Джеймс Осуалд
Книга на душите (48)

48.

Над голите като скелети дървета се сипеше сняг, отнасян встрани от ленивия студен вятър. Маклейн се сгуши в палтото си, опитвайки се да задържи малкото топлина, която беше събрал в микробуса, за себе си, а не да я споделя с всичко друго в Мидлодиан. Пъстрата група от навъсени униформени полицаи се събра около него, потрепвайки намясто с крака и разтърквайки ръце, за да се стоплят. Беше започнало да притъмнява.

— Така. Всички имате снимката на Триша Лубкин и списък с адреси, които да обиколите — каза Маклейн и огледа групата за признаци на одобрение, но не се изненада, когато не получи такова.

Посинелият от студ детектив Макбрайд привърши с раздаването на последните фотокопия и пъхна длани под мишниците си.

— Предполагаме, че е тръгнала нагоре по хълма, това е бил предпочитаният от нея маршрут, там живее и приятелката й. Това е и най-вероятната посока, в която би тръгнала жена, облечена само с леко палто. Искам да се разделите и да започнете да чукате по съседните врати. Тя е била видяна за последно около шест и половина вечерта на двайсет и шести декември. Искам да знам дали някой не я е виждал и дали някой не е видял нещо необичайно онази вечер.

Маклейн пъхна ръце по-дълбоко в джобовете си, сякаш там щеше да намери остатъчна топлина, за която досега не бе подозирал. Полицаите останаха скупчени около него в малък полукръг, оглеждайки се един другиго за кураж.

— Хайде, хора! Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим.

Видя ги как се разпръснаха и започнаха да звънят по вратите и да надничат през отворите на пощенските кутии. Детектив Макбрайд остана до него, леко треперещ от студа.

— Мислите ли, че ще открият нещо? — попита той.

— Шансът би бил хубаво нещо. Няма я от седмица, Стюарт. Следата вероятно вече е била студена само час след като е излязла от дома си.

Звукът й е толкова чужд, че й отнема много време, за да осъзнае от какво е. Изгубена в света на отчаянието си, тя е потънала толкова дълбоко, че дори не е сигурна дали все още е жива. Но сега чува. Троп-троп-троп, трополене на стъпки, отекващи в коридор. Заедно със звука се появяват и други усещания. Първо идва топлината, която я обгръща отвсякъде като удобен пашкул. След това е болката и глезените и китките, където въжетата са се врязали в плътта й. Накрая усеща болката в празния си стомах и неприятната сухота в гърлото. Диша съвсем леко и се опитва да не вдишва гадните миризми наоколо. Дали не се е напишкала? Не може да определи. Изтръпнала е и не усеща нищо върху твърдия матрак.

— Помощ, моля ви! — опитва се да извика, но по-лесно би било да тръгне да ходи по вода. Гласа и го няма. От устните й се отделя само тих шепот. Тогава разбира, че трополящите стъпки вероятно са на този, който я е довел тук, който я е съблякъл и вързал.

Тънка жълтеникава ивица светлина се появява на каменната арка над главата й. Това е само светлината, процеждаща се под прага, но след безкрайната тъмнина й причинява болка в очите. Стиска силно клепачи, когато вратата се отваря. Извръща се настрана, когато лампите над главата й светват. Жуженето им напомня на рояк разгневени пчели.

Присвива очи срещу ярката светлина и се опитва да види кой е влезлият, но вързана за леглото и изтощена от безкрайните часове тишина и тъмнина, тя едва успява да обърне глава, колкото да види стените.

— О, добре. Будна си — обажда се мъжки глас, който й е познат отнякъде. Но откъде? Опитва се да си спомни, но й е трудно, защото у нея се надига паника.

— Моля, помогнете ми — успява да изрече със съвсем тих шепот.

— Притеснявах се за теб.

Гласът е мек, с правилен изговор, ерудиран — такъв, какъвто майка й би нарекла „глас, на който можеш да се довериш“. Нека наивната й душа почива в мир.

— Спа много време, много повече от другите.

„Другите?“ Тя отваря още малко очи и се намръщва от болката в главата. Вижда размазано. Господи, още е с контактните лещи! Колко ли можеш да ги носиш, преди да залепнат за очите ти?

Мъжът е застанал на няколко метра от нея, стон неподвижно и я наблюдава. Изведнъж си спомня, че е гола и краката й са завързани разтворени.

— Какво искаш? — казва тя, но всяка дума излиза от гърлото й сякаш обвита в шкурка.

— Какво искам ли? — отвръща мъжът и като че ли се замисля за момент. След това се приближава и тя вижда, че носи нещо. Идва още по-близо и придърпва стол, след което сяда до нея. Не може да различи чертите му, изглеждат розови и синкави през сухите й, раздразнени от контактните лещи очи. Той свежда глава към нещото, което носи. Отваря го. Оказва се, че е голяма книга. — Искам да ти прочета приказка.

Маклейн не познаваше добре полицейския участък на Хаудънхол, но в него имаше столова, а в столовата имаше топла супа. Според него това беше повече от достатъчно и всичко останало би било само декорация. Седна начело на масата от униформени, всички сгушени в якетата си, опитващи се да си стоплят ръцете и като цяло доволни, че задачата им бе приключила поне засега. До него детектив Макбрайд се опитваше да прегледа резултати те от обхода им от врата на врата.

— Имаме двама възможни очевидци на случилото се вечерта на двадесет и шести. И двамата са видели нещо около седем часа, и двамата смятат, че живее в квартала, но не са я познавали по име — обясни той и отново огледа списъка, чертаейки разсеяни спирали из него с надъвканата си химикалка. — Останалите са просто хора, които искат да помогнат.

— Никой ли не я е виждал след това?

— Не.

— А някой видял ли е нещо друго? Някакви коли да са минавали бавно през района?

— Тук е паркът, сър. Всички карат бавно, поне на изкачване по хълма.

Маклейн въздъхна. Много добре знаеше, че вече е прекалено късно. Триша Лубкин е била отвлечена и ако вече не беше мъртва, то скоро щеше да бъде. А в следващите ден-два щяха да намерят голото й тяло под някой мост, почистено внимателно и положено във водата.

— Нищо тук не е наред — каза той.

— Какво, сър? — обърна се Макбрайд и лъжицата супа, насочила се към устата му, се изля обратно в купата, пръсвайки няколко капчици върху листовете.

— Андерсън убиваше веднъж годишно. Той се контролираше. Никога не престъпваше границата си. Затова ни беше толкова трудно да го заловим.

— Е, знаем, че това не е Андерсън. Той е мъртъв. Това трябва да е някое откачено копеле, което го имитира.

— Знам. Но защо му е да влага толкова усилия, за да копира Андерсън, а след това да убива по два пъти в месеца? Или даже три пъти, ако мислим реалистично?

— Не смятате ли, че това е малко прибързано заключение? Искам да кажа, че тя може просто да е хванала влака и да е заминала за Лондон, да речем…

— Нямала е нито пари, нито телефон. Не се е свързала е никого от близките си приятели. Възможно е да е останала при някого другиго, например колега от работата.

Маклейн се опитваше да се залови за тази тъничка нишка надежда. Като се има предвид, че днес и утре са почивни дни, щеше да е почти невъзможно да се доберат до някого от банката, където работеше Триша Лубкин. Навъсения Боб трябваше да работи по списъка с колегите й, но не биваше да възлагат особени надежди на това. Вероятно щеше да се окаже чиста загуба на време. Беше прекалено голямо съвпадение това, че бе изчезнала точно на същото място, както и Кейт Маккензи.

— Не ми се иска да го казвам, но не мисля, че ще я намерим жива.

Чувства се странно. Не е, заради това че е била завързана гола и упоена, бог знае от колко време. Ту потъва, ту изплува от мрака на безсъзнанието и почти не разбира езика, на който говори мъжът до нея. Прилича на латински. А може и да са просто някакви безсмислици, кой знае. Думите обаче остават в главата й и се въртят в съзнанието й, донасяйки отдавна забравени спомени.

Спомня си как като дете беше на плажа в Портобело с малкия Джими Шанкс. Пушеха откраднати цигари, след това играха на „покажи ми твоето, за да ти покажа моето“. Господи, сигурно е била на не повече от десет години. Но не беше това. Спомняше си го не защото това бе първият път, когато видя пишлето на момче. Стана след това, когато се връщаха към къщи и видяха онова куче. Горкото животно, беше ударено от кола. Лежеше отстрани на пътя. Цялото бе потрошено и потънало в кръв. Те бяха решили, че ще е забавно да го дразнят, докато то се опитваше да изпълзи надалеч. Джими хвърляше камъни по него, а тя го удари с пръчка. Защо го бе направила? Тя не беше такава.

След това усеща, че той е върху нея. Как е станало това? Все още го чува да чете онези думи от книгата, но сега тялото му я притиска, ръцете му болезнено мачкат гърдите й, а панталоните му са смъкнати около глезените. Пишлето на малкото момче вече е голямо и ядосано.

Опитва се да се бори, но гласът му изпълва съзнанието й. Мъртвото куче размахва опашка и оголва зъби в болезнена гримаса. Вижда зъбите му, покрити със слюнка и кръв. Близо е до главата й. Мъжът, не кучето. Сега си го спомня, говори й от колата си, предлага й да я закара, след това пръска нещо в лицето й и я изнасилва.

— Махни се от мен! Ах, ти, копеле!

Бори се с въжетата, стегнали ръцете й, и безсмислените му думи за миг избледняват. Достатъчно, колкото да отметне глава назад и да се засили за удар с всичката сила, която й е останала.

— Как се справяш със списъка, Боб?

Маклейн застана на прага на оперативната стая и погледна към редиците празни бюра. Навъсения Боб се беше навел над няколко принтирани листа и зачертаваше с червена химикалка имената на хората, които беше изключил от разследването. Той се облегна на стола си, при което се чуха протестиращите пропуквания на гръбнака му и на самия стол.

— Мамка му, почти съм готов — отвърна той и пусна химикалката върху листа, след което разтърка уморените си очи. — Ричи отиде до банката, за да се срещне с отговарящия за човешките ресурси. Казаха, че ще се задействат специално за нас, но в голяма степен вече сме разпитали всички, които са я познавали.

Маклейн погледна към стената с бялата дъска, накъдето му бе посочил с глава Навъсения Боб. Снимката на Триша Лубкин беше прикрепена до тези на Кейт Маккензи и Одри Карпентър, но малко встрани от тях. Никой от двамата не се съмняваше, че скоро щеше да се приближи съвсем. Наистина отдавна трябваше да са преместили всичко в подходяща оперативна зала, ако въобще беше останала свободна такава в участъка. Освен това не след дълго висшестоящите щяха да започнат да нравят безполезни предложения — поне нямаше да е зле, ако решат да ги подкрепят с още малко човешки ресурси.

— Е, наистина няма какво повече да направим на този етап — каза той и погледна часовника си, като за миг се зачуди къде беше изчезнал денят. — Записите от охранителните камери в парка са прекалено неясни, за да се различат номерата на колите, а и кола, спираща, за да качи пешеходец, в действителност не означава нищо. Освен ония двамата от квартала, никой не е чул нищо и не е видял нищо. Мразя да се чувствам толкова дяволски безполезен.

— Ще го хванем, сър.

Маклейн погледна стария си приятел и осъзна, че не беше казал: „Ще я намерим“. Самият той също разпознаваше признаците и това, което сочеха, не му харесваше.

— Зарежи това, Боб. Дай да идем в кръчмата.