Джеймс Осуалд
Книга на душите (8)

8.

Кръг бяла светлина се рееше над местопрестъплението, сякаш източникът бе някакъв странен космически кораб. Или Витлеемската звезда, като се има предвид кое време на годината беше. В такъв случай Маклейн би трябвало да е пастир или влъхва, но той така и не можеше да реши кое от двете. Който и да беше, със сигурност бе много уморен. Потисна прозявката си, докато слизаше от колата, и внезапно си спомни, че трябваше да я върне във фирмата за коли под наем най-късно до седем. Дори и да шофираше като луд, щеше да стигне най-рано в осем. Така или иначе нямаше да му е първият път, в който връща кола, наета за един ден, чак на втория.

Редицата паркирани полицейски коли и няколкото очукани бели микробуса „Форд Транзит“ означаваха, че ще му се наложи да извърви пеш неголямото разстояние до плющящата на вятъра жълта полицейска лента. Отблизо се виждаше, че прожекторите, поставени от криминалистите, осветяват едно парче гола земя под пътя. Тежки капки дъжд проблясваха по гъстите бодли на прещипа и капеха от голите черни изкривени клони на хилавите брези. Под всичко това имаше дълбок крайпътен канал, пълен с буйна вода от скорошния дъжд. Беше минало доста време, откак бе минавал по този път за последно, но ако не го лъжеше паметта, каналът беше част от водоснабдителната система, която захранваше мрежата в града. Идеалното място, на което да намериш труп.

— Съжалявам, господине, но това е местопрестъпление. Не можете…

Маклейн прекъсна младия униформен полицай, който се бе опитал да му препречи пътя, като вяло извади служебната си карта и му я показа. Не беше изненадващо, че младежът не го разпозна, все пак тук беше районът на Пеникук.

— Кой е дежурният офицер по случая? — попита Маклейн, щом полицаят спря да се извинява.

— Сержант Прайс, сър. Той е ето там с патолога.

— Патологът е вече тук? Това се казва бързина! — възкликна Маклейн и огледа редицата от коли. В края й, иззад един бус на криминалистите, се подаваше покритият със сол преден фар на мръснозеленото бентли на Ангъс Кадуоладър.

— Не знам, сър. Тук съм вече от два часа. Извикаха ме около четири следобед.

Дълго преди Дървеняка да беше тръгнал на масонските си сбирки. Направо прекрасно.

От високите до коляно треви и храстите прещип панталоните и обувките му подгизнаха още преди да е стигнал до ръба на канала. Група хора бяха наобиколили своеобразна модернистична инсталация от подпорни железни пръти, стойки за прожектори и други принадлежности. От нагорещените лампи се издигаха облачета пара, които допринасяха още повече за сюрреалистичната зловеща атмосфера на мястото.

— Сержант Прайс?

Едрият белокос униформен офицер предпазливо се извъртя към него, като внимаваше да не се подхлъзне на мокрия циментов бордюр на канала. При вида на буйните води, които клокочеха около три метра под тях, Маклейн не можеше да го вини.

— Крайно време беше да се появи някой старши. — Това бяха единствените думи за поздрав на възрастния сержант, придружени с леко кимване. Маклейн се опита да не отвръща на провокацията.

— Това е почивният ми ден — поясни той. — Сутринта бях в Абърдийн на погребението на проклетия Доналд Андерсън. Затова ми спести излишните приказки и ми кажи какво става тук.

Дори и да бе впечатлен от саможертвата на Маклейн, сержант Прайс с нищо не го показа.

— Открили са я двама младежи с планински велосипеди — отвърна той. — Какво са правили долу, не е ясно.

— Те още ли са тук?

— Не. Обадили са се от Темпъл. Тук няма сигнал на мобилните телефони. Имам имената и адресите им.

— Добре. А тялото?

— Вижте сам — сви рамене Прайс. — Местопрестъплението е ваше.

Маклейн внимателно се приближи към ръба на канала, където двама криминалисти с прожектори бавно се отстраниха, за да му направят място. Въжена стълба се спускаше надолу до импровизирана дървена платформа, поставена над бушуващата вода. Върху нея в поза на каещи се грешници бяха коленичили двама души, които сякаш се молеха на трети. Маклейн разпозна оплешивяващото теме на градския патолог Ангъс Кадуоладър и лъскавата черна коса на асистентката му Трейси, но третият човек в групата му беше непознат.

Изглежда, се беше носила по течението, докато тялото й се бе спряло в ръждивата желязна решетка. Ръцете й бяха прострени широко встрани, а краката й бяха подвити под тялото, сякаш позираше за еротична фотографска арт сесия. Зелено-черни водорасли бяха полепнали по кожата й, толкова бяла, че приличаше на порцелан, и само грозният черен срез през шията й го възпираше да си помисли, че е просто заспала.

— Господи, Тони, нямаше ли на кого другиго да възложат този случай? — Ангъс Кадуоладър вдигна глава и се изправи внимателно, след което подаде ръка и на помощничката си. Едва щом се озова на безопасно разстояние от канала, той вдигна многозначително вежда и добави: — Мислех, че днес си в Абърдийн. Господи, ама че време.

— Бях там — отговори Маклейн и отново си спомни за ветровитото гробище, сякаш го беше видял преди цял век. — Е, какво е станало тук?

Кадуоладър свали латексовите ръкавици и прокара ръка през мократа си коса.

— Не мога да кажа много. Сигурен съм, че дъждът я е довлякъл отнякъде по-нагоре. Освен това тялото й е много чисто и не е престояло дълго във водата.

— Причина и време на смъртта?

— О, Тони, задаваш ми едни и същи въпроси и аз все ти казвам, че не мога да отговоря. Не и сега. Изглежда, гърлото й е било прерязано, но това може да се е случило и след смъртта. Що се отнася до времето, тук е доста студено, а и тя е била във водата. Ако преди това не е държана в лед, бих казал, че смъртта е настъпила между дванадесет и двадесет и четири часа по-рано. Максимум тридесет и шест.

— Има ли някакви следи? Охлузвания или следи от връзване?

— Тялото й е в дълбок три метра циментов канал, който едва би побрал нас двамата, Тони. Нека я отнесем в моргата, след това мога да ти кажа какво се е случило с бедното девойче. Кадуоладър отпусна мократа си ръка върху рамото на Маклейн. — Тук няма да намерим нищо повече.

— Прав си, Ангъс. Исках просто… Добре. — Маклейн млъкна, несигурен какво точно искаше да каже. Трябваха му отговори, но дори и той можеше да се досети, че няма как да ги получи на това място. — Май е най-добре да я вдигнете оттук.

Кадуоладър кимна на един от криминалистите, който се обърна и тръгна да потърси помощ. Последваха го нагоре към пътя и точно в този момент отново заваля проливен дъжд. Патологът побърза да се скрие в колата си, а Трейси скочи на предната седалка до него, без дори да си направи труда да свали мокрия бял гащеризон. Маклейн набързо се вмъкна на задната седалка.

— Не е същото, Тони — обади се пръв Кадуоладър. — Това не е поредната жертва на Коледния убиец.

— Сигурен ли си, Ангъс? На мен точно на това ми прилича.

— Ще се постарая да изготвя доклада от аутопсията възможно най-скоро, но знаеш какво имам предвид. Той беше зад решетките от началото на новото хилядолетие. А сега е мъртъв. Това е нещо друго. Някой друг е.

Маклейн потръпна, въпреки че можеше и да е от студа навън.

— Надявам се да си прав, Ангъс.

Глухото ръмжене на двигател и облак дим от изгорели газове издадоха местонахождението на сержант Прайс в мократа нощ. Седеше на топло в една от полицейските коли и когато Маклейн почука по страничното стъкло, той го смъкна с видимо нежелание.

— Това е щастливата ти нощ — каза Маклейн.

— Тъй ли?

— Искам да блокирате пътя на петстотин метра от местопрестъплението и в двете посоки. При изгрев екипът трябва да се върне и да претърси целия район още веднъж. Никой не бива да припарва наоколо, докато ме няма. Окей?

— Но смяната ми свършва след час. Имам куп неща за вършене… — възропта полицаят.

— Изобщо не искам да слушам, сержант. Това е разследване на убийство и извънредните часове ти се плащат. Ще се върна призори и очаквам да видя усмивка на лицето ти.