Емили Гифин
Нещо синьо (2)

Пролог

Родих се красива. Появих се на този свят със секцио и започнах живота си в добро състояние, като избегнах изкривяването на главата и белезите от дърпане, които щяха да се получат, ако ме бяха насилили да мина през детеродния канал. Така че излязох с изящно носле, красиво очертани устни и ясно изразени вежди. Мъхът, покриващ темето ми, беше точно колкото е нужно и там, където трябва, обещавайки хубава коса с изключителна линия.

И наистина, косата ми растеше гъста и копринена, с цвят на кафеени зърна. Всяка сутрин седях чинно, докато майка ми навиваше косата ми на едри, горещи ролки или я извиваше на сложни плитки. Когато тръгнах на детска ясла, другите момиченца — много от тях подстригани грозно като изпод паница — вдигаха врява, за да легнат до мен по време на следобедния сън, а пръстите им се пресягаха да докоснат конската ми опашка. Те с радост ми даваха от сладките си или ми отстъпваха реда си за пързалката. Правеха всичко, за да им бъда приятелка. Именно тогава установих, че в живота има обществена йерархия и че външният вид играе особена роля в тази йерархия. С други думи, в крехката си възраст на три години разбрах, че с красотата идват привилегиите и властта.

Докато растях и продължавах да се ползвам от влиянието на най-хубавото момиче в увеличаващите се видове надпревара, този урок се затвърждаваше. Бях сред каймака на учениците в прогимназията и гимназията. Но, за разлика от героите в любимите ми филми на Джон Хюз^[1], моята популярност и красота изобщо не ме направиха подла. Аз управлявах като доброжелателен диктатор, като играех ролята на куче-пазач за други популярни момичета, които се опитваха да злоупотребяват с властта си. Въставах срещу клики, оставайки вярна на моята умна най-добра приятелка Рейчъл. Бях толкова популярна, че си бях изковала собствени правила.

Разбира се, имах и своите моменти на несигурност. Помня един такъв в шести клас, когато с Рейчъл играехме на „психиатър“ — една от любимите ни игри. Обикновено аз бях пациентът и говорех неща като: „Докторе, толкова ме е страх от паяци, че цяло лято не смея да изляза от къщи“. „Ами ще ти препоръчам да гледаш «Паяжината на Шарлот»… или «Премести се да живееш в Сибир, където няма паяци. И пий от тези.» Тя ми подаваше витамини“ под формата на камъчета и кимаше окуражително.

Обикновено така ставаше. Но същия този следобед Рейчъл ми препоръча вместо да си измислям някакво състояние, да изтъкна някой свой истински проблем. И аз се сетих как малкият ми брат Джеръми всеки път по време на вечеря обсебва разговора с оригинални злостни шеги и озадачаващи факти за животинското царство. Признах й, че родителите ми са по-благосклонни към Джеръми… или поне го изслушваха по-внимателно, отколкото мен.

Рейчъл прочисти гърлото си, замисли се за секунда, после сподели някаква теория за това как малките момчета биват насърчавани да бъдат умни и забавни, а момиченцата ги хвалят, че са сладки. Тя нарече това „опасен капан“ за момиченцата и каза, че водело до превръщането им в „празни жени“.

— Откъде знаеш? — попитах я, чудейки се какво точно означава „празни“ според нея.

— Отникъде. Просто така мисля — отвърна Рейчъл, доказвайки, че тя не е застрашена да падне в капана на хубавите момиченца. В действителност теорията й работеше безпогрешно за нас. Аз бях красивата, със средни оценки в училище; Рейчъл беше умната, със средна хубост. Изведнъж ме обля вълна на завист — искаше ми се и аз да съм изпълнена с големи идеи и важни думи.

Но бързо прецених случайните вълни на сивкаво кестенявата коса на Рейчъл и уверих себе си, че са ми се паднали добри карти. Не можех да открия Пакистан или Перу на картата, нито да превръщам дроби в проценти, но красотата ми щеше да ме изстреля в света на ягуарите, на големите къщи и на официалните вечери с по три вилици от лявата страна на чинията ми от фин порцелан. И единственото, което трябваше да направя, беше да сполуча в брака като майка ми. Тя не беше гениална — беше завършила едва три семестъра в общински колеж, но хубавото лице, дребното телосложение и безпогрешният й вкус бяха спечелили баща ми — зъболекар, и сега живееше добър живот. Мислех, че животът й е великолепен план и за моя.

И тъй, изкарах тийнейджърските си години и влязох в университета в Индиана „между капките“, що се отнася до знанията ми. Записах се в най-добрия женски клуб към университета, излизах с най-страхотните момчета и бях снимана за календар с най-мечтаните момичета цели четири години. След като завърших със среден успех, последвах Рейчъл, която все още беше най-добрата ми приятелка, в Ню Йорк, където тя учеше право. Докато Рейчъл залягаше над учебниците в библиотеката, а после започна да работи за една голяма фирма, аз продължавах да търся вълшебства и забавления и бързо разбрах, че по-хубавите неща са още по-хубави в Манхатън. Там открих най-великолепните клубове, най-хубавите ресторанти и най-желаните мъже. И пак бях с най-хубавата коса в града.

През двайсетте си години, докато Рсйчъл и аз продължихме да следваме различните си пътища, тя често ми задаваше разумния въпрос: „Не се ли безпокоиш за кармата?“ (За първи път случайно ми беше споменала за кармата в прогимназията, след като си бях послужила с измама на теста по математика. Тогава се опитах да дешифрирам значението на думата, като използвах песента „Карма Хамелеон“, но, разбира се, не успях.) По-късно разбрах какво е имала предвид тя: че усилената работа, честността и порядъчността винаги биват възнаградени, докато да разчитат на външния си вид е един вид оскърбление. И както в онези дни, когато си играехме на психиатър, от време на време се притеснявах, че тя е права.

Казвах си обаче, че не е нужно да съм доброволка, която се съсипва от работа, като раздава храна за бедни, за да имам добра карма. Може и да не следвах традиционния път към успеха, но си бях спечелила прелестна работа като PR, тайфа от чудесни приятели и удивителен годеник в лицето на Декс Тейлър. Заслужавах апартамента си с тераса към Сентръл парк и солидния пръстен с безцветен диамант на лявата си ръка.

Това беше в отминалите дни, когато мислех, че съм пресметнала всичко. Просто не разбирах защо хората, особено Рейчъл, настояваха да правят нещата много по-трудни, отколкото трябваше да бъдат. Тя може и да е спазвала всички правила, но ето я сега сама, на трийсет години, трепеща се до късно вечер в една адвокатска фирма, която ненавижда. Междувременно пък аз бях щастливата, точно каквато бях и през цялото ни детство. Помня как я напътствах, карах я да вкара малко забавления в мрачния си, дисциплиниран живот. Съветвах я неща от рода на: „Като начало няма да е зле да дадеш обикновените си обувки за благотворителност и да си купиш няколко чифта по-модерни. Ще се почувстваш по-добре, повярвай ми“.

Сега съзнавам колко плитко звучи това. Вярно, полагах всякакви грижи за външния си вид. Но тогава наистина не мислех, че с това наранявам някого, дори себе си. Изобщо не се замислях много. Да, бях великолепна и късметлийка в любовта, но истински вярвах, че съм скромен човек, който заслужава добра съдба. И не виждах причина останалата част от живота ми да бъде по-малко очарователна от първите ми три десетилетия.

После се случи нещо, което ме накара да поставя под съмнение всичко, което знаех за света. Рейчъл, моята обикновена, вършеща добрини шаферка, с къдрава коса с цвят на пшеничен зародиш с един замах ми открадна годеника.