Джеймс Осуалд
Книга на душите (11)

11.

Маклейн остави Навъсения Боб да наблюдава останалата част от операцията и помоли да го откарат обратно в града с една от патрулните коли. Въпреки че парното беше включено на максимум и духаше в краката му, когато пристигнаха в участъка, те все още бяха мокри. Зашляпа по коридора към студения си офис и се запита дали щеше да му остане малко време да отскочи до вкъщи и да се преоблече. Купчината доклади, струпана върху бюрото, му даде отговора.

Стовари един-два юмрука върху радиатора с напразната надежда, че насилието може да го накара да си върши работата. Не се и съмняваше, че през лятото радиаторът щеше да бълва топлина, но сега излъчваше враждебна студенина.

— Майната ти! — измърмори Антъни и се провря зад бюрото си. Настани се на разклатения стол и се зае да проверява дали сред купчината доклади няма такива, които вече бяха приключени. Е, поне си струваше да опита. Най-отгоре беше докладът за снощния пожар, оставен от детектив Макбрайд. Върху папката имаше залепено зелено листче с надпис: „Без успех в «Изчезнали лица». Д-р К. звъня в 4:30“. Отначало беше написал „4:30 следобед“, но по някаква причина бе зачеркнал думата, вероятно уточнението му се бе сторило излишно. Маклейн погледна часовника си — беше десет без петнайсет, а той не бе успял да направи почти нищо за мъртвото момиче. Не знаеха нито коя е, нито откъде бе дошла, нито кога беше изчезнала. Нищо. Само смразяващо предчувствие, което странно хармонираше с премръзналите му крака.

Вдигна телефона и набра стаята на детективите. След осмото позвъняване разбра, че никой няма да вдигне, затова грабна доклада за пожара от бюрото си и тръгна да търси детектив по старомодния начин.

Детектив Питър Робъртсън, пристигнал наскоро от участъка във Файф, не си падаше особено по празните приказки и това идеално устройваше Маклейн. Двамата пътуваха към Лоунхед, където бяха офисите на „Рандолф Дивелъпмънтс“, компанията собственик на сградата, изгоряла в пожара снощи. Проблемът беше в това, че детективът не познаваше предградията на столицата, и на няколко пъти се наложи да бъде упътван за посоката, преди да успеят да се доберат до Бърдихаус и след това да минат по околовръстния път.

— Тук сме в бандитски район, детектив — каза Маклейн и му посочи отбивката, където трябваше да свият.

— Защо, сър?

— Никога ли не си чувал за бордърските разбойници? Били крадци на добитък и главорези, готови да прережат гърлото на някого само ако ги погледне накриво.

Робъртсън го изгледа с неразгадаемо изражение, зад което най-вероятно се криеше тревога. Неловката тишина бе прекъсната от пристигането им пред офисите на „Рандолф Дивелъпмънтс“. Висока телена ограда обрамчваше пустеещ терен, в задната част, на който се намираше огромна каменна сграда. Компанията „Макмери Айрънуъркс“ не беше произвела нито един слитък желязо от почти половин век. В момента фабриката беше заобиколена от множество фургони, готови да бъдат преместени из друга строителни обекти в града, тежки машини и палети, натоварени с бетонни блокчета. Индустриалният район наоколо постепенно се превръщаше в зона с модерни офиси, малки фабрики и жилищни блокове.

Близко до портала, през който току-що бяха минали, се намираше седалището на компанията — архитектурен меланж от стъкло и стомана, заобиколен от три страни с изкуствени езерца и екзотични храсти. Икономическото чудо на Единбург може и да беше малко закъсняло, но пък се бе отплатило подобаващо на някои.

Привлекателна млада рецепционистка записа имената им и отиде да им донесе кафе, а те останаха да чакат в просторното фоайе. След не повече от няколко секунди една врата в отсрещния край на фоайето се отвори рязко и оттам изскочи едър господин с червени тиранти върху синя раирана риза. Най-впечатляващото у него беше почти овалната форма на тялото му — от огромната обиколка на кръста до току-речи плоското теме. Мъжът напомни на Маклейн за играчката, която бе имал като дете — яйцевидно човече, което винаги заставаше изправено.

— Инспектор Маклейн? Здравейте, аз съм Уилям Рандолф — представи се той и протегна учудващо дребната си ръка за поздрав. Заповядайте в моя офис, моля.

Поведе ги през просторен отворен офис, в който десетки проектанти работеха на редици компютри с плоски монитори и несъмнено създаваха новия облик на града. В дъното имаше стъклена стена, отделяща по-малък офис с огромно бюро. Рандолф им предложи столове и заобиколи бюрото, след което се отпусна на председателския стол от другата страна. Кожата изскърца, пружините протестираха отчаяно и Антъни за момент си помисли, че дебелакът ще се озове на пода сред парчета от офис мебели.

— Предполагам, че сте дошли заради пожара от снощи изпревари въпросите Рандолф. — Ужасно е. Радвам се само, че никой не е пострадал. И горките хорица, които са били измъкнати от домовете си посред нощ! Ще накарам служителите си да подготвят някаква компенсация за тях. Коледни подаръци за децата, нещо гоило за възрастните, сещате се, такива неща.

— Много мило от ваша страна, господин Рандолф.

— Мило ли? Нищо подобно. Това е вид самосъхранение, инспекторе. Дори и без тези усложнения имаше достатъчно жалби срещу застрояването на района.

— Жалби ли? Мислите ли, че някой може да е бил достатъчно вбесен, за да подпали мястото?

Рандолф доста успешно се престори на смаян, сякаш тази мисъл никога не му беше хрумвала.

— Не знам, предполагам. Но защо? Изгарянето на сградата няма да промени нищо. Вече видях пораженията и честно казано, най-доброто, което можем да направим, е да съборим руините и да започнем отначало.

— А не беше ли това първоначалното ви намерение, господин Рандолф?

— О, разбирам накъде биете — отвърна едрият мъж и се надигна рязко от стола си. Маклейн се зачуди дали само си е представил облекчената въздишка от страна на смачканата кожа на седалката. Рандолф направи знак на двамата полицаи да го последват.

Тримата напуснаха кабинета, в който току-що бяха влезли, и преминаха отново през отвореното офис пространство чак до другия му край, където върху няколко маси бе разположена серия макети на „Рандолф Дивелъпмънтс“.

— Тук са нещата, по които работим в момента — заяви Рандолф. — Половин дузина от проектите ни са в Единбург, тези двата са в Пийбълс и Бигър, а тези са в Глазгоу, но все още са на ниво планиране. Няма да споменавам завода за обработка на метали там, имам страхотни планове за него. Но това… — Той се пресегна и внимателно вдигна покрива на макета, изобразяващ сградата, която предишната вечер Маклейн беше видял в пламъци. Вътре се виждаха детайлни макети на няколко големи апартамента, под тях още няколко по-малки, първият етаж беше зает от плувен басейн и фитнес зала. Всичко, макар и миниатюрно, беше изработено съвършено прецизно. Имаше дори коли е размерите на кибритени кутийки — поршета, беемвета и няколко мерцедеса, паркирани в двора отзад, но както Маклейн забеляза, нямаше алфа ромео. — Това беше приоритетният ни проект, инспекторе. Само мястото ми струваше два милиона. Възнамерявах да си запазя големия апартамент в задната част на сградата като мое градско жилище. Наистина ли смятате, че бих му драснал клечката, след което да построя някакви евтини кутийки на това място?

— Наистина не знам, господин Рандолф. Затова съм тук. Може би това е само един ужасен инцидент, но в последните няколко месеца в града се нагледахме на подобни случаи. Сред тях са и два други ваши имота. Доколкото чувам, напоследък инвестициите в реновирането на недвижими имоти бележат спад, а парите от застраховки могат да бъдат много полезни за човек с проблеми във финансовия оборот.

— Разбирам какво намеквате, инспекторе, но ви уверявам, че грешите. Да, имахме застраховка и смея да кажа, че парите ще ни бъдат от полза. Но нашата фирма не е еднодневка. Занимаваме се с престижни и луксозни проекти. Нашите клиенти не са засегнати от финансовата криза и основата на приходите ни е стабилна. С радост бих ви показал счетоводните ни документи, ако това ще ви бъде от полза — каза Рандолф и внимателно постави обратно частите на макета. Малките му пръсти нежно докоснаха апартамента на последния етаж и проследиха линията на стоманения парапет на балкона му, гледащ към паркинга откъм Артърс стрийт. За Маклейн беше ясно, че Рандолф не е подпалил собствената си сграда заради парите от застраховката.

— Докъде бяхте стигнали с реализацията на проекта? — попита той.

— Бяхме приключили с подготовката, с укрепването на основите и каменната фасада, бяхме прокарали канализацията, такива неща. Щяхме да започваме премахването на етажите. Жалко, че не го направихме досега.

— Защо, сър? — попита Робъртсън.

Маклейн забеляза, че детективът си води бележки.

— Защото в такъв случай нямаше да има какво да гори. Партерът е от бетон, стените са каменни, но подовата настилка на етажите и гредите на покрива бяха от сто и петдесет годишен дървен материал.

— Сградата празна ли беше миналата нощ? — попита Маклейн и си спомни дима и яростните оранжеви пламъци. Дали всичко това можеше да е причинено само от горящи дюшемета и покривни греди?

— Беше напълно празна. Следобеда минах оттам на оглед с няколко от момчетата — каза Рандолф и посочи към двама млади мъже, които работеха на компютрите си, след което добави малко по-високо: — Пат, Гари, сградата на Удбъри беше разчистена напълно, когато минахме вчера да я огледаме, нали?

Пат или може би Гари вдигна глава и кимна.

— Точно така. Имаше някаква доставка на оборудване, предвидена за тази сутрин, но се обадиха, че днес няма да успеят. По дяволите, надявам се някой да им е позвънил и да я е отменил — каза той и извади телефона си.

— Някой друг бил ли е на мястото вчера? След вас? — попита Маклейн.

— Само старият Джордж Макгрегър, пазачът. Той е работил там още от времето, когато сградата е била фабрика за мебели. Малко е смахнат, но на него може да се разчита. Трябва да чуете какви истории разказва за онова място.

— Ще го чуем — заяви Маклейн. — Трябва само да ми кажете къде мога да го намеря.