Джеймс Осуалд
Книга на душите (58)

58.

Телефонът го събуди за пореден път през последните дни. За момент се почувства объркан — беше сигурен, че е нагласил алармата. След това забеляза часа — беше пет сутринта — време, в което нито едно обаждане не можеше да е за добро.

— Маклейн — каза той и се намръщи на хриптенето, което излизаше от пресъхналото му гърло. Гласът от другата страна на линията беше непознат.

— Инспектор Маклейн от полицейския участък на Лодиан и Бордърс?

— Да. Кой е на телефона? — попита той. Гласът отсреща беше женски, но напълно непознат.

— О, да, извинете. Казвам се Алисън. Алисън Конъл. С Ема Беърд работим заедно в криминалистиката. Мисля, че всъщност с вас сме се срещали няколко пъти. Ммм, тя там ли е? Ема?

Леденостудено усещане скова цялото тяло на Маклейн и то нямаше нищо общо с централното отопление. Измъкна се от леглото, отиде до прозореца и погледна към замръзналата тъмнина навън.

— Не, не е тук. Не съм я виждал от вчера сутринта. Защо?

— През последния час се опитваме да се свържем с нея на пейджъра. Трябваше да е дежурна. Опитах да я набера и на домашния номер, но апаратът се включва на секретар. А и… тя спомена нещо, че щяла да се вижда с вас, затова реших, че… извинявам се за безпокойството.

— Не, не, няма проблем — отвърна Маклейн и разтърка очи, опитвайки се да подреди обърканите си мисли. — Кога я видяхте за последен път?

— От понеделник насам бяхме в различни смени, но поразпитах тук и никой не я е виждал, откакто си е тръгнала вчера сутринта. Погледнах набързо в компютъра й, не го е ползвала след това.

— Вижте, може да й се е наложило да замине набързо за Абърдийн или нещо такова. Може да е забравила да си зареди мобилния…

— Да, да, прав сте. Ем е малко разсеяна понякога. Съжалявам, че ви звъннах толкова рано, само че шефът може да е малко… ами… може би не трябва да казвам какъв.

— Всичко е наред, така или иначе бях буден — отвърна Маклейн, сбогува се и затвори. На моравата отвън котката на госпожа Маккъчън току-що прекоси ивица трева, осветена от процеждащата се през дърветата оранжева светлина на уличната лампа. Животното приклекна и се сниши с инстинкта на ловец, приближаващ се бавно към плячката си. Маклейн щеше да потропа по прозореца, когато котката скочи и се приземи върху нищо неподозиращо птиче, което изчезна сред облак пера. Замахна с лапа, стисна го в уста и всичко свърши. Котката бавно се отдалечи към храстите заедно с плячката си.

 

 

По стъклата на прозорците на църквата пробягаха светлини, когато колата на Маклейн забави ход в края на улицата. Всъщност никога не беше обръщал особено внимание на това място, а то си стоеше тук — стабилен център на местната общност. Само дето баба му винаги беше стояла настрана от религията, а той беше усвоил нейния скептицизъм още от най-ранна възраст. Дори и в този ранен час някой беше буден, отдаден на службата си. Свещеническият дом до църквата беше тъмен, както и всички останали къщи наоколо. Хората нямаше да започнат да се измъкват от топлите си легла дори в следващите няколко часа.

Не беше съвсем сигурен защо спря отпред. Натисна тежките дъбови врати, като почти не вярваше, че може да са отключени, но те се отвориха и го пропуснаха в студената и почти тъмна вътрешност на църквата. Докато прекрачваше прага, се почувства така, сякаш пристъпваше в нов свят.

Светлината, която бе видял, идваше от две дебели червени свещи, които горяха пред олтара в далечния край на нефа. Покрай централната пътека бяха наредени дълги редици пейки, тесен червен килим покриваше част от каменния под. Сводестият таван се издигаше високо над главата му, поддържан от масивни колони, но сенките на контрафорсите от дялан камък поглъщаха трептящата светлина като гладни чудовища. Високите витражни прозорци приличаха на мъртви черни очи. Оставаха още няколко часа до изгрева.

Маклейн тръгна бавно по пътеката към олтара, благодарен на мекия килим, който заглушаваше стъпките му. Нищо не трябваше да нарушава кънтящата тишина, която изпълваше това студено място. Нищо, освен тихия шепот на молитвите, издигащ се от тъмното място пред олтара.

— Ти дойде. Знаех си, че ще дойдеш — прозвуча гласът на отец Антон с такава умора, сякаш монахът не беше спал със седмици. Той не се обърна веднага, само се изправи с мъка на нестабилните си крака и за последен път се поклони пред олтара.

— Сънувах сън — каза Маклейн. — Беше за книгата.

Едва тогава отец Антон прекъсна молитвата си и се обърна.

— Знам — каза той.

На фона на проблясващите пламъчета лицето му изглеждаше по-бледо отпреди. Дори палтото му изглеждаше някак си посивяло. Само очите му светеха, уловили пламъците на свещите.

— Какво значи това? — попита Маклейн.

— Ела, седни. — Отец Антон посочи към най-близката пейка, тръгна към нея и се отпусна на твърдата дървена седалка, от което ставите му изскърцаха зловещо. — Разкажи ми какво точно видя в съня си?

Антъни седна до стареца и се опита да събере мислите си. Картините, усещанията и откъслечните спомени се въртяха лудешки из главата му и не се успокояваха нито от атмосферата в студената църква с отекващата тишина, нито от петте халби бира и кебапа, които бе погълнал само няколко часа по-рано.

— Всичко започна около смъртта на Андерсън — каза той след малко, но осъзна, че това не беше вярно. — Всъщност случва се още откакто намерих мъртвото тяло на годеницата си в река Лийт. Оттогава я сънувам всяка година по Коледа, но тази година беше различно. Тази година сънувах книжарницата на Андерсън и книгата. Миналата нощ в нея видях лицата на мъртвите жени. Всяка от тях имаше отделна страница. Видях и една нова страница, която още се пишеше. Мисля, че може да има нова жертва. И аз я познавам.

— Кажете ми как намерихте Доналд, инспекторе?

Въпросът го свари неподготвен.

— Мислех, че знаете историята. Той използваше като книгоразделител ивица плат. И аз я разпознах като част от роклята на Кърсти.

— Не, не ме разбрахте. Имах предвид, откъде знаехте, че трябва да влезете точно в тази книжарница? Какво правехте там? И то точно вие! Единственият човек, който би открил значението на това, което вижда?

— Аз… наистина не знам. Съставяхме профил на убиеца. Андерсън вероятно някак си се е вписвал — каза Маклейн, но и сам не повярва на думите си. Всички профили се бяха оказали безполезни.

— Освен това не сте ръководили разследването по случая, нали? В момента, в който годеницата ви е била идентифицирана като една от жертвите, би трябвало да ви отстранят от разследващия екип. И дори да ви пуснат в отпуск. Разбираемо е, ако сам сте поискали отстраняването.

Маклейн не отговори. Отец Антон беше прав. Не би могъл да остане в екипа по разследването, след като Кърсти беше идентифицирана като жертва. И въпреки това, през всички тези години си беше казвал, че е заловил Андерсън случайно, следвайки случайна поредица от действия, предначертана от компютрите.

— Мисля, че вие сте ходили там, в магазина му. Било е, преди да отвлече годеницата ви. Може да сте искали да купите книга, може би просто сте задавали въпроси. Не е важно. Важното е само, че тогава сте видели книгата. Тя е прочела душата ви и сте оцелели.

— Не си спомням — отвърна той и наистина беше така. Колкото повече се опитваше да мисли за събитията, довели до онова ужасно нещо, толкова по-несигурен беше кое е истинско и кое — кошмар. Смахнатите приказки на стария монах му въздействаха, както и обстановката. Защо бе дошъл тук, в църквата, в малките часове на деня? Защо въобще слушаше бръщолевенето на този луд човек? — Трябва да вървя. Той е хванал Ема. — Маклейн се изправи и понечи да си тръгне, но отец Антон протегна ръка и го спря. Пръстите му бяха леденостудени като водата на Лийт по Хогманай.

— Опасявам се, че е така. Но все още има надежда. В съня ви страницата тъкмо е започвала да се изпълва. Тя не е мъртва все още.

Не е мъртва все още. Но какво се случваше с нея, къде беше? Маклейн се освободи от хладната прегръдка, изправи се и погледна към олтара със семпъл дървен кръст. В днешно време в обикновените градски църкви нямаше сребро — твърде лесно се крадеше. Не почувства нужда да изрече кратка молитва за помощта.

— Трябва да вървя. Времето изтича.

 

 

Апартаментът на Ема се намираше в малка жилищна сграда в онази част на града, предпочитана от вечно местещото се студентско население. Маклейн не дочака отговор на позвъняването си, но входната врата на блока се отвори сама, когато я натисна. Премина през тесния коридор и осъзна, че никога преди не бе идвал тук и нямаше представа кой е нейният апартамент. За късмет вратите на първия етаж имаха табелки. Същото важеше и за тези на втория и третия — и ето я, тази вляво, имаше смачкано листче с името „Беърд“, изписано набързо с химикалка. Почука на вратата и изчака, оставяйки слуха си да привикне към звуците в сградата. По това време на сутринта беше тихо, но това не означаваше, че хората вече са излезли.

Почука отново, този път малко по-силно. Отново нищо. Опита да отвори вратата и видя, че е заключена. Извади пластмасова карта за отстъпки в супермаркета и я напъха в пространството между рамката на вратата и бравата. Нещо изщрака, той отново натисна дръжката и вратата се отвори.

Коридорът миришеше на Ема и той остана неподвижен, вдишвайки аромата й няколко секунди, докато се ослушваше за признаци на нечие присъствие в апартамента. Самият апартамент не беше кой знае какво. Една отворена врата разкриваше мъничка кухня с тесен прозорец, който гледаше към реката. Друга врата водеше към миниатюрна баня, осветена от луминесцентна лампа, а третата — към изненадващо просторна дневна с голям панорамен прозорец към улицата, дръпнати завеси и непасващи си диван и фотьойл, подредени пред газова камина и малък телевизор. Антъни почти очакваше да намери празна кутия от сладолед на пода с подаваща се дръжка на лъжица, но нямаше нищо такова. Не се виждаше дори чаша от вино. Оставаше четвъртата врата — тази към спалнята.

Стаята едва побираше двойното легло и старинния гардероб, но той почти не обърна внимание на подробностите. Забеляза само, че покривката на леглото е добре изпъната чак до възглавниците и че единственият обитател на леглото е голям, сив и доста опърпан хипопотам. Пъхна ръка под завивките и усети хладните чаршафи. Скоро никой не беше спал тук.

На сушилнята за съдове в кухнята имаше обърната с дъното нагоре чаша. Той я взе и прокара пръст по вътрешността й. Беше суха, както и мивката, и кърпата за чинии, метната върху чешмата. Не бяха използвани поне в последните двайсет и четири часа. Каната за топла вода също беше студена.

Същото беше положението и в банята — нямаше капка вода по краищата на мивката и ваната, нито по плочките под душа. Хавлията, закачена на кукичка от обратната страна на вратата, беше мека и миришеше страхотно, но скоро никой не се бе подсушавал в нея. Четката и пастата за зъби си стояха в стара керамична чаша със счупена дръжка и също изглеждаха неизползвани в последните часове, но беше възможно да има и резервни за пътуване.

Отне му известно време, докато открие телефонния секретар, скрит на пода зад дивана в дневната. Имаше две нови съобщения от него, и двете оставени предишната нощ. Имаше и едно от Алисън Конъл, която й казваше да си провери мобилния телефон и пейджъра. Изслуша ги два пъти, удивявайки се колко ужасно звучеше собственият му глас по телефона. Опитваше се да не приема истината, че Ема не си е била у дома, когато бе звънял.

Автомобилен клаксон отвън го откъсна от вцепенението му. Погледна през прозореца и видя, че около колата му, зарязана на жълтата линия, забраняваща паркирането, започваше да се образува задръстване. Беше време да върви.

По пътя към вратата забеляза няколко снимки в рамки, поставени върху ниска странична масичка. Повечето бяха на хора, които не познаваше, но имаше и една негова, заснета някъде на тъмно, вероятно в кръчма. Не си спомняше да са го снимали. До нея имаше и професионална фотография на самата Ема от деня на дипломирането й.

С надеждата, че ще й я върне лично съвсем скоро, Маклейн я грабна и излезе.

 

 

Сержант Ричи се довлече до оперативната зала и захвърли чантата си на стола до бюрото.

— Дойдох възможно най-бързо. Какъв е… О, господи!

Маклейн отстъпи крачка назад, за да й даде възможност да огледа по-добре снимката от завършването на Ема, която бе закрепил до фотографиите на Одри Карпентър, Кейт Маккензи и Триша Лубкин. Вратата отново се отвори рязко и през прага се появи гърбът на детектив Макбрайд, последван и от останалата част на тялото му, носеща табла с кафета и банички с бекон.

— Получих съобщението ви, сър. Какво е толкова важно, че да не може да почака… О! — възкликна младият детектив и едва не изпусна таблата.

— Навъсения Боб тук ли е вече? — попита Маклейн. Не искаше да започват, преди целият екип да се събере.

— Току-що го видях да влиза, сигурно ще се появи всеки момент. Но… Ем? Какво точно става?

— Изчезнала е. Не се е прибрала в дома си миналата вечер и не дойде на среща с мен в кръчмата, както се бяхме уговорили. Не отговаря и на мобилния си телефон и пейджъра.

— Не искам да прозвучи скептично, сър, но какво ви кара да мислите, че е… отвлечена? — попита Ричи и си взе кафе и баничка.

Маклейн замълча, колебаеше се как да постъпи. Искаше му се да каже: „Миналия път отвлече годеницата ми“, но за останалите това не би имало същия смисъл, какъвто имаше за него. Детектив Макбрайд така или иначе щеше да направи това, което му се каже; Навъсения Боб беше работил с него достатъчно дълго, за да знае кога е по-добре да не задава подобни въпроси. Но Ричи беше напълно права.

— За момента е смесица от интуиция и разумни предположения. Тя пасва точно на профила на останалите три жертви, а и няма други видими причини за изчезването й. Ако се окаже, че съм прав, това ще бъде и най-добрият ни шанс да разкрием извършителя. Ако не съм и тя се появи след час-два с глуповато обяснение за изчезването си, ще понеса всички последствия от това решение — каза той и посегна за чаша кафе и баничка, опитвайки се да прикрие силната тръпка, преминала през тялото му.

— Добре, кои възможности трябва да елиминираме? Да разбирам, че сте я търсили в апартамента й, нали?

— Да. Освен това не е дошла на работа, а е била на смяна. Всъщност така разбрах, че я няма. Помислих, че може да е отскочила до Абърдийн, ако е изникнало нещо спешно в семейството й.

— Ще се обадя тук-там. — Ричи се обърна към бюрото си и взе телефона.

— Какво искате да направя, сър? — попита Макбрайд.

— Обиколи участъка, питай дали някой не си спомня да я е виждал. Говори с Нийди. Когато я видях за последно, Ема носеше веществени доказателства към хранилището. Ако изскочи нещо от това, ще имаме начална точка. Може дори да му е казала къде е смятала да ходи след това.

— Нийди е в болнични, сър. Отиде си вкъщи в ранния следобед вчера. Май има грип.

— По дяволите! Кой е дежурен в хранилището днес?

— Полицай Джоунс, мисля. Ами колата й?

— Какво за нея? — обърка се за момент Маклейн.

— Да отида ли в Пътна полиция и да попитам дали не могат да я издирят?

— Добра идея. Знаеш ли регистрационния номер?

— Криминалистите сигурно го имат, ако е получавала пари за пътни разходи — каза той, забърза към бюрото си и се зае да звъни по телефона.

— Сигурен ли сте, че знаете какво точно нравите, сър?

Маклейн се обърна и видя Навъсения Боб, застанал на вратата. Бе приковал погледа си в снимката на бялата дъска.

— Не.

— Знаете какво ще каже Дървеняка за всичко това.

— Хайде да се тревожим за това, когато стане, а?

— Вие сте шефът — сви рамене Навъсения Боб. — Какво правим сега?

— Говорих с майката на Ема — обади се сержант Ричи и остави слушалката на телефона. — Не е разговаряла с нея от седмица. Доколкото знае, не се е случило нещо необичайно.

— Добре, значи, почти със сигурност можем да игнорираме всяко безобидно обяснение за изчезването на Ема. Някой свърза ли се с болниците? Стюарт, има ли нещо от Пътна полиция?

Макбрайд все още говореше по телефона и вдигна ръка в знак да изчакат малко. Маклейн потисна желанието да извика. Всичко им отнемаше ужасно много време, а Ема беше някъде там и колкото повече се бавеха да я открият… Дори не искаше да си мисли за тази възможност.

— Извинете, сър. От „Пътна“ нямат никаква информация колата й да е претърпяла инцидент през последните двайсет и четири часа. Пуснаха сигнал до всичките си екипи да се оглеждат за нея. Ще ни се обадят веднага щом я открият.

Още не беше изрекъл думите докрай, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Всички гледаха към младия детектив, когато вдигна слушалката.

— Ало?… Да… Сигурни ли сте? — попита той, след което затвори. — Беше за колата на Ема, сър. Намерили са я.

— Къде? — Маклейн се изправи рязко от бюрото си, сякаш изхвърлен от пружина.

— Отзад. Била на паркинга на участъка.