Емили Гифин
Нещо синьо (18)

Глава 16

Всичко беше неразбираемо. През целия си живот — в гимназията, в колежа и през двайсетте си години — никога не бях обиждана от момче. Нито зарязвана. Дори не и пренебрегвана. И ето ме сега — губеща два пъти за една седмица. Бях напълно сама, дори не виждах никаква перспектива.

Нямах и Рейчъл — моя постоянен източник на утеха, когато други неща, несвързани с романтиката, се разплитаха в живота ми. Дори родната ми майка не беше насреща — отказвах да й се обадя и да чуя вариации на реплики от рода на „нали ти казах“. Оставаше Клеър, която дойде вкъщи, след като се обадих в работата, че съм болна и ще отсъствам три поредни дни. Изненадах се, че й отне толкова време, за да дойде, но вероятно нямаше как да подозира за дълбочината на отчаянието ми. До този момент в живота ми определението за изтощение беше състоянието ми след менструален цикъл.

— Какво е станало? — попита Клеър, оглеждайки разхвърляния ми като никога апартамент. — Разтревожих се за теб. Защо не отговори на нито едно от обажданията ми?

— Маркъс ме изостави — рекох скръбно. Чувствах се прекалено зле, за да влагам ликуваща нотка във фактите.

Тя вдигна щорите в дневната.

— Маркъс е скъсал с теб? — попита тя, подобаващо шокирана.

Подсмръкнах и кимнах.

— Това е нелепо! Той дали се е поглеждал в огледалото? Какво си въобразява?

— Не знам — изхленчих. — Просто не желае да бъде с мен.

— Целият свят се е побъркал. Първо Декс и Рейчъл, сега пък това! Но я стига! Това е щуротия. Не мога да повярвам. Прилича на епизод от „Зоната на здрача“.

Почувствах как една сълза се търкулва по бузата ми.

Клеър се втурна да ме прегърне и ми се усмихна насърчително. После оживено.

— Е, всяко зло за добро. Маркъс беше толкова смотан. По-добре ще ти е без него. А Рейчъл и Декс са пълна скука. — Тя се запъти към кухнята, носейки найлонова торбичка, пълна със съставки за коктейл „Маргарита“. — И повярвай ми, цялата тази ситуация не е нещо, което няколко питиета да не могат да оправят… Освен това разполагам с далеч по-приятен ухажор, напълно подходящ за теб.

Издухах носа си и я погледнах с надежда.

— Кой?

— Помниш ли Джош Ливайн?

Поклатих глава.

— Е, ще ти кажа само две думи за него: привлекателен и бъкан с… — и тя потри палец в пръстите си. — Носът му е малко голям, но не дразнещо. На дъщеря ти може да й се наложи малка корекция на носа, но това е единственото възражение — продължи тя оживено. После запретна ръкави и се зае да мие чиниите ми, покрити с остатъци от макарони „Крафт“ и сирене. — Ти го мярна за кратко в Хамптънс. Помниш ли? Приятел е с Ерик Кийфър и цялата оная тумба.

— А, да — казах и в съзнанието ми изплува един добре облечен, трийсет и няколко годишен банкер с къдрава кестенява коса и големи квадратни зъби. — Няма ли приятелка, която е манекенка, актриса или нещо от сорта?

— Да, имаше приятелка. Аманда Не-знам-коя си. И да, тя е манекенка… но от малко известните. Джош обаче я заряза преди два дни. — Клеър вдигна поглед самодоволно. — Как звучи това за неосведомения?

Клеър обичаше първа да научи клюката.

— Защо са скъсали? — попитах. — Да не би Джош да е спипал най-добрия си приятел в гардероба на Аманда?

Клеър се изкикоти.

— Не. Говори се, че тя била прекалено тъпа за него. Крайно посредствена. Слушай внимателно следното… Чух, че според нея думата „папараци“ била фамилното име на някакъв италиански фотограф. И казала нещо от сорта: „Кой е този Папараци и защо не са го арестували, след като е убил принцеса Даяна?“.

Засмях се за първи път от седмици насам.

— Така че, Джош е сво-бо-ден — изрече напевно Клеър и се завъртя като балерина.

Моментално ме обзе подозрение.

— А защо ти не го искаш?

— Знаеш, че моите сковани епископални родители никога няма да ми разрешат да имам нещо общо с евреин, иначе аз щях да опитам да се домогна до него… Само че трябва да действаш бързо, защото жените в този град са готови да му се нахвърлят.

— Да. И не казвай нито дума на Джослин за това — предупредих я.

Джослин Силвър ни беше колежка и макар да я харесвах донякъде, тя беше жена от горе до долу и много ме конкурираше, за да й се доверявам. Освен това много приличаше на Ума Търман и ако трябваше да я гледам как се преструва, че се дразни, когато поредният непознат я доближеше и попиташе дали е Ума, щях да повърна. Което между другото Джослин правеше всеки път след ядене.

— Без майтап… Не съм й споменавала нищичко за скъсването му. Дори да бях, Джош със сигурност щеше да предпочете теб пред нея.

Усмихнах се с престорена скромност. Тя продължи:

— Е, какво ще кажеш? Ще направя така, че Джош да дойде на откриването на клуба ни следващата седмица… което Джослин ще пропусне заради сватбата на нейна братовчедка… — намигна ми тя. — Така че, престани да подсмърчаш за Маркъс. Всъщност за какво беше всичко? Той може и да е забавен, но не си заслужава да скърбиш за него.

— Права си. — Почувствах, че се ободрих, като си помислих колко добри съпрузи са евреите. — Джош звучи божествено. Сигурна съм, че ще го убедя да си украсим коледно дърво, не мислиш ли?

— Ти можеш да убедиш всекиго за всичко — заяви Клеър.

Лицето ми грейна. Теорията се беше оказала погрешна няколко пъти през последните дни, но положително щях да вляза отново в крак с очарователния си живот.

— Имах и друга мисъл, като идвах насам… — Клеър се усмихна загадъчно и се приготви да разкрие още една ужасяваща изненада.

— Каква мисъл?

— Ами… — започна тя, докато отваряше бутилка „Патрон“, любимата ни марка текила. — Какво ще кажеш да заживеем заедно? Наемът ми изтича, а ти имаш свободна стая. Ще спестим тонове от наема и ще си прекарваме невероятно забавно. Какво ще кажеш?

— Фантастична идея — възкликнах и си спомних прочувствено краткотрайното ни съжителство, преди да се преместя при Декс. Двете с Клеър носехме еднакъв номер обувки, имахме еднакъв вкус към музиката и еднаква склонност към плодови коктейли, които консумирахме в огромни количества, когато се контехме за големите ни нощи навън. Освен това щеше да е чудесно да имам някого край мен, когато дойде бебето. Бях сигурна, че тя нямаше да има нищо против да става от време на време за нощните хранения. Наблюдавах я как реже един лайм и поставя съвършено еднаквите му резени на чашите ни. Тя имаше добър усет по отношение на забавленията — още едно преимущество за съжителство с нея. — Да го направим!

— Великолепно — изписка тя. — Договорът за наема ми изтича другия месец.

— Има още едно нещо, което трябва да ти кажа — продължих аз, докато тя се приближаваше към дивана с питиетата в ръце.

— Какво е то?

Преглътнах, уверявайки себе си, че макар Клеър да беше снобка и критична, с годините беше демонстрирала само абсолютна лоялност към мен. Трябваше да повярвам, че тя ще откликне винаги, когато имам нужда. Затова, след като ми подаде изкусително съвършения коктейл „Маргарита“ с лед и със сол по ръба на чашата (подарък от лелята на Декс — Сузи), изтърсих голямата си тайна:

— Бременна съм от Маркъс. — После отпих малка глътка, вдишах сладникавата миризма на текила и облизах солта от устните си.

— Я стига — изрече тя и кристалните й обеци с формата на капки се люшнаха около лицето й, когато се пльосна до мен и подви крака под обемистото си дупе. — О! Не сме вдигнали тост. За нашето съжителство отново!

Тя сериозно смяташе, че се шегувам. Чукнах чашата си в нейната, отпих още една глътка и рекох:

— Вярно е. Бременна съм. Затова май не бива да пия. Но още няколко глътки няма да навредят. Коктейлът не е толкова силен, нали?

Тя ми хвърли кос поглед.

— Занасяш ме, нали?

Поклатих глава.

— Дарси! — Тя се смрази, по устните й се оформи усмивка на уплаха.

— Не се шегувам.

— Закълни се.

— Заклевам се.

Така продължи още малко, преди да я убедя, че не я поднасям, че наистина съм бременна от мъжа, когото тя смяташе за печално неадекватен. Докато слушаше бърборенето ми за сутрешното гадене, датата на раждането, проблемите с майка ми, тя почти изпи своята „Маргарита“ — което беше крайно необичайно за Клеър. Тя винаги беше показвала добри маниери, дори когато това беше напразно. Никога не забравяше да кръстоса крака на високото столче на бара или да не се подпре с лакти на масата, както и никога не поглъщаше питиетата бързо. Но в този момент тя беше объркана.

— Е, какво мислиш? — попитах я, като привърших.

Тя отпи още веднъж, закашля се и се задави.

— Ау! Извинявай! Май отиде в кривото гърло.

Зачаках я да каже още нещо, но тя само ме гледаше с гипсираната си усмивка, сякаш вече не беше сигурна с кого си пие питието. Вероятно съм очаквала тя да се изненада, но исках смаяния вид изненада, а не фалшивата версия. Уверих себе се, че съм я хванала неподготвена. Беше й нужна минута, за да осмисли новината. Междувременно изнесох кратка, благородна реч затова как и през ум не ми е минало да правя аборт или да дам детето за осиновяване. Истината беше, че през последните четирийсет и осем часа бях размишлявала за двете възможности, но нещо все ме караше да ги отхвърля. Ще ми се да кажа, че беше въпрос на силен характер и здрав морал, но знаех, че тук се намесва до голяма степен и упоритата ми гордост.

— Поздравления. Това е фантастична новина — заговори най-сетне Клеър с тъничък, неискрен глас на домакин на състезание, който уведомява губещите, че те няма да си тръгнат с празни ръце, а с грамота. — Сигурна съм, че ще се справиш чудесно… И аз ще бъда до теб, за да ти помагам с каквото мога.

Тя добави последното изречение като мисъл, хрумнала й по-късно, по-скоро като задължение, отколкото като искрено желание да участва в живота на бебето ми. Или дори в моя, всъщност.

— Благодаря ти — казах, а умът ми трескаво работеше, за да анализира момента. Дали не бях прекалено критична към нея? Прекалено параноична? Какво всъщност исках да й кажа? В идеалния случай би могла да поиска да бъде кръстница на бебето или да ми предложи да организира голямо празненство за отбелязване на бременността ми. Най-малкото исках тя да потвърди отново, че иска да се премести да живее при мен или да каже нещо за Джош, за това, че трябва да действаме бързо, преди бременността ми да е проличала.

Клеър обаче само се засмя нервно и рече:

— Това е толкова… толкова вълнуващо.

— Да — отвърнах отбранително. — Така е, наистина. И не виждам причина да престана да излизам с мъже.

— Разбира се, че ще излизаш — и заби юмрук във въздуха. Но нито дума повече за моя очарователен еврейски принц.

— Мислиш ли, че Джош ще има нещо против? — попитах я.

Последва нов нервен смях.

— Против това, че си бременна ли?

— Да. Против това, че съм бременна.

— Ами… не знам… не го познавам чак толкова добре.

Беше съвършено ясно, че е сигурна, че Джош наистина ще има нещо против. Почти толкова, колкото имаше против да живее с мен и новородено. Тя допи коктейла си и забъбри колко щели да се развълнуват момичетата в работата ни. Може ли да им каже? Не е ли вече публично достояние?

Казах й, че не, още не и че все още не съм готова светът да научи.

— Разбирам. Думата на мамчето — продължи Клеър, като прищипа устни с палеца и показалеца си, кикотейки се. — Никакви такива.

Настоях, че не се срамувам от бременността си. Ни най-малко. Занареждах как ще поддържам чувството за собствената си личност, позовавайки се на Рейчъл от „Приятели“ и Миранда от „Сексът и градът“. И двете жени бяха успели да запазят начина си на живот и да изглеждат незасегнати по време на самотното си майчинство. Не виждах причина и аз да не направя същото.

— О, знам — заяви Клеър със снизходителен тон. — Няма причина и ти да не постъпиш като тях. Бъди съвременна жена!

Докато наблюдавах широката й изкуствена усмивка, на фокус дойдоха точните контури на плиткото ни приятелство. Да, Клеър ме харесваше, но ме харесваше, защото бях забавна и защото бях като магнит за мъжете, дори когато носех годежния пръстен от Декс. Харесваше ме, защото носех безценна изгода. С нейния произход и моята външност и индивидуалност нищо не можеше да ни спре. Очарователното PR-дуо, което всеки или познаваше, или искаше да познава.

Но за времето, нужно ми да си изпия коктейла, моите акции спаднаха в очите й. Бях се превърнала единствено в борбена самотна майка. Все едно, че имах ролки на главата си и един тлъст чек в мазолестата си ръка. Вече не й бях нужна.

Тя изпи питието си и погледна моето.

— Може ли?

— Разбира се — отвърнах.

Тя допи коктейла ми, после погледна часовника си.

— О, по дяволите! Виж колко е часът!

— Трябва да бъдеш някъде ли? — Обикновено беше невъзможно да разтърсиш Клеър.

— Да — отвърна тя и пак погледна часовника си. — Обещах на Джослин да й се обадя. Иска да излезем някъде тази вечер. Не ти ли споменах?

— Не, не ми спомена.

Клеър се усмихна сковано.

— Да. Да вечеряме и да пийнем по нещо. Разбира се, ако искаш, ела и ти. Само дето не бива да пиеш. Ще ни бъде приятна компанията ти.

Клеър предлагаше на мен, Дарси Роун, благотворителна покана. Изкуших се да отида, да докажа, че все още съм забавна. Но бях твърде възмутена, за да приема поканата толкова лесно. Затова й отказах с извинението, че трябва да проведа няколко телефонни разговора. Изчаках я да започне да ме навива, но тя само облиза ръба на чашата, после я занесе на мивката, метна чантата си „Прада“ през рамо и рече с цялата веселост на света:

— Добре тогава, мила… Още веднъж поздравления. Пожелавам ти страхотна вечер. И да се грижиш за себе си, чу ли?

Не е нужно да казвам, че измина цяла седмица и Клеър нито веднъж не спомена отново за преместването си у дома. Дори напротив, научих от друга наша колежка, че Клеър и Джослин си търсели апартамент във Вилидж. Научих още от самата Джослин — в служебната стая за почивка, след като си беше прочистила червата от обяда — че се била запознала със страхотен мъж на име Джош Ливайн и ме питаше дали го познавам. Това беше последната капка, солта в отворената ми, кървяща рана. Дори подвластна и предана, Клеър се беше принизила до обикновените хора и ме беше предала. Забързах към стаята си, потресена и обляна в сълзи, умът ми работеше трескаво, за да измисля как да се държа оттук нататък. Без дори да съзнавам, се улових, че вървя по коридора към кабинета на Кал, където уведомих шефа си, че ми се налага да си взема отпуск и то незабавно. Казах му, че е по лични причини. Той ме попита дали може да направи нещо за мен. Отвърнах му, че не, просто ми е нужно известно свободно време. Той ми каза, че и без това в момента имали предостатъчно хора и че икономисвал, ето щяло да се отрази добре на PR-бизнеса, затова съм можела да си взема колкото искам отпуск и да се върна, когато реша, че съм готова. После задържа непогрешим поглед върху корема ми. Беше узнал тайната ми.

Клеър, най-голямата клюкарка в Манхатън, ме бе включила в клюките си. Затова пък аз я включих във все по-набъбващия списък на враговете ми, на хората, които щяха да съжаляват, че са ме разгневили.