Емили Гифин
Нещо синьо (28)

Глава 26

Джефри ме покани да прекарам Коледа с него и Макс на Малдивските острови, дори предложи да ми купи самолетния билет. След известно колебание попитах:

— Всъщност къде се намират Малдивските острови?

Той ме погледна с любвеобилен, прочувствен поглед, с какъвто ме поглеждаше и Декс в началото, когато признавах невежеството си.

— В Индийския океан, скъпа — отвърна той и ме погали по косата. — Представи си плажна ивица с бял пясък, кристалночиста вода, палми, полюшващи се от бриза.

Колкото и изкусителна да беше една ваканция на слънце и колкото и да нямах търпение да затвърдя връзката ни, учтиво отклоних поканата, като му казах, че е по-редно да се отдаде изцяло на сина си по време на почивката. Истината беше, че не ми се искаше да оставям Итън съвсем сам в Лондон. Той нямаше излишни пари, за да се прибере у дома за празниците, а Сондрин щеше за замине за Париж за една седмица и затова предполагах, че той ще разчита да прекара това време с мен. Част от мен дори се вълнуваше, че ще бъдем само двамата и сметнах, че тези дни може да бъдат последното „Ура“ — и последните ми вечери с преспиване у тях — преди всеки да поеме по пътя си към романтичния фронт.

Останах с впечатлението, че Итън се чувстваше по същия начин, понеже на сутринта на Коледа отиде да се сбогува със Сондрин и се прибра в много добро настроение и предложи да идем да купим коледно дърво.

— По-добре късно, отколкото никога! — заяви той приповдигнато.

Облякохме се топло и се отправихме към близкия разсадник. Разбира се, най-хубавите елхи отдавна бяха изкупени, затова се спряхме на малка ела с рехави клонки и тук-там оголени места в основата. Докато успеем да закараме дръвчето вкъщи, изпопадаха още голяма част от игличките му.

Но с неговата изненадващо голяма колекция от украса и няколко чифта от блестящите ми висящи обеци малкото ни дръвче доби доста почтителен вид. Итън каза, че трансформацията му напомняла на коледното дърво от „Коледата на Чарли Браун“. Съгласих се и му признах, че тази е най-хубавата елха, която някога съм имала, въпреки че винаги карах Декс да купува двуметрови елхи за апартамента ни в Ню Йорк.

Намалихме осветлението в дневната и включихме лампичките на елхата. Останахме необичайно дълго загледани в нея и заслушани в коледните песни на Хари Коник младши, междувременно отпивайки ябълков сайдер. След това продължително, приятно мълчание Итън се обърна към мен и ме попита дали съм избрала имена на бебетата.

Казах му, че съм съставила кратък списък, но още не съм се спряла на никое. Изброих му няколко:

— Тревър. Флин. Джонас. Какво ще кажеш?

— Честно ли?

Кимнах.

— Хм… Ами да видим… момче на име Тревър бе хванато да краде дрехи от сушилните в общата ни спалня в „Станфорд“. Флин звучи като „флегма“, а Джонас извиква в съзнанието ми китове…

Разсмях се и отговорих, че ще трябва да започна отначало.

— Не ги променяй заради мен.

Поклатих глава.

— Няма, но искам имената да ти харесват.

Той се усмихна и предложи да си разменим подаръците.

— Добре — и заплясках възбудено с ръце.

Той стана от дивана, седна с кръстосани крака на пода до елхата и ми подаде голяма кутия, увита в сребриста хартия.

— Първо ти.

Седнах до него и внимателно разгърнах опаковъчната хартия, както правеше баба ми, сякаш да я използва отново. После отворих кутията и разгърнах тюркоазната тънка мека хартия. Вътре имаше красива сива кашмирена жилетка от „Брора“ — магазина на Кингс Роуд, покрай който бях минавала неведнъж.

— Не е правена специално за бременни, но е достатъчно обемиста и продавачката ми каза, че много бременни купували такива — поясни той.

Станах и я пробвах върху клина си. Беше ми съвсем по мярка и оставаше още място за запълване, а кашмирът беше екстра качество.

— Много ми харесва, Итън!

— И нали виждаш, има и колан, така че можеш да отпуснеш колана, когато наедрееш… Реших, че можеш да я облечеш, когато излизаш с бебетата от болницата. Ще изглежда много добре на снимките.

— Като едното нищо! — Стана ми приятно, че Итън мисли и за снимки. Той беше от малцината ми познати мъже, които си правеха труда да ги подреждат в албуми. Погледнах го и попитах дали той ще прави снимките.

— Не искам да се намърдвам на мястото на Джефри, но… ми се ще да съм там. Събитието е твое.

— Джефри приема приятелството ни — казах, без да знам дали това наистина е така, но се надявах да е. Само по този начин връзката ни можеше да продължи.

Итън се усмихна и рече:

— Там има още един подарък — и посочи един бял плик. На него пишеше: „За Дарси, Бебе А и Бебе Б“. Вътре имаше малък квадрат от синя хартия. Огледах го озадачена.

— Какво е това?

— Мостра на боя — поясни той. — Искам да боядисам стаята ти в този цвят, за да служи за детска стая. Щях да те изненадам и да го направя по-рано, но после се обезпокоих, че може би синьото ще ти се стори прекалено стандартно. Иска ли ти се нещо… по-неочаквано?

— Напротив, харесва ми този нюанс на синьото — отвърнах и се изпълних с топло чувство и трепет, че Итън иска да остана при него и след раждането. От седмици се канех да повдигна този въпрос и ето, че сега отговорът дойде. Обгърнах ръце около врата му и го целунах по бузата.

Итън продължи да ми разказва, че бил взел мерките на детско креватче в „Питър Джоунс“ и установил, че две такива щели да се поберат до по-дългата стена. И че бихме могли да сложим плот върху етажерката и да го ползваме като маса за повиване.

Усмихнато му отговорих, че планът му е безупречен.

— А сега е ред на твоя подарък — и му подадох пакета.

Той го отвори енергично, като скъса хартията и я метна настрани, после вдигна високо кожената дипломатическа чанта, с която замених старата му опърпана пластмасова чанта. Моето охарчване от седмици насам. Можех да кажа, че му хареса, защото веднага отиде в стаята си и се върна със старата си чанта, извади от нея листовете и папките и ги прехвърли в новата. После я метна през рамо и нагласи леко дръжката.

— Страхотна е. Сега вече приличам на истински писател.

Напоследък беше започнал да подмята много такива забележки. Сигурно се безпокоеше за напредъка — или за липсата на напредък — на романа си.

— Все още ли циклиш на едно място? — попитах го съчувствено.

— Да. Буксувам на изречението „Беше тъмна и бурна нощ“.

Засмях се и го уверих, че положително и на големите автори им се е случвало да блокират и не се съмнявам, че ще продължи успешно през новата година.

— Благодаря ти, Дарс. Оценявам го — каза той искрено.

После двамата се свихме на дивана под голямото одеяло, за да гледаме на видео „Животът е прекрасен“. Точно там, където чичото случайно даде плика с парите на господин Потър, Итън натисна бутона ПАУЗА и попита дали може да го превърти малко по към края.

— Не издържам тази част. Много ме разстройва.

Съгласих се. Докато наблюдавахме как мрачните сцени се превъртат във вид на замъглено петно, не можех да не се запитам за собствения си живот, особено за отчуждаването с майка ми. Откакто й пратих писъмце от Лондон, тя изобщо не ми се беше обаждала. Твърдо вярвах, че топката е у нея, но към края на филма, докато наблюдавахме сцената с щастливото семейство, в която най-малката дъщеря на Джордж Бейли казва: „Всеки път, когато забие камбана, ангел разперва криле“, реших да потисна гордостта си и да се обадя у дома.

Итън подкрепи идеята ми и аз нервно набрах домашния си номер в Инди. След петия или шестия звън телефонът вдигна майка ми.

— Здравей, мамо — заговорих, чувствайки се изплашена и малка.

Тя изрече името ми с леден глас, после на линията настъпи мълчание. Майка ми беше шампион по продължителна сръдня. Сетих се за моята сръдня спрямо Рейчъл и си казах, че явно няма на кого да се метна.

— Да не прекъсвам вечерята ви? — попитах, както се пита вежливо чужд човек.

— Не, току-що свършихме. Джеръми и Лорън са тук.

— О! — възкликнах. — Как върви сватбената им подготовка?

— Много добре.

Изчаках я да ме пита как съм, дали все още съм в Лондон. И след като такова нещо не последва, додадох мъчително:

— Аз още съм в Лондон… Нали получи писмото ми?

Тя ми отговори, че знаела, че съм в Лондон още преди да получи писмото ми — срещнала майката на Анализе в мола. Добави, че се почувствала неловко, задето трябвало да научи от чужди хора къде съм.

Сметнах за дребнаво да повдига този въпрос, като се имаше предвид, че й бях писала и че първа й се бях обадила по телефона. Но не допуснах това да ме възпре да й кажа колко съжалявам, че съм я разочаровала. Че е разбираемо да се е шокирала от новината. Че никоя майка не би искала дъщеря и да забременее толкова скоро след разваляне на годеж с друг мъж. Казах й още, че се е оказала права за Маркъс.

— Той излезе голям кретен, мамо. Вече не съм с него. Сега разбирам, че си искала само най-доброто за мен.

Итън стисна ръката ми и кимна, сякаш ме насърчи да продължавам в този дух.

Преглътнах, поех си дълбоко въздух и продължих:

— Направих си ултразвук тук, в Лондон… И разбрах пола.

— Момиче ли?

— Не, не е момиче. Аз също мислех, че ще е момиче. Но не е.

— Значи момче? Това е чудесно — каза тя безчувствено.

— Ами… да. По-точно… са две момчета. Ще имам близнаци. Еднояйчни близнаци! Не е ли това най-много щурото нещо на света?

Почти чух в главата си Рейчъл да ме поправя, че се казва или „най-щурото“, или „едно от най-щурите неща“. Но за мен да имам близнаци момчета беше най-много щурото нещо.

— Можеш ли да повярваш, мамо?

Стегнах се в очакване на най-лошото, но не по-малко ме заболя, когато последва друго. Тя не ме поздрави. Не се поинтересува за имената им. Не ме попита как се чувствам. Не каза, че се радва за мен. Попита само как ще се справя с отглеждането на близнаци. Сълзи опариха очите ми, когато й отговорих, че смятам да си подредя живота в Лондон. Че си търся работа и положително ще намеря нещо. Казах й за плановете ни с Итън да обзаведем детска стая в апартамента му и му се усмихнах с благодарност. Казах й колко ми харесва Лондон, дъжда и всичко. После й пожелах Весела Коледа и добавих, че я обичам. Казах й да предаде на татко и Джеръми, както и на Лорън, че обичам и тях и че ще се постарая да се обадя отново. Тя отвърна, че също ме обича, но го изрече съвсем набързо, без капка топлота.

След като затворих, захлупих глава в шепите си и заплаках.

Итън ме погали по косата и занарежда:

— Ти постъпи правилно, Дарс. Добре направи, че й се обади. Гордея се с теб.

— Не трябваше да се обаждам. Тя беше направо ужасна.

— Напротив, трябваше… Не й позволявай да те разстройва. Ти можеш да контролираш само собствените си действия, а не реакциите на хората.

Издухах носа си и отвърнах:

— Не мога да се чувствам другояче. Тя ми е майка.

— Родителите често те разстройват. Просто трябва да се опиташ да се справиш по-добре, като се родят момчетата. А знам, че ще успееш.

— Откъде знаеш?

— Защото, Дарс, напоследък показваш истинските си цветове.

Отново издухах носа си.

— Какво имаш предвид под „истински цветове“?

— В смисъл, че… ти си добър човек — и той потупа леко ръката ми. — Силен човек. И че ще станеш чудесна майка.

През годините бях получавала безкрайни комплименти и ласкаещи егото ми думи от безброй мъже. Ти си красива. Ти си секси. Ти си невероятна. Искам те. Омъжи се за мен. Но тези думи на Итън бяха най-хубавото нещо, което бях получавала от мъж. Облегнах глава на рамото му, топлейки се на него.

— Ще се опитам, Итън. Наистина ще се опитам.

На другата сутрин, когато се събудихме, сънено си пожелахме Весела Коледа.

— Какво ще правим днес? — попитах го.

— Ще се отдадем на готварство — отвърна той весело.

Преди два дни бяхме напазарували и малкият хладилник на Итън беше претъпкан с продукти.

— Друго?

— Ами, приготвянето на Коледната вечеря ще отнеме почти цял ден — отбеляза той.

Попитах го дали е предпочитал да изчакаме с отварянето на подаръците. Знаех, че духът на Коледата не е в подаръците, но винаги е малко тъжничко, когато и тази част от празниците отмине. Като никога преди се радвах повече, че давам, отколкото, че получавам.

Итън каза, че предпочита да отворим подаръците си на Бъдни вечер и добави:

— Но мога да ти дам нещо друго…

Погледнах го и вероятно лицето ми е изразявало изненада. Въобразявах ли си, или просто тонът му издаваше предложение. Канеше ли се Итън да ме сваля? Преди да си отговоря, той продължи невинно:

— Какво ще кажеш за една поема?

— О! Да. Разбира се — отвърнах, облекчена, че не отговорих нещо неподходящо, та да изпадна в неловко положение. — Как се казва поемата?

Той се замисли за миг и отвърна:

— „Сексапилна мама“.

Усмихнах се и го подканих, спомняйки си смешните му импровизирани рими в гимназията. Той прочисти гърлото си и започна, почуквайки в ритъм и клатейки глава:

„В секси роклята си ти си една сексапилна мама.

Най-сладката бременна жена в града.

Представяше си как купуваш играчки за момиче,

но вместо това ще имаш две едрички момченца.

Ти прие вестта с лекота, не се разплака, нито се нацупи.

Щото си наясно що е майчинство

и не ще има майка, по-добра от теб.

Твоето бебче е щастливец, както и неговото братче!“

И двамата се развеселихме. После той ме прегърна и точно тогава едно от бебетата здравата ме срита. Лицето на Итън светна. Засмях се.

— Усети ли това?

— Да. Леле боже!

— Той те усети.

— И още как! — смънка Итън, постави ръка върху корема ми и лекичко го натисна.

Едно от бебетата отвърна с внушителен удар. Итън се закикоти.

— Това е безумие. Все още не мога да повярвам, че тук има две бебета!

— На мен ли го казваш! Имам чувството, че пространството ми намалява. Започва наистина да става тясно.

— Боли ли те?

— Не точно. Просто този натиск тук е странен. Но започвам да чувствам отново болки в гърба.

Итън ме попита дали искам да ме масажира.

— Ако масажът на гърба е толкова добър колкото на ходилата?

— Дори по-добър.

— Ами, давай, тогава — съгласих се и се обърнах на едната си страна.

Итън потърка ръце. После повдигна нощницата ми и разкри голия ми гръб и ябълковозелените ми прашки. Сърцето ми се разтуптя при мисълта, че на практика Итън ме вижда гола за първи път. Затаих дъх, когато той натисна горещите си палци в кръста ми и бавно започна да ги движи нагоре, между плешките ми. После започна силно да разтрива раменете ми.

— Прекалено ли натискам? — попита той тихо.

— Не-е-е. Страхотно е — изстенах, чувствайки как цялата ми скованост и напрежение се отцеждат от тялото ми. Докато продължаваше да ме масажира, не можех да спра да си представям, че правя секс с него. Помъчих се да пропъдя тази мисъл, като си напомних, че това ще развали приятелството ни, да не говорим какво ще стане с връзките ни, връзки, които всъщност вървяха добре. Независимо от всичко, нямах намерение да се показвам отново измамница. Запитах се дали подобни мисли минават и през главата на Итън, когато ръцете му тръгнаха надолу по гърба, палците му мачкаха мускулите ми. Задържа ги малко повече върху кръста ми, после ги придвижи по-ниско, до ръба на прашките ми, точно над опашната кост. Допирът му стана по-нежен, когато ръцете му минаха по хълбоците ми. После ги задържа там, давайки сигнал за края на масажа.

— Готово! — обяви той и ме потупа два пъти по хълбоците.

Обърнах се с лице към него, чувствах се останала без дъх и то по някакъв странен начин.

— Благодаря ти. Беше страхотно.

Той не отговори, само ме загледа с ясните си, сини очи. Изглежда също беше развълнуван. Почти сигурна бях. Дори ми се стори, че гърдите му се издигаха и спускаха под тениската му така, сякаш и той беше останал без дъх.

После, след продължителен, странен момент, точно когато си помислих, че се кани да изрече нещо съществено, дори може би да ме целуне, той си пое дълбоко дъх, изпусна го шумно и рече:

— Е, какво ще кажеш да нападнем кухнята?

 

 

Почти през целия ден двамата останахме по пижами, докато приготвяхме Коледната вечеря. Аз играех ролята на заместник-главен готвач и прилежно изпълнявах инструкциите му. Белех и нарязвах зеленчуците, а той се беше съсредоточил в обработката на пуйката. Освен че си изгорих пръста с гъшата мас, когато извадих пащърнака от фурната, всичко вървеше забележително гладко.

После, когато навън вече се стъмваше, отидох да си взема душ. Под горещата вода си позволих да си възстановя усещането от масажа му сутринта. Бях изненадана, че Итън е способен да ме накара да се чувствам по този начин. Улових се, че се замислям за това какво ли си е мислил и той. И когато излязох изпод душа, дори се извих да видя в огледалото гърба си и с облекчение установих, че дупето ми все още беше малко и — да чукам на дърво — стегнато и без целулит. Изпълни ме вина и смут. Заради кого бях благодарна, че имам хубаво дупе: заради Джефри, заради Итън или заради самата себе си? Докато си обувах чист клин, си казах, че съм луда, че дори вероятно съм си въобразявала еротичния елемент в целия масаж.

Когато се върнах в дневната, видях, че Итън е преместил кухненската маса пред елхата и е сложил покривка с цвят слонова кост и най-хубавите чинии.

— Колко е хубаво! — казах и го целунах по бузата с облекчение, задето не чувствах нищо друго освен привързаност към добър приятел.

Той се усмихна, настрои звука на класическата музика и издърпа стола ми, за да седна. — Да пируваме!

И какъв пир се получи! На нивото на ресторант при всички случаи. За начало имахме салата от пушена сьомга с горчица и копър, последвана от основното ястие: печена пуйка с подправки и лимон. Гарнитурата ни се състоеше от печени картофи, пържено брюкселско зеле с кестени, моркови с глазура от портокал, червено зеле с ябълки и пащърнак, подправен с морска сол. Десертът ни беше чудесна ягодова пита с бадеми, която Итън беше купил от „Мезон Блан“ — сладкарски магазин на Кенсингтън Чърч Стрийт.

Ние ядохме ли, ядохме, докато не можех да поема нито залък повече, като междувременно възхвалявахме положените усилия. След това се излегнахме на дивана — както винаги глава до крака — завихме се с одеяло и наблюдавахме догарянето на свещите. Тъкмо се наканихме да си лягаме, когато телефонът иззвъня и ни накара да се ококорим. Тайничко се надявах да не е Сондрин или дори Джефри. И двамата се бяха обадили по-рано през деня, така че не виждах причина за още разговори.

— Искаш ли да се обадиш? — попитах Итън.

— Не, не държа — смънка той, но вдигна телефона и каза „Ало?“.

Хвърли ми скритом поглед, после заговори с напрегнато изражение.

— Здравей, Рейчъл.

Седях скована до него и слушах как й пожелава Весела Коледа. Пак ме погледна някак притеснен. Аз му се усмихнах, за да му покажа, че ми няма нищо. После отидох в стаята му и се свих под завивките. Опитах се да я пропъдя от ума си, но очевидно това не беше възможно. Запитах се дали се обажда от Индиана. Дали и Декс е с нея. След секунди Итън се появи на вратата. Лицето му беше сериозно.

— Рейчъл ли беше?

— Да.

— Приключихте ли?

— Не, още не… просто исках да те проверя…

— Нищо ми няма — отговорих и зарових отново лице под одеялото.

— Добре… Исках също да те питам… дали да й кажа за близнаците. Тя пита за теб…

— Това не й влиза в работата — отсякох. — Не искам да знае нищо за живота ми.

Итън кимна.

— Уважавам това. Тогава няма да й кажа нищо.

Замислих се за миг, после го погледнах над одеялото.

— О, всъщност добре. За мен няма никакво значение.

— Сигурна ли си?

— Да. Напълно.

Итън кимна, затвори вратата и се върна в дневната. Изведнъж ме връхлетя вълна от скръб и едва удържах сълзите си. Защо се разстроих така? Нямаше ли още нещо освен предателството на Рейчъл? Имах си ново гадже, нови приятелки, нов най-добър приятел в лицето на Итън и чаках две бебета. Също така бях сигурна, че ще си намеря работа през новата година. Всичко се подреждаше. Тогава защо бях толкова тъжна? Замислих се за секунди, разрових се надълбоко и излязох с отговор, който не ми хареса. Не исках да го призная пред себе си, но знаех, че има нещо общо с това, че Рейчъл ми липсва.

Насила станах от леглото, отворих вратата и напрегнах слух да чуя края на разговора на Итън. Той говореше тихо, но все пак чух откъслечни фрази.

— Близнаци… Момчета. Еднояйчни. Удивително. Вярваш или не, да… Наистина е страхотно… Тя много се е променила… Все едно е друг човек… Да. С нейния лекар (смее се). Да, смени го с друг, разбира се… Ъхъ, браво на нея… Ами вие с Декс?… Разбира се, да. Това вече е нещо… — Последва продължително мълчание. Накрая смразяващата дума: — Поздравления.

Можех да се сетя само за едно нещо, за което да я поздрави.

Боже, Господи! Декс и Рейчъл са се сгодили! Как тъй са се сгодили толкова скоро? Искаше ми се да чуя повече, но се насилих да затворя вратата и да се промъкна обратно под завивките. После заповтарях неколкократно: Не ме интересуват Рейчъл и Декс. Аз продължавам напред. Когато Итън се върна в стаята, като по чудо успях да устоя да не задавам въпроси за разговора им. Личеше си, че Итън е удивен от въздържанието ми. Възнагради ме с целувка по челото и нежен поглед. После ми каза да остана в леглото.

— Аз ще разчистя. Ти стой тук и си почивай.

Кимнах, чувствах се изцедена и изтощена.

— Благодаря, Итън.

— Аз ти благодаря, Дарси.

— За какво?

Той се замисли за секунда и рече:

— За незабравимата Коледа.

Усмихнах му се смело и го изчаках да излезе от стаята, за да си поплача тихо във възглавницата.