Нора Робъртс
Опасно изкушение (1)

Пролог

Гората кънтеше от бойни викове и тропот на тичащи нозе. Войските бяха погълнати от боя. Зад тях се сипеха гилзи. Денят ехтеше със сблъсъка на оръжията и стоновете на ранените.

Десетки вече се бяха простили с живота си, а оцелелите губеха последните си капки кръв.

Листата, все още зелени в края на умиращото лято, образуваха над главите им плътен балдахин, който пропускаше само тънки прашни лъчи светлина. Въздухът бе тежък, влажен, горещ и напоен с аромат на земя и животни.

На света нямаше място, където Джаред Макейд да се чувстваше по-щастлив, отколкото в тази призрачна гора.

Той бе юнионистки офицер, капитан. Трябваше да бъде капитан, защото бе дванадесетгодишен и значи най-голям, и това беше негово право. Войската му се състоеше от брат му Девин, който беше на десет години и трябваше да се задоволи с чин ефрейтор.

Задачата им беше ясна — да бъдат унищожени бунтовниците.

Тъй като войната беше сериозна работа, Джаред бе измислил своя собствена стратегия. Избра Девин за войската си, защото можеше да изпълнява заповеди. Освен това беше умен.

Освен това Девин бе зъл и безмилостен и обичаше ръкопашния бой.

Рейф и Шейн, другите двама братя Макейд, също бяха свирепи бойци, но, Джаред знаеше това, бяха импулсивни. Дори и сега се носеха през гората и викаха, докато той търпеливо чакаше в гъсталака.

— Гледай, ще се разделят — прошепна Джаред, когато той и Девин приклекнаха в храстите. — Рейф си въобразява, че ще ни измъкне и ще ни разбие. — Той плю, защото бе дванадесетгодишен и беше върховно да се плюе. — Не може да мисли като военен.

— Шейн пък изобщо не може да мисли — вметна Девин с естественото презрение на брат към брата.

Ухилиха се — две момчета с разрошени черни коси и красиви лица, лъщящи от пот и мръсотия. Студените зелени очи на Джаред прошариха гората. Той познаваше всеки камък, всеки път, всяка утъпкана пътечка. Често идваше тук сам, за да поскита или просто да поседи. И да слуша — вятъра в дърветата, шумоленето на катеричките и зайците, шепота на духовете.

Знаеше, че тук други са се били и са умирали. Това го очароваше. Бе израснал върху бойното поле на Антиетам, Мериленд и познаваше, както всяко друго момче, маневрите и грешките, триумфа и трагедията на този съдбовен ден през септември хиляда осемстотин шестдесет и втора година.

Битката, която си бе спечелила място в историята като най-кървавия ден на Гражданската война, нямаше как да не възбужда въображението на едно момче. Той бе обходил цялото бойно поле заедно с братята си, бе играл на загинал, бе се носил през собствените си ниви, обгорени преди толкова години от черния прах.

Много нощи бе размишлявал върху идеята за битката на брат срещу брата и се бе чудил каква роля би играл, ако се бе родил навреме, за да живее в онези ужасни и героични дни.

Ала това, което най-много го очароваше бе, че онези хора бяха дали живота си за една идея. Често, когато седеше тихо сред гората, си бе мечтал да се бори за нещо толкова ценно като една идея и да умре гордо за нея.

Майка му често му казваше, че един мъж има нужда от цели, силна вяра и гордост, за да ги постигне. После се смееше с онзи неин дълбок смях, разрошваше косата му и добавяше, че Джаред никога няма да страда от липса на гордост. Вече я имаше в излишък.

Той искаше да е най-добрият, най-бързият, най-силният, най-умният. Това не беше лесно, особено с трима също толкова решителни братя. Затова се стараеше. Учеше по-дълго, биеше се по-яростно, работеше по-упорито.

Просто не можеше да си позволи да губи.

— Идват — прошепна Джаред.

Девин кимна. Той слушаше пращенето на вейките, шумоленето на листата. Изчакваше момента.

— Рейф идва оттам. Шейн заобикаля отзад.

Джаред не се усъмни в думите му. Брат му имаше котешки инстинкти.

— Аз ще поема Рейф. Ти чакай тук, докато започнем. Шейн ще дойде на бегом. Тогава го измъкни.

Очите на Джаред светнаха от нетърпение. Братята стиснаха ръце за кратък поздрав.

— Победа или смърт!

Джаред мярна избелялата синя риза — противникът притичваше от дърво до дърво. С търпението на змия той зачака. После със смразяващ кръвта вик скочи.

Хвърли се върху Рейф и двамата полетяха в къпинака. Беше една добра изненадваща атака, но Джаред не беше толкова глупав, та да помисли, че това ще е краят. Рейф бе опасен противник — нещо, което би потвърдило всяко момче от началното училище в Антиетам. Той се биеше с някакво сатанинско удоволствие, което Джаред прекрасно разбираше.

Наистина нямаше нищо по-хубаво от това, да налагаш някого в един горещ летен ден, когато заплахата от началото на учебната година вече се прокрадва по-близо, а всички сутрешни домакински задължения са зад гърба ти.

Тръните разкъсваха дрехите им и ги деряха. Двете момчета се изтърколиха обратно на пътеката и се вкопчиха един в друг. Наблизо се водеше още една битка, с ругатни, сумтене и приятно хрущене на сухи листа под търкалящите се тела.

Братята Макейд бяха на седмото небе.

— Ти си мъртъв, нещастен бунтовнико! — извика Джаред, когато успя да сграбчи Рейф в хватка.

— Ще те замъкна с мен в ада! — изкрещя в отговор Рейф.

В края на краищата, двамата просто прекалено много си приличаха. Отдръпнаха се със смях един от друг, окаляни и задъхани.

Джаред избърса кръвта от пукнатата си устна и обърна глава да види как неговата войска се справя с врага. Реши, че сигурно окото на Девин е насинено, а джинсите на Шейн са неспасяемо раздрани, въздъхна доволно и се загледа как слънчевите лъчи играят в листата.

— Да ги разтървем ли? — попита Рейф без особен интерес.

— Ами! — Джаред небрежно изтри кръвта от брадичката си. — Те са почти свършили.

— Аз отивам в града — съобщи Рейф, надигна се и изтупа панталоните си. — Ще си взема една сода от закусвалнята на Ед.

Девин спря да се боричка с Шейн и го погледна:

— Имаш ли пари?

С вълча усмивка Рейф раздрънка монетите в джоба си.

— Може би… — Предизвикателството бе хвърлено. Той отметна косата от очите си и се впусна в див бяг.

Приятната възможност да изтръскат стотинките от джобовете на Рейф беше всичко, което им трябваше. Мигновено съюзени, Девин и Шейн се пуснаха и се втурнаха след него.

— Хайде, Джар! — извика Шейн през рамо. — Отиваме при Ед.

— Вървете, аз ще ви настигна.

Ала той легна по гръб и се загледа в светлината, процеждаща се през дантелата от листа. Когато стъпките на братята му заглъхнаха, му се стори, че чува звука на онази стара битка — бумтежа и чупенето на катапултите, виковете на умиращите и ранените.

После, по-близо, накъсаното дишане на загубените и уплашените.

Затвори очи. Твърде добре познаваше духовете, бродещи из тази гора, за да се бои от компанията им. Искаше му се да ги бе срещал, за да ги бе попитал какво е да изложиш живота си, душата си на риск. Да обичаш нещо — идеал, начин на живот — толкова много, че да си готов да дадеш всичко, което си ти, за да го защитиш.

Мислеше, че би го направил за семейството си, за своите родители, за братята си. Но това беше различно. Това бяха… просто близките му.

Един ден, обеща си той, щеше да бъде известен. Когато го видят, хората щяха да знаят, че това е Джаред Макейд, човек, който струва нещо, който е направил каквото е трябвало да се направи и никога не е обърнал гръб на боя.