Емили Гифин
Нещо синьо (23)

Глава 21

На сутринта се събудих върху надуваемия дюшек и за първи път почувствах, че бебето рита. Преди имаше случаи, когато си мислех, че го чувствам, но после проумявах, че се е дължало на лошо храносмилане, бодежи от глад или нерви. Но нямаше как да се сбърка онова странно, непогрешимо усещане на мънички крачета, които мърдаха в мен и докосваха органите и костите ми. Сложих ръка върху мястото, точно под гръдния ми кош, и зачаках да го почувствам отново. И наистина, последва ново, по-слабо, но ясно смушкване и помръдване. Знам, че звучи безумно особено като се има предвид, че коремът ми бързо беше заприличал на баскетболна топка, но мисля, че именно това ритане на бебешки крачета излезе извън теорията и ме накара да почувствам бременността си. В мен имаше бебче, мъничко човече, което щеше да се роди след няколко кратки месеца. Аз щях да стана майка. В известен смисъл вече бях.

Свих се като ембрион и затворих очи, нападната от буйни чувства. Първо ме обзе истинска радост, каквато не бях изпитвала от много дълго време. Беше неописуемо щастие, непознато до този момент, което не можеше да се сравни с покупката на чанта „Гучи“ или чифт „Маноло Бланикс“. По лицето ми се разля усмивка и аз едва не се разсмях на висок глас.

Но щастието ми бързо се примеси с неспокойна меланхолия, когато си помислих, че няма с кого да споделя това изключително и важно събитие. Не можех да се обадя на баща му или баба му. Нямах настроение да разговарям с Итън след жестоките неща, които ми наговори. И най-важното, не можех да се обадя на Рейчъл. За първи път, откакто открих Декс в гардероба й, почувствах липсата й. Все още имах Анализе, но тя вече не беше същата. Замислих се за всички моменти в миналото, когато имах добра новина, лоша новина и нещо средно между тях. Как едва ли не я предвкусвах, преди да се втурна в съседната къща или да набера номера на Рейчъл. Като деца в Индиана Анализе винаги се класираше на второ място, винаги й хрумваше нещо със закъснение, винаги втора научаваше всичко. Сега, когато Рейчъл я нямаше вече в картинката, мислех, че Анализе ще я замести. Но започнах да разбирам, че не ставаше така. Рейчъл беше незаменима. Клеър не успя да я замести. Анализе — също. Запитах се защо. В края на краищата знаех, че Анализе щеше да ми каже всички правилни неща, че щеше да е мила, както винаги е била. Но тя никога нямаше да уталожи онази дълбоко заседнала нужда от споделяне.

Когато се обърнах върху дюшека с лице към прозореца, чух думите на Итън, онези, които ме определяха като лоша приятелка, която на всичко отгоре е егоцентрична и повърхностна. Топло чувство на срам ме заля, когато признах пред себе си, че в обвиненията му има известна истина. Погледнах фактите: нямах лекар, нямах доходи, нямах близки приятелки, нямах връзка със семейството си. Бях на ръба да стопя всичките си спестявания и единственото, с което разполагах, беше гардероб с прекрасни дрехи, повечето от които вече не ми ставаха. Бях дошла в Лондон, за да търся промяна, а в действителност изобщо не се бях променила. Животът ми бе в застой. Трябваше да направя нещо повече за себе си и за бебето си. Погледнах през решетката на прозореца в мрачното лондонско утро и си обещах да превърна деня, в който за първи път усетих бебето да се движи, в повратна точка в живота си. Щях да докажа на Итън, че не съм тази, която той беше описал предишната вечер. Станах (което започваше да става по-трудно, особено от хоризонтално положение и от мек надуваем дюшек) и намерих бележник на дъното на един от куфарите си. Откъснах един лист и написах:

„Стъпки към превръщането на Дарси в по-добър човек“.

Замислих се за миг, за да прехвърля в ума си излиянието на Итън, после написах:

1. Да отида на гинекологичен преглед в Лондон и да се подготвя за майчинството!

2. Да се погрижа за здравето си, т.е. да се храня по-добре, да не използвам кофеин или алкохол.

3. Да си намеря нови приятелки (без да се състезавам с тях!).

4. Да уведомя семейството си, че съм в Лондон и че съм добре.

5. Да си намеря работа (за предпочитане в услуга на другите).

6. Да престана да купувам дрехи (и обувки и др.) и да започна да спестявам!

После, понеже ми се стори, че нещо липсва, добавих обобщено:

7. Да поправя характера си (т.е. да стана по-разумна, по-малко себична и т.н.).

Когато препрочетох списъка, се улових, че се питам какво ли би казал Итън, ако го видеше. Дали ще оцени усилията ми, или ще сбърчи чело с думите: „Не бъди наивна, Дарси. Не можеш просто да съставиш списък и да се промениш за една нощ! Нещата не стават така“.

Защо всъщност толкова ме интересуваше какво мисли Итън? Част от мен искаше да го мразя. Да го мразя, задето е на страната на Рейчъл. Да го мразя, задето ме излъга. И заради всички ужасни неща, които наговори за мен. Но не можех да го мразя. И по някакъв странен, изненадващ начин единственото, което исках, беше да го видя или в най-лошия случай, да го накарам да промени мнението си за мен.

Засилих се веднъж, за да добия инерция, преди да стана. После тръгнах по коридора към стаята на Итън. След като видях, че вече е излязъл, отидох в кухнята и си направих здравословен омлет с белтъци. После погледнах списъка и реших да почистя апартамента. Избърсах прахта, минах навсякъде с прахосмукачка, измих тоалетната чиния, изхвърлих боклука, пуснах две перални в смешно малката му пералня/сушилня (англичаните използват жалки уреди от Третия свят), внимателно подредих списанията и вестниците на купчина и измих подовете със сапун.

След като жилището светна, написах на майка ми кратка бележка, в която й съобщавах, че съм на гости у Итън в Лондон.

„Знам, че в момента не сме си особено приятни, но продължавам да искам ти и татко да не се тревожите за мен. Аз съм добре“.

В послеслов написах телефонния номер на Итън просто в случай, че поискат да ми се обадят. Залепих плика, сложих му марка, взех си душ и излязох на Кенсингтън Чърч Стрийт в лекия лондонски дъжд и се запътих към Нотинг Хил. Въздържах се да не се отбия в някое малко магазинче, събирайки сили от списъка си, който беше сгънат на три и пъхнат в джоба на палтото ми. Дори влязох в един благотворителен магазин и попитах за работа. Нямаха свободни места, но се почувствах горда от това, че опитах.

На път за вкъщи влязох в една сладкарница за кратка почивка, поръчах си безкофеиново кафе с мляко и се затътрих към едно тапицирано кресло. На дивана до него седяха две жени — руса и кестенява — които изглеждаха на моята възраст. Русата дундуркаше бебе на коленете си и се опитваше да яде сладкиш със свободната си ръка. И двете жени носеха пръстени с мънички диаманти на левите си пръсти и аз си спомних думите на Итън, че англичанките не обичат да парадират с годежните си пръстени както американките. Може би това беше емблематично за причините, поради които Итън харесваше Лондон. Стремежът на англичаните към омаловажаване на подобни детайли беше точно обратното на онова, което той каза за мен — че малко или много съм се перчела.

С крайчеца на окото си продължих да оглеждам жените. Русата имаше слаба брадичка, но хубави черти; брюнетката носеше тесен кадифен клин, но държеше завидна чанта „Прада“. Прободе ме мисълта, че съм повърхностна, но се успокоих, че не е лошо да си страничен наблюдател; просто не можех да направя заключение какви точно са двете жени. Замислих се колко пъти бях преценявала хората по обувките и си обещах никога повече да не го правя. В крайна сметка, да носиш обувки с пресечени върхове в сезона на острите не е престъпление. За да покажа принципност, се въздържах да погледна обувките им. Започвах да чувствам, че ставам по-солиден човек и духът ми се извисява.

Докато отпивах от кафето си и разлиствах списание „Хелоу“, се заслушах в разговора им — направи ми впечатление, че той звучеше много по-интересно на британски английски. Темата им беше брачните обети — и двете имаха спорове със съпрузите си. Блондинката каза, че да имаш бебе влошавало нещата. Брюнетката се оплака, че откакто тя и съпругът й започнали да се опитват да си направят дете, сексът се превърнал в досадно задължение. През няколко секунди обръщах страница на списанието, което беше пълно с холивудски звезди, както и с хора, които никога не бях виждала, вероятно бяха английски телевизионни знаменитости. И много снимки на Пош и Бекс.

Русата въздъхна, когато смени положението на въртящото се, хленчещо бебе.

— Поне правите секс — каза тя на приятелката си, като се пресегна и извади от страничния джоб на детската количка биберон и го пъхна в устата на бебето. Бебето засука алчно няколко секунди, после изплю биберона на земята. Явно последователка на правилото за трите секунди, жената го вдигна, избърса го в ръкава си и го пъхна отново в устата на бебето.

— А вие откога не сте? — попита брюнетката направо, което ми подсказа, че двете не са скорошни или случайни познати. Това ме подсети за Рейчъл, за приятелството ни.

— Дори не помня откога — отвърна русата. — От векове.

Другата издаде съчувствен звук, уви торбичката си с чай около пластмасовата бъркалка и я изстиска с палеца и показалеца.

Затворих списанието и срещнах погледа на блондинката. Тя ми се усмихна, предоставяйки ми възможност за контакт.

— Много е сладка — казах, поглеждайки бебето й и в същия миг с паника осъзнах, че то може да е момче. Не можеше да се определи. Облечено в жълто, без коса, никакви отличителни белези за пола.

— Благодаря — отвърна жената.

Добре. Значи съм отгатнала.

— Как се казва?

— Натали.

— Здравей, Натали — казах с висок, напевен глас. Натали не ми обърна внимание и продължи да се опитва да вземе шоколадената сладка на майка си. — На колко е?

— На двайсет и две седмици. — Блондинката се усмихна и започна да дундурка бебето на едното си коляно.

— Това… колко е? Пет месеца?

Тя се разсмя.

— Да, толкова. Съжалявам. Помня, че преди да родя Натали се питах защо майките казват възрастта на детето си в седмици. Сигурно е като продължение на бременността.

Кимнах и забелязах, че другата жена ме оглеждаше с любопитство, сякаш казваше: „Какво си седнала тук самичка през уикенда, американке?“.

— Да, разбирам какво имате предвид. Аз самата съм в осемнайсетата седмица…

— Бременна ли сте? — изпискаха и двете жени, сякаш им казах, че излизам с принц Уилям. Почувствах се страхотно, че най-сетне някой откликна ентусиазирано на новината ми.

— Да — потвърдих, като разтворих палтото и потърках корема си с лявата си ръка, на която нямаше пръстен. — Дори тази сутрин за първи път почувствах, че бебето ритна.

Стана ми тъжно, че споделях тази грандиозна новина за първи път с непознати, но си казах, че те са ми потенциални нови приятелки. Дори може би щяха да ми станат дългогодишни, до гроб.

— Поздравления! — изписка блондинката.

— Изглеждате удивително за осемнайсета седмица! — добави брюнетката.

Усмихнах се с едва ли не искрена скромност.

— Благодаря.

— Момче или момиче? — попита брюнетката.

— Още не знам съвсем точно, но съм почти сигурна, че е момиче.

— И аз бях сигурна — каза блондинката, като потърка мъхестата главичка на Натали. — Просто знаех, че ще е момиче.

— Предварително ли го разбрахте?

— Не, исках да е изненада. Съпругът ми обаче разбра.

Повдигнах вежди.

— Той е знаел, а вие — не?

Тя кимна.

— Нашият лекар му показа на ултразвука, а аз затворих очи. Съпругът ми се закле да не казва на никого. Дори на майките ни, които направо умираха да разберат.

— Не е за вярване, че е запазил тайната! Това е удивително — казах.

— Съпругът й е страхотен в това отношение — вметна брюнетката.

— Хм — кимна блондинката. Вече ми правеше впечатление, че англичаните често издават звука „хм“ на мястото на „да“, „ъхъ“ или „аха“. Тя продължи: — Нито веднъж не се изпусна с местоимението. Много предпазливо употребяваше „тя или той“ или просто „бебето“.

— Ами за избора на име? Не се ли изпусна, когато обсъждахте името?

— Не. Изброяваше еднакъв брой и за двата пола… Дори толкова наблягаше на „Гавин“, че бях започната да мисля, че ще е момче.

— Виж ти! Явно съпругът ви е страхотен човек — казах.

Тя се обърна да погледне приятелката си и двете избухнаха в смях.

— Току-що го направихме на пух и прах. Напоследък се показва като пълен бастун.

Нямах представа какво значи „бастун“ в случая, но кимнах в знак на разбиране и рекох:

— Разбирам за какво говорите!

След секунди мълчание се уверих, че жените отново се питаха за положението ми.

— Между другото, казвам се Дарси — представих се с надеждата да ги обезоръжа и с усмивка, казваща „Не мога да се сравнявам с вас“.

— Аз съм Шарлот — каза блондинката.

— А аз — Мег — каза брюнетката.

— Страхотно е, че се запознах с вас двете. Откакто се преместих тук, умирам за женска компания — казах. Беше истина, макар че го осъзнах едва в този момент.

— Откога си в Лондон? — попита Мег.

— От около месец.

— Сама ли се премести тук? — Въпросът беше възможно най-близко до разпитването за бащата на детето ми.

— Да, сама — отвърнах.

Мег и Шарлот ме загледаха едва ли не с възхищение. Аз им се усмихнах сърдечно и открито — безмълвно разрешение да разпитват по-нататък, което те направиха колебливо. Отговарях на всеки техен въпрос, като от време на време разкрасявах нещата. Казах им, например, че съм заварила Рейчъл в леглото с Декс — и дума не споменах за Маркъс, което навеждаше на мисълта, че Декс е бащата. Просто ми се струваше, че това е по-лесният начин, а и, откровено казано, какво значение имаше в случая? И двамата вече бяха извън картинката. Публиката ми от две слушателки беше прехласната. Шарлот дори престана да обръща внимание на Натали, която дъвчеше ъгъла на „Ивнинг Стандарт“. Продължих разказа си с това, че съм напуснала работата си и съм дошла в Лондон, за да живея при приятеля си от детството ми Итън. „Той не е обратен, но ние сме само приятели“, уточних. Приятел гей щеше да е по-интересно и положително по-забавно, но имаше нещо неустоимо в откритото приятелство между мъж и жена. Освен това ми придаваше повече правдоподобност като хубава жена. По-късно положително двете щяха да кажат за мен: „Тя е красива, но не е тръгнала да тича подир всеки свободен мъж“.

Шарлот попита дали проявявам интерес към Итън. Поклатих енергично глава.

— Ни най-малко… Ние сме само приятели. Макар че в пети клас излизахме!

Те се разсмяха.

— Така че съм напълно сама… в случай, че познавате някого — подметнах небрежно, сякаш да намеря мъж не е от особено значение за мен. Пропъдих безпокойството си; един приятел не бива да ми отнема другите, по-възвишени цели.

Мег и Шарлот се спогледаха замислени, сякаш извикваха в ума си списъка на всичките си познати мъже.

— Саймън? — обърна се Шарлот към Мег.

Мег направи физиономия.

— Не ти ли харесва Саймън? — попита я Шарлот.

— Харесвам Сай и още как… — сви рамене Мег.

Потиснах изкушението си да разпитам за външността на Саймън, но Мег като че ли прочете мислите ми, защото се закикоти и каза:

— Съмнявам се, че Дарси я привличат тип „джинджифили“!

— Мег! — смъмри я Шарлот с тон, който ми напомни на Рейчъл. Рейчъл сигурно беше изричала „Дарси“ по този начин поне милион пъти. — Освен това Сай е по-скоро червеникаворус.

— Той е от типа „джинджифил“ и ти го знаеш много добре! — настоя Мег и отпи от чая си.

— Какъв е типът „джинджифил“? — попитах.

— Ами хора с оранжева коса. Вие май ги наричате „червенокоси“, нали?

Засмях се.

— О, да.

— Е? Харесваш ли такива джинджифили?

— Не мога да кажа, че са ми любимци — отвърнах дипломатично с обяснението, че привличането не може да се контролира. А за да върви една връзка, е нужна химия.

— Предполагам, че типът джинджифили не се търсят и от двете страни на океана — изказа мнението си Мег.

Шарлот я погледна разочаровано и рече:

— Но има изключения. Погледни готиния принц Хари. Харесва ми малката му закачлива усмивка. Зависи изцяло от личността.

Не можах да не си помисля за Маркъс. Беше погрешно (използвах определението на Итън) решение да започна връзка с него, връзка, основана изцяло върху интрига, похот и състезаване с Рейчъл. Но поне не бях привлечена от външния вид. Маркъс беше далеч от съвършения външен вид. Така че, знаех, че не се вглеждам само във физиката.

Шарлот ми се усмихна.

— Точно така — каза и кимна. После се обърна към Мег. — Защо не поканиш Дарси на твоя купон? Сай ще дойде ли?

— Страхотна идея! Трябва да дойдеш, Дарси. Поканила съм няколко приятели тази събота вечер. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие — отвърнах и си помислих колко хубаво щеше да бъде да кажа на Итън, че съм поканена на купон от жени. Направих наум преглед на списъка си. Само за един кратък ден вече бях изпълнила няколко от точките си. Бях помогнала на Итън (като почистих апартамента му), погрижих се за здравето си (като не си поръчах напитка с кафе) и завързах две нови приятелства. Оставаше ми да си намеря работа и доктор, затова след още няколко минути любезен разговор поисках от Мег и Шарлот да ми препоръчат и двете.

— О, имам чудесен човек за теб. Името му е господин Мур — каза Шарлот и погледна в бележника си с адреси, а след това написа номера му на гърба на една от нейните визитни картички. — Заповядай. Обади му се. Той е наистина прекрасен.

Мег поясни, че в Англия само неопериращите лекари се наричат доктори — нещо, което отвеждаше назад в Средновековието, когато всички хирурзи са били касапи и следователно — най-обикновени граждани.

— Колкото до работа — продължи Шарлот, — какво си работила в Ню Йорк?

— Връзки с обществеността… Но сега търся нещо различно. Нещо, което да е в помощ на бедни, стари, болни — отвърнах искрено.

— Това е чудесно! — възкликнаха едновременно двете жени.

Усмихнах се.

Мег ми каза, че точно зад ъгъла има старчески дом, после надраска упътване на книжна салфетка, а на обратната страна — адреса и телефонния си номер.

— Непременно се отбий в събота — допълни тя. — Ще се радваме да те видим. Както и Сай — и намигна.

Усмихнах се, изпих последната си глътка безкофеиново кафе и се сбогувах с новите си приятелки.

 

 

Същата вечер, когато Итън се прибра вкъщи, аз го чаках с домашно приготвена гръцка салата, чаша червено вино и тиха класическа музика.

— Добре дошъл! — казах и се усмихнах нервно, докато му подавах чашата.

Той я пое колебливо, отпи, после се огледа наоколо.

— Тук е станало страхотно. И ухае на хубаво. Ти ли почисти?

Кимнах.

— Ъхъ. Излъсках го. Почистих дори стаята ти — и не можах да не добавя: — Още ли ме смяташ за кофти приятелка?

Той отпи отново и седна на дивана.

— Не казах точно това.

Седнах до него.

— Напротив, каза го.

Той ми се усмихна с половин уста.

— Можеш да си добра приятелка, ако опиташ, Дарс. Както си опитала днес. Благодаря ти.

Предишната „аз“ щеше да поиска дълбоко извинение от него, наред с пълно взимане на думите назад и малко подаръче. Но по някакъв начин простичкото „благодаря ти“ от Итън ми беше достатъчно. Просто исках да се помирим и да продължа напред.

— Познай какво ми се случи сутринта — подхванах, бързайки да споделя новината си с него. Преди той да предположи, аз изтърсих: — Почувствах бебето ми да рита!

— Сериозно? За първи път ли го почувства?

— Да. Но оттогава нито веднъж. Трябва ли да се безпокоя?

Итън поклати глава.

— Не. Помня, когато Бранди беше бременна… Тя почувства веднъж ритане, после няколко дни — нищо. Докторът й казал, че когато жената е активна, бебето се движи по-малко, защото на практика тя го люлее и приспива. — Той изрече това с някак мъчителен тон, сякаш все още го болеше при мисълта за изневярата на Бранди.

— Натъжаваш ли се, когато мислиш за нея? — попитах.

Той изрита от краката мокрите си маратонки „Пума“, свали си чорапите и си вдигна краката върху ниската масичка.

— Не ми е тъжно за Бранди, но понякога ми става тъжно за Майло.

— Майло ли? Мъжът, с когото Бранди ти изневери ли?

— Не. Майло е бебето.

— О! — възкликнах глупаво, осъзнавайки, че трябваше да помня тази подробност. Погледнах Итън и се запитах какви ли думи на съчувствие би използвала Рейчъл. Тя винаги намираше начин да каже точното нещо, да те накара да се почувстваш по-добре. Не можах да измисля нищо, затова зачаках Итън да продължи.

— Девет месеца си мислех, че ще стана баща. Придружавах я на всяка лекарска консултация и се влюбих в ултразвуковите картини… Дори избрах името Майло. — Той поклати глава. — После бебето се роди и разбрах, че не е от мен.

— Кога разбра, че не е от теб?

— Още щом се роди. Беше с тъмна кожа, черни очи и чорлави черни коси, стърчащи на всички страни. Сетих се за моите бебешки снимки. Без коса и розов. Бранди също е руса със сини очи. Не беше нужно да си гений, за да разбереш какво е станало.

— И ти какво направи?

— През първите няколко дни бях в шок. Правех се, че това не е вярно, че е просто генетична случайност… През цялото време някъде дълбоко в съзнанието ми изникна спомен за един урок по биология в гимназията… Двама родители със сини очи не могат да създадат бебе Майло.

Докоснах го по ръката.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Беше ужасно. Защото всъщност обичах това бебе. Дотолкова, че почти останах с нея… Накрая… е, вече знаеш останалото. — Гласът му стана пресеклив. — Тръгнах си. Имах чувството, че някой беше починал.

Спомних си, когато Рейчъл ми разказа за развода на Итън и че детето не било негово. Тогава бях заета със свои собствени кризисни моменти и не изпитах особено съчувствие към него.

— Постъпил си правилно — казах и взех ръката му в своята.

Той не я издърпа.

— Да, сигурно.

— Смяташ ли, че аз постъпих правилно, като задържах детето?

— Напълно.

— Въпреки че според теб съм лоша майка, засега? — Едва устоях да не му кажа за списъка си. Исках да напредна повече, преди да го споделя с него.

— Ти ще се справиш — той стисна ръката ми. — Имам ти доверие.

Погледнах го и почувствах същото като в Деня на благодарността, когато седяхме на пейка в Холанд парк. Прииска ми се да го целуна. Но, разбира се, се въздържах и този път. Запитах се защо, след като в миналото винаги следвах импулсите си, без особено да се замислям за последствията. Може би защото с Итън не беше игра, както беше с Маркъс и с многото други момчета преди него. Може би защото щях да изгубя повече. Престъпвайки границата между приятелството и привличането беше безпогрешен начин да загубиш приятел. А загубата на един добър приятел беше достатъчна за тази година.

По-късно същата вечер, след като изгледахме новините, той се обърна към мен и рече:

— Хайде, Дарс. Да си лягаме.

— В твоята стая ли? — попитах с надежда.

Итън се разсмя.

— Да, в моята стая.

— Значи снощи съм ти липсвала?

Той пак се разсмя.

— Е, това е малко силно казано.

Аз обаче можех да кажа по изражението му, че наистина му бях липсвала. Можех да кажа също, че той като че ли малко съжаляваше за караницата ни, въпреки че повечето неща, които изговори за мен, бяха самата истина. Итън ме харесваше, независимо от недостатъците ми и докато заспивах до него, аз си мислех колко много би харесал той новата и променена Дарси.