Емили Гифин
Нещо синьо (12)

Глава 10

Струва ми се, че бременността ми достигна до съзнанието ми едва следващата седмица, когато за първи път отидох на консултация. Маркъс дойде с мен, но след като му внуших, че той е причината за това. Докато седяхме в чакалнята, аз попълних формуляра за здравна осигуровка, а той преглеждаше списание „Таим“, но така, сякаш предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и с мен. Когато секретарката извика името ми, аз станах. Маркъс не помръдна.

— Хайде, де — подканих го нетърпеливо.

Видях как една жена в много напреднала бременност, която седеше до мъжа си, хвърли на Маркъс поглед, изпълнен с отвращение.

— Ставай — изсъсках.

Той стана, но с шумна въздишка. Прозвуча повече като стенание.

Последвахме една сестра по коридора зад чакалнята, където тя ме накара да стъпя на кантара.

— Както съм с дрехите? — попитах я ужасена. Бях си изградила твърда политика да се претеглям само гола и то сутрин, веднага след сън. Или след продължително изпотяване във фитнес залата.

— Да — отвърна нетърпеливо сестрата.

Събух си обувките „Тод“, подадох тежката си сребърна гривна на Маркъс и му наредих да се обърне с гръб. Той се подчини, но не и преди да извърти очи нагоре.

Сестрата сръчно нагласи кантара с няколко бързи побутвания с пръсти, докато накрая той се закова на 57.

— Петдесет и седем и половина — съобщи тя на висок глас.

Изгледах я кръвнишки. Според нея защо накарах Маркъс да се обърне?

— Струва ми се, че е петдесет и шест — казах.

Тя не ми обърна внимание и записа в картона ми 57.5, което означаваше 55.5 или 56 без дрехите. Още не бях напълняла.

— Колко сте висока?

— Метър и седемдесет и два.

Тя вписа и това в картона и ни поведе към малка, хладна стая за прегледи.

— Докторът сега ще дойде.

Качих се на стола, а Маркъс потърси друго списание на полицата. Като видя, че няма други списания освен „Родители“ и „Американско бебе“, предпочете да не чете нищо. След минути в стаята влезе млада, дребна руса жена, която изглеждаше на не повече от двайсет и пет години. Гъстата й коса беше подстригана късо и малко ексцентрично и разкриваше огромни диамантени обеци. В ръба на искрящо бялата й лекарска престилка се опираха високи до коленете черни кожени ботуши.

— Здравейте. Аз съм Джан Стийн. Извинете ме, но днес закъснявам малко. — Тя се усмихна широко и ми заприлича на Тами Бакстър, нашата главна мажоретка в гимназията, която винаги заставаше най-отгоре на пирамидата, а аз балансирах под нея, поддържайки я за петите.

— Дарси Роун — представих се и седнах по-изправена; забелязах, че тя има необичайно едри за дребното й телосложение гърди. Но положително една лекарка не би си ги уголемила. Така че, явно бяха естествени. Като относително плоскогърда жена, тази комбинация винаги ми е била неприятна. Чудесно, нека едно момиче да има големи гърди, стига те да вървят с покрит с целулит задник. Но задните части на Джан не бяха такива. Може би Маркъс не беше забелязал, помислих си, когато го представих за „бащата“.

— Приятно ми е да се запозная с двама ви. — Тя отново се усмихна до уши на Маркъс, когато забелязах със задоволство, че предният й десен зъб беше изцапан с ярко червило. Значи не е съвършена.

Маркъс също й се усмихна широко. Идеше ми да се сритам, задето настоях за лекар жена.

— Да се съблека ли? — попитах нетърпеливо, преди Джан да продължи да привлича вниманието на Маркъс.

— Не, първо бих искала да поговорим. Искам да се запозная с медицинската ви история и да отговоря на въпросите ви. Сигурно имате много.

— Добре — отвърнах, макар да нямах никакви въпроси, освен дали е добре понякога да пия чаша кафе или вино.

Джан седна срещу нас, премести стола си по-близо, защипа картона ми върху старомоден дървен клипборд и заговори:

— И тъй. Първо: можете ли да ми кажете първата дата на последния ви менструален цикъл?

— Да, мога — отвърнах гордо, защото сутринта бях проверила датата в календара. — Осми август.

Тя отбеляза в своя картон, а аз огледах огромния диамант на пръста й. На ушите и пръста си носеше най-малко десет хиляди долара в диаманти. Можех да се обзаложа, че е сгодена за по-възрастен хирург с прошарена коса. Изведнъж ме преряза болка за моя годежен пръстен, който смятах да продам, но се успокоих, че е страхотно да съм на предродилна консултация с партньора си, отколкото със съпруга си. Също като знаменитостите. Мнозина от тях пропускат брака и направо раждат.

— Е, и кога ще се роди бебето? — попитах, знаейки, че ще бъде някъде в началото на май, но нямах търпение да чуя точна дата.

Джан извади един картонен кръг, завъртя го и присви очи в датите.

— Така. Терминът на раждането е втори май.

Втори май щеше да бъде трийсет и петият рожден ден на Декстър. Погледнах Маркъс, който с нищо не показа, че датата му говори нещо. Удивително е колко малко хора знаят рождения ден на приятелите си. Затова известих Джан и Маркъс:

— Дано да е по-късно… или по-рано, защото това е рожденият ден на бившия ми годеник.

Маркъс извъртя очи нагоре и поклати глава, а доктор Стийн се засмя и ме увери, че само десет процента от бебетата се раждат на точната дата.

— Защо така? — попитах.

За секунда Джан се озадачи — недобър знак, щом такъв лесен въпрос я смути — после отговори:

— Датата на термина е просто полезен указател.

— О! — възкликнах, мислейки си, че по-възрастна лекарка щеше да ми даде по-задоволителен отговор. Или дори по-млада лекарка, която не е чак толкова привлекателна. Грозните жени имат повече време да учат. Мога да се обзаложа, че Джан е завършила сред последните в групата. И че едва ли би била сега тук, ако не беше приятелят и хирург. — Разбирам.

— И тъй — продължи бързо Джан, — ще ми се да прегледам медицинския ви картон, да ви задам някои въпроси.

— Разбира се — отвърнах и улових погледа на Маркъс да изучава загорялото ляво бедро на Джан.

Хвърлих му кръвнишки поглед, докато Джан се впусна в играта на въпроси и отговори. Попита ме на колко съм години (с удоволствие отвърнах, че съм на двайсет и девет, а не на трийсет), подробности за медицинската ми история, за медицинската история на родителите ми, какви лекарства съм взимала и още куп въпроси за начина ми на живот; колко често пия и играя гимнастика, дали пуша, как се храня и т.н. След като си записа всичко, тя вдигна глава и по силно гримираното и лице се изписа усмивка.

— И как се чувствате? — попита ме тя. — Някакви симптоми? Да ви се повръща?

— Гърдите малко ме болят.

Маркъс се притесни, затова добавих ненужно:

— Когато той ги докосва.

Джан кимна искрено. Маркъс се сви. Аз продължих:

— И малко се увеличиха, наляха се… Ареолите потъмняха и около тях се появиха малки подутини… Но иначе се чувствам точно както преди. И килограмите ми са същите — заявих гордо.

— Е, да, вие сте едва на пет и половина седмици бременна, така че е малко рано за увеличаване на теглото. Освен това може да забележите, че апетитът ви ще се увеличи, ако още не сте.

— Не съм — отвърнах пак гордо. — И не възнамерявам да стана като една от онези вечно гладни бременни. Сигурно виждате много такива.

Джан кимна отново и отбеляза нещо в картона ми. После заяви, че сме готови за физически преглед.

— Да изляза ли? — попита Маркъс.

— Може да останете — рече Джан.

— Нали ти казах — обърнах се към него, после отново към Джан. — Той много се притеснява.

— А не трябва. Чудесно е, че взима участие.

— Да… а още не сме женени — рекох. — Въпреки това той е много съпричастен.

Джан се усмихна, каза ми да облека престилката върху стола и ме увери, че веднага се връща. Щом тя излезе от стаята, попитах Маркъс дали намира нашата лекарка за хубава.

— Да — отвърна той, — сладка е.

— Според теб на колко години е?

— Двайсет и осем?

— Аз по-хубава ли съм?

— Да, Дарс, ти си по-хубава.

— Ще бъда ли пак по-хубава, когато надебелея с десет килограма?

— Да — отвърна той не съвсем убедително.

Джан се върна точно когато се настанявах на стола. Тя премери кръвното ми, после преслуша сърцето, гърдите и белите ми дробове.

— Сега ще трябва да извърша гинекологичен преглед и да огледам маточната шийка.

— Това потвърждава ли бременността?

— Ами, затова ще трябва да ви направим тест с кръв и урина, но да, това също ще ни даде допълнителна информация за приблизителната възраст на бременността, както и ще ни помогне да определим размера и формата на таза.

Кимнах.

— А сега просто се отпуснете.

Аз разкрачих крака.

— Няма проблем — отвърнах, гледайки Маркъс, който се правеше, че е някъде другаде, а не в тази стая.

След като прегледът приключи, аз се облякох, отидох в банята и чишнах в една чашка, после влязох в една малка лаборатория да ми вземат кръв и се върнах в стаята за прегледи, където Джан ми каза, че ще ми се обади за резултатите от кръвния тест.

— Междувременно, Дарси, ще ви предпиша витамини. Те съдържат фолиева киселина. Тя е изключително важна за развитието на гръбначния мозък и на гръбначния стълб на бебето. Ще трябва да ги взимате на пълен стомах. — Тя написа рецептата с нехарактерен за лекар четлив почерк (още един знак, че истинският лекар трябва да е небрежен в това отношение) — и ми я подаде. — Е, поздравления и на двама ви. Ще се видим отново след четири седмици за първия ултразвук.

Двамата с Маркъс се ръкувахме с Джан и се отправихме към аптеката да изпълним рецептата. Незнайно защо си спомням много добре пътя дотам. Беше блестящ есенен ден — хладен, но слънчев, небето — яркосиньо и пълно с бели като захарен памук облаци. Помня, че стегнах по-плътно синия си велурен тренчкот около все още тънката си талия и подскочих няколко крачки, чувствайки се по детски щастлива. Докато чакахме на едно кръстовище, Маркъс взе ръката ми без подканване и ми се усмихна. Тази негова усмивка се вряза в съзнанието ми. Беше сърдечна, щедра, искрена. От онези усмивки, които един мъж ти дава, когато е щастлив, че е с теб, щастлив да се ожени за теб, щастлив, че ти носиш неговото дете.