Емили Гифин
Нещо синьо (24)

Глава 22

На другата сутрин, подтикната от нова поредица ритания на бебето ми, реших да попитам за работа в старческия дом, към който ме насочиха Мег и Шарлот. Итън вече беше излязъл, затова използвах компютъра му да си напиша мотивационно писмо и автобиография, която обясняваше, че успехът ми в света на връзките с обществеността има много общо с отзивчивата ми личност и че със сигурност това качество ще се изтълкува добре в тази среда. После си взех душ, облякох се и се запътих навън в лондонския студ.

Когато пристигнах в дома, ме лъхна силна и потискаща миризма на стари хора и типичната за такива заведения храна и почувствах първата вълна на сутрешно гадене от първото тримесечие насам. Намерих ментов бонбон в чантата си и си поех дълбоко въздух, докато оглеждах две възрастни жени в еднакви работни престилки на цветя, които седяха в инвалидни колички във фоайето. Като ги видях да се смеят и бъбрят, се сетих как с Рейчъл си обещавахме, че като остареем и овдовеем, ще поискаме да ни настанят заедно в старчески дом. Тогава тя ми каза, че аз ще продължавам да бъда магнит за мъжете, дори след като съм прехвърлила деветдесетте и че ще мога да й помогна да се запознае с най-страхотния старец в дома. Сигурно беше решила да разиграва това шейсет години по-рано, помислих си, и в този момент един мъж, наподобяващ джудже, за когото предположих, че пребивава тук, дойде до вратата и се представи като управителя.

— Аз съм Дарси Роун — казах, ръкувайки се с него.

— Бърнард Добс. С какво мога да ви услужа?

— Въпросът е, господин Добс, с какво аз мога да ви услужа? Вижте, дойдох да потърся работа в този прекрасен дом за стари хора — казах, разкрасявайки занемареното, слабо осветено фоайе в ума си.

— Какъв опит имате?

— Занимавала съм се с връзки с обществеността — поясних и му подадох документите си. — Това е работа, свързана с общуването на хората. — После парафразирах мотивационното си писмо и завърших: — И най-важното, просто искам да помогна за ободряването на остаряващите хора в прекрасната ви страна.

Господин Добс ме изгледа скептично и попита дали имам разрешително за работа.

— Ммм… не. Но съм сигурна, че все ще можем да го уредим, нали?

Той ме изгледа равнодушно, после попита дали съм работила в старчески дом. Обмислих дали да излъжа. В края на краищата сериозно се съмнявах, че той ще поръча международен разговор, за да провери препоръките ми. Но за част от секундата реших, че лъжата няма да подхожда на новата Дарси и че измамата не е задължителна, за да получиш работа. Затова признах, че не съм работила и добавих:

— Но повярвайте ми, господин Добс, мога да се справя с всичко тук. Работата ми в Манхатън беше доста предизвикателна. Работих дълги часове и постигах много успехи.

— Хм. Да, но съжалявам, Дайси — рече той без капка съжаление в гласа.

— Името ми е Дарси.

— Да. Е, добре, съжалявам, Дарси. Ние не наемаме просто някой да работи за нашите обитатели. Трябва да имате квалификация. — И ми връчи обратно документите.

Просто някой? Той наистина ли го мислеше? Представих си как снаха ми бърше лигите на някоя старица, която мънка „О, Сузана“. Работата и едва ли изискваше кой знае какво умение.

— Разбирам какво имате предвид, господин Добс… Но какъв чак толкова опит ви е нужен, за да се отнасяте добре с хората? Човек или го носи в себе си, или не. А аз до голяма степен го нося в себе си — изрекох бързо, като видях една жена с ужасяващ случай на остеопороза да се приближава бавно към нас. Тя изви врат към мен и ме погледна. Усмихнах и се и я поздравих весело и на висок глас с „Добро утро“, просто за да докажа твърдението си.

Докато я чаках да ми се усмихне, си представих, че името й е Гърт и че ние с нея бихме могли да създадем красиво приятелство, като онова във „Вторници с Мори“^[1], една от любимите книги на Декстър, една от многото, за които така и не намерих време да ги прочета. Гърт щеше да ми се довери, да ми разкаже за детството си, за спомените си от войната, за съпруга си, когото за жалост бе надживяла с десетилетия. После, някоя вечер, ще се спомине кротко, докато държа ръката й. По-късно щях да науча, че ми е завещала цялото си имущество, включително смарагдовата си брошка на стойност хиляди лири. На погребението й аз ще нося брошката върху сърцето си и ще я възхвалявам пред малък кръг от много близки хора. Гъртруд беше специална жена. Запознах се с нея в един зимен ден…

Усмихнах се на Гъртруд още веднъж, когато тя застана до нас. Жената смънка нещо в отговор, зъбните й протези леко се разклатиха.

— Какво казахте? — попитах я, за да покажа на господин Добс, че аз не само съм любезна и дружелюбна, но и имам безкрайно търпение.

— Вървете си и не се връщайте повече — измърмори Гъртруд по-ясно.

Усмихнах се сияйно, правейки се, че не съм я разбрала. После отместих погледа си отново към господин Добс.

— Е, добре, тогава. Както казах, мисля, че ще размислите добре и ще установите, че аз наистина съм квалифицирана за каквато работа ми предложите.

— Опасявам се, че не проявявам интерес — рече господин Добс.

Докато Гъртруд ни подминаваше, очите й заиграха победоносно. Изкуших се да поставя на място и нея, и господин Добс. Нещо като „Я се стегнете!“, което беше съвсем уместно за Гърт, на която, както личеше, не й оставаха много дни. Вместо това любезно благодарих на господин Добс за времето, което ми отдели, и се обърнах да си вървя.

Излизайки навън, аз се впуснах отново в студения ден, почиствайки носа си от ужасната смрад.

— И тъй, обратно към обявите — изрекох на висок глас, докато крачех към Хай Стрийт да си купя вестник. Щях да прегледам групираните по тематика обяви, докато закусвах в „Мъфин Ман“. Нямаше да позволя на господин Добс или Гърт да ме разубедят.

Когато стигнах до чайната, отворих вратата и поздравих полската сервитьорка, която ни беше сервирала в Деня на благодарността. Тя ми отвърна с механична усмивка и ми каза, че мога да седна където поискам. Избрах малка маса до прозореца, седнах на единия стол, а на другия разположих чантата си „Гучи“, вестника и кожената папка. После прегледах лепкавото ламинирано меню и си поръчах билков чай, бъркани яйца и препечено хлебче.

Докато чаках поръчката си, огледах стаята с цветя и репродукции на Моне и погледът ми се спря върху една дребна млада жена, която пиеше кафе край масата до мен. Тя имаше невероятно раздалечени очи, кестенява къса коса и порцеланова кожа. Носеше светложълта шапка с широка периферия. Цялата й външност ми напомни на Маделин, героиня от детска книжка, която бях чела заедно с Рейчъл преди двайсет и пет години. Когато мобилният телефон на жената звънна, тя го вдигна и заговори с дрезгав глас с френски акцент. Френският акцент отговаряше на образа на Маделин, но не и дрезгавината на гласа й, тъй като тя изглеждаше прекалено дребничка за такъв дълбок глас. Напрегнах се да чуя какво говори. Нямало да се оплаква от лошото време в Лондон, защото в Париж било още по-студено и дъждовно. След още няколко минути приказки за Париж, тя додаде:

— Доскоро, mon petit chou^[2]. — После се разсмя сърдечно, затвори телефона и се загледа замечтано през прозореца, което ме наведе на мисълта, че бе разговаряла с новия се любим. Помъчих се да си спомня какво означава „chou“ на френски. Не беше ли кутре? Не, бях напълно сигурна, че куче беше chien.

Огледах отново „Мъфин Ман“ с надеждата да открия моя Алистър, моето „chou“. Но самотни мъже нямаше — нито красиви, нито други. Само Маделин и една американска двойка, която разглеждаше пътеводител „Фодор“ за Великобритания. И двамата бяха безвкусно облечени и обути в искрящобели кецове „Рийбок“. Не можах да не се запитам защо повечето американци (освен нюйоркчани) нямат никакво чувство за мода, но не ги обвиних.

След като келнерката ми донесе закуската, аз огледах цедката за чая и се вгледах в плуващите чаени листенца в сребърната кана, опитвайки се да си спомня как го приготвяше Итън. За любител на кафето приготвянето на чай изглеждаше сложно. Така ми се прииска да беше тук с мен, за да ми налее чаша чай и да изслуша разказа ми за господин Добс и точно тогава той бавно влезе в заведението. Изглеждаше възхитително с червеното си таке и пуловер на райета в ярки цветове. Бузите му розовееха както винаги от студа, от което очите му ставаха още по-сини.

— Итън! — възкликнах с нормален глас, но той прозвуча високо в малкото, тихо помещение.

Видях, че Маделин ми хвърли бегъл, може би неодобряващ изблика ми поглед. За миг съжалих, че съм една гръмогласна американка в заведението.

— Здравей, Дарс — отвърна Итън, приближавайки се до масата ми. — Как мина в старческия дом? — Явно се е прибирал в апартамента, защото му бях оставила бележка, че отивам да си търся работа.

— Не много добре. Но си купих вестник с обяви. Сядай — поканих го, като преместих чантата и папката, за да освободя другия стол. — Толкова се радвам, че си тук. Тъкмо си мислех за теб. Как се борави с това чудо? — попитах, сочейки цедката за чай. Без да сяда, той се наведе, ловко постави цедката върху чашата ми с едната си ръка и наля от чайника с другата.

— Сядай, де — подканих го отново.

Той прочисти гърлото си и доби смутено изражение.

— Ами… аз всъщност имам среща тук.

— О!… С кого? — попитах, притеснена, че всеки момент ще видя Фиби.

— Тя е ей там — Итън посочи Маделин, после, когато тя срещна погледа му, той й намигна — но не по мазния, просташки начин, по който го правят някои мъже — а някак сърдечно, приятелски. Като Дядо Коледа, ако беше слаб и млад.

Маделин помаха женствено и отпи глътка капучино от стъклената си чаша. После му се усмихна кратко, интимно. Съчетах усмивката й с mon petit chou и си направих заключението… Итън си има приятелка. И тя е не само привлекателна, но е и французойка на всичкото отгоре!

Итън също й се усмихна, после сведе поглед към мен.

— Ще бъдеш добре дошла при нас, Дарс.

Но почувствах, че не го каза искрено.

— Няма нищо. Ти върви — отвърнах бързо, притеснена от мисълта, че го смятах винаги на мое разположение.

— Сигурна ли си? — той ми хвърли плах и донякъде съчувствен поглед.

— Да, да. Така или иначе след секунда трябва да бягам. Да проверя положението с обявите. Ти върви… Наистина.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно, нали?

— Аха. Чудесно — отвърнах весело.

Докато наблюдавах Итън да върви към масата на Маделин, се изпълних със странно чувство за собственост. Близко до ревност. Емоцията ме обзе неочаквано. В смисъл — защо ми пукаше дали Итън си има приятелка? Нали не проявявах интерес към него. Вярно, беше ми идвало да го целуна, но това не означаваше, че съм влюбена в него или нещо безумно като това. Може би фактът, че го виждах с друга, ме накара да закопнея за своя мъжка компания. Може би се притеснявах, че живея в апартамента му. Моите права спрямо удобното му легло.

С крайчеца на окото си видях как Маделин стана и целуна своето chou по двете бузи. Знам, че това е европейска практика, но пак я сметнах за претенциозна и се зарекох никога да не допускам повече двойна целувка. Итън свали такето си и разкри чорлавите си къдрици. После седна и измести стола си до нейния. Коленете им се допряха.

Отвърнах поглед и започнах бързо да се храня, обидена, че Итън не ми каза за връзката си. Залитах се какво точно става между тях. Винаги ли излизаше да се среща с нея под предлог, че пише книгата си? Правеха ли любов всяка вечер у тях, докато аз го чаках да се прибере? Защо той не ми спомена за нея? Когато станах да платя сметката си, се поколебах дали да им кажа довиждане на излизане. От друга страна, бях любопитна да се запозная с момичето и да добия по-добра представа за скорошната им (или улегнала?) връзка. В същото време се чувствах неловко, предпочитах да се измъкна незабелязано. Не ми беше присъщо да бъда нещо друго освен общителна и се запитах отново защо мисълта, че Итън си има приятелка, ми подейства по този начин.

Докато стоях до касата, на няколко метра от масата на влюбените птички, чувах гърления френски акцент на Маделин, последван от щастливия смях на Итън. Подадох сметката си на келнерката, заедно с банкнота от десет лири. Тя ми върна ресто, което аз пуснах в чинийката за бакшиши. Тогава, тъкмо когато се запътих към вратата, чух Итън да ме вика.

— Ей, Дарс. Ела за секунда.

Обърнах се, преструвайки се за миг дезориентирана, сякаш напълно бях забравила, че той е там с жена. После се усмихнах и пристъпих няколко крачки към масата им.

— Ей, здрасти — подметнах нехайно.

— Това е Сондрин — каза Итън. — Сондрин, това е Дарси.

Сондрин? Що за име е това? Огледах я внимателно. Кожата й беше без пори, веждите й — съвършено извити. Аз не си бях скубала веждите откакто бях напуснала Ню Йорк.

— Приятно ми е да се запознаем, Сондрин — казах и се сепнах, че стойката ми е на бременна: събрани колене, ръце върху корема. Бързо свалих ръцете си и заех по-привлекателна поза.

— На мен също — измърка Сондрин с глас като за телефонен секс.

Разменихме си още няколко любезности, после, в случай че Итън беше омаловажил присъствието ми в живота му — или беше пропуснал изобщо да спомене за мен — му казах, че ще се видим вкъщи. Погледнах лицето на Сондрин за следа от изненада или несигурност, но не забелязах нищо подобно. Само приятно безразличие. Тръгнах си от „Мъфин Ман“ и след като завих зад ъгъла на път за апартамента на Итън, се изпълних с неочакван копнеж, почти тъга. Почувствах бебето да ме рита отново и й споделих шепнешком:

— Итън си има приятелка. И не знам защо това ме разстройва.

 

 

С Итън се видях едва късно вечерта, когато той най-накрая се прибра, без Сондрин. Бях се проснала на дивана, полузаспала, и го чаках със свито сърце, докато слушах компактдиск на Нора Джоунс.

— Колко е часът? — попитах.

— Около десет — отвърна той, заставайки над мен. — Яде ли?

— Да. А ти?

Той кимна.

— Къде беше? — попитах, чувствайки се като подозрителна съпруга, която току-що е открила розово червило по искрящо бялата риза на съпруга си.

— Да пиша.

— О, разбира се — казах, опитвайки се да звуча възможно най-нехайно и весело.

— Как да тълкувам това? — попита той, като ми направи знак да се изместя и да му направя място да седне.

Вдигнах краката си дотолкова, че да може той да седне, после ги положих върху бедрата му.

— Ами дали наистина си писал, или си се мотал със Сондрин? — Зададох въпроса си напевно, както децата припяват: „Итън и Сондрин, са седнали на клон и се Ц-Е-Л-У-В-А-Т“.

— Наистина писах — отвърна той невинно. После се опита да смени темата, като ме попита как е минал денят ми.

— Търсих си работа. Обадих се на няколко места. Сърфирах и в Интернет.

— Е, и?

— Никъде нямаше. Много обезпокоително… А как върви със Сондрин? — Произнесох името й възможно най̀ не по френски, изговаряйки го изопачено и неприятно.

— Тя е страхотна. Забавно е да разпускаш с нея.

— Не ме прави на тъпачка, Итън.

Той ме изгледа въпросително.

— Тя гадже ли ти е, или какво?

Той се прозя и се протегна.

— Не, не ми е гадже.

— Но ти си нейното petit chou — захилих се аз.

— Какво?

— Чух я да говори с теб по телефона малко преди да се появиш в „Мъфин Ман“. Тя те нарече нейното petit chou.

— Прекаляваш — отвърна Итън, усмихвайки се.

— Между другото, знаеш ли, че chou означава зеле? — попитах и извъртях очи. Бях проверила думата в Интернет още щом се прибрах и не можех да повярвам, че тя беше използвала такава тъпотия за галено обръщение.

Итън сви рамене.

— Нямах представа. Аз учих испански, не помниш ли?

— Колко жалко.

— Защо?

— Защото гаджето ти е французойка, затова.

— Тя не ми е гадже, Дарс. — Гласът му не прозвуча убедително. — Излизали сме само два пъти.

— И кога?

— Веднъж миналата седмица и… днес.

— Миналата седмица вечерта ли се видяхте? — Помъчих се да си спомня коя от вечерите Итън се беше прибрал късно.

— Не. Видяхме се за обяд.

— Къде?

— В едно бистро в Нотинг Хил.

— Поотделно ли си платихте?

— Не. Аз платих цялата сметка… На път ли е да привърши инквизицията ти?

— Предполагам. Просто не разбирам защо не ми каза за нея.

Той сви рамене неопределено.

— И аз не знам защо не споменах за нея. Просто не сметнах, че е толкова важно. — Започна да разтрива лявата ми пета, после дясната. Не помня откога не ми е правен масаж на ходилата. Беше по-приятно от оргазъм. Казах му го. Той ми се усмихна гордо, което аз изтълкувах така: „Никога не си изпитвала оргазъм с мен“. В главата ми изплува картина на Итън и Сондрин голи и потни. Представих си ги как след акта си поделят цигара. Тя сигурно беше пушачка с този дрезгав глас.

— Е, разкажи ми за нея — подканих го аз.

— Няма много за разказване… Запознахме се в галерия „Тейт“. И двамата разглеждахме изложбата. — Той сви ръката си в юмрук и го затъркаля по сводовете ми.

— И какво, пред някоя картина ли се запознахте? — Тук се сетих за посещението ми с Итън в Националната галерия и се запитах защо не ме заведе и в „Тейт“.

— Не, в кафенето на музея. Тя беше зад мен на опашката. Аз седнах на последната незаета маса. Тя ме попита дали има свободно място.

Можех да чуя историята, преразказвана по-късно, всеки път, когато някой попиташе как са се запознали. Можех да видя Сондрин да го хваща подръка и да завършва свенливо с думите: „Итън взе последната салата «Цезар» и последната маса“.

— Каква мила история — вметнах.

Той предпочете да подмине сарказма ми.

— После продължихме заедно из залите.

Като за утеха целият случай доста се доближаваше до фантазията ми с Алистър. Преглътнах, опитвайки се да определя неприятната буца, заседнала в гърдите ми. Беше нещо като завист и като безпокойство, и като самота, взети заедно.

Формулирах поне десет въпроса, но реших да не задам нито един. Бях чула достатъчно. Затова продължихме само да слушаме Нора Джоунс. Накрая Итън, както седеше със затворени очи и с ръце върху ходилата ми, заговори:

— Днес в „Мъфин Ман“ ти личеше, че си бременна.

— Искаш да кажеш, че изглеждах дебела ли? — попитах и се сетих за деликатните като на птичка китки на Сондрин. До нея изглеждах направо грамадна, дори да не бях бременна.

— Не дебела, а бременна.

Той поклати глава, отвори очи и ме изгледа странно.

— Не. Бременна и сияеща.

Почувствах, че се изчервих и знаех, че сияя. Благодарих му, изпълнена със свян.

Итън продължи да ме гледа съсредоточено, както човек оглежда някого, за да го познае, да си спомни името му. Накрая рече:

— Ти наистина излъчваш сияние.

— Благодаря ти — повторих. Очите ни се срещнаха за момент, след което и двамата едновременно изместихме погледи настрани.

Мина доста дълго време, без да продумаме, само слушахме Нора. После изведнъж Итън се обърна към мен и попита:

— Дарс, любопитно ми е… защо си ходила днес в старческия дом?

— Нали ти казах — търсех работа.

— Знам, но защо в старчески дом, след като си работила в сферата на връзки с обществеността.

— Защото искам да помагам на хората. Да бъда по-състрадателна и полезна.

Итън се подсмихна и поклати глава.

— Ти си една малка екстремистка, нали?

— Какво искаш да кажеш? Нали ти беше този, който ме посъветва да се променя. Да не съм толкова повърхностна и от този род — отвърнах, осъзнавайки колко много исках той да прозре усилията, които полагах.

— Не е нужно да променяш всичко в себе си, Дарс. И по никакъв начин не е нужно да работиш в старчески дом, за да си добър човек.

— Ами, хубаво тогава. Защото така и не ме наеха — усмихнах се. — И откровено казано, нямам особено желание да работя със стари хора.

— Да-а-а. Не бива да си мъченица. Просто си намери приятна работа и изкарай малко мангизи. Ако можеш да принесеш някаква полза за света, добре. Но просто бъди себе си.

— Да бъда себе си, а? — подметнах подигравателно.

— Аха. — Той се захили, стана и се запъти към спалнята си. — Това не е толкова лошо.

Станах да го последвам, но се спрях. Знаех, че нищо не се е променило за една нощ, но това, че видях Итън с приятелка, ме накара да почувствам, че е някак странно и нередно да спя в едно легло с него. Уверих себе си, че въпреки случая и мимолетното ми привличане към него, ние сме само приятели. А приятелите могат да делят едно легло. Толкова пъти бях преспивала у Рейчъл навремето.

И все пак, за всеки случай, изчаках Итън да се обърне и да попита: „Идваш ли?“, преди да заприпкам (доколкото може да припка една бременна) по коридора след него.

Не знаех с колко време разполагах, преди Сондрин да стане редовна посетителка на този апартамент, но щях да се наслаждавам на всяка минута в него.