Джеймс Осуалд
Книга на душите (43)

43.

За Маклейн истинската зима настъпваше тогава, когато натрупаше сняг. В центъра се замърсяваше бързо, но един поглед към планините на юг беше достатъчен, за да го види искрящо чист и бял. А и при сняг въздухът винаги изглеждаше по-чист, макар че това може би беше илюзия, породена от студа.

В седмицата между Коледа и Нова година животът в града се движеше на бавни обороти, което го устройваше идеално. Имаше много неща, които трябваше да свърши. Първоначалните разпити на административния персонал на „Карстеърс Уедъл“ не бяха довели до нищо по-интересно от Майк Еър и приятелката му, която си падаше по готическите тръпки. Криминалистите бяха открили отпечатъците им в магазина, но не и в офиса зад него, което предполагаше, че само са надникнали през прага, преди да офейкат. Маклейн не можеше да ги обвини: мястото плашеше и самия него.

Прегледа бегло протоколите от разпитите, които колегите му бяха провели в коледния ден. Във всички тях се казваше горе-долу едно и също, което го доведе до заключението, че убиецът няма да изскочи от адвокатската фирма. Същото важеше и за аукционната къща, въпреки че все още не бяха успели да разпитат всички там. Беше малко вероятно човекът, дръзнал да използва мазето на Андерсън, да се окаже толкова глупав, че да позволи името му да бъде свързано с мястото. Но който и да беше той, по някакъв начин се бе снабдил с ключове, защото нито една от ключалките не беше разбита.

— Може ли за минута, сър? — попита някой и почука на отворената врата на офиса му. Маклейн вдигна очи и видя детектив Макбрайд, който изчакваше да го поканят като някакъв неубедителен вампир. Притискаше тънка папка към гърдите си.

„Още документи, направо идеално!“, помисли си Маклейн.

— Какво има, детектив?

— Нося първоначалния доклад за пожара на старата фабрика в Слейтфорд, сър — отвърна Макбрайд и прие въпроса като покана да влезе, след което подаде на инспектора тънката папка и се огледа набързо из тесния офис. Ако се надяваше на място за сядане, явно щеше да остане разочарован.

— Чел ли си го? — попита Маклейн, след като отвори папката и прегледа набързо гъсто изписаните страници на доклада. На очи му се набиха няколко технически термина и от тях го заболя главата.

— Отзад има резюме. В общи линии е същото като при останалите: няма видими следи от палеж, но няма и начин да се определи как може огънят да е пламнал случайно.

Пламна така, сякаш искаше да изгори. Не, това бяха само откачените приказки на един побъркан старец. Като че ли бях умрял и се бях озовал направо в ада, бяха пък несвързаните бръщолевения на скитник пияница. Маклейн разрови купчините папки върху бюрото си, докато намери останалите доклади от палежите, скътани прилежно под цяла планина от по-спешни неща. Успя някак си да ги измъкне, без да събори всичко на пода. Прибави доклада за последния пожар най-отгоре и подаде цялата купчинка на Макбрайд с думите:

— Чух, че си магьосник на търсенето в интернет, Стюарт.

Детективът пое купчината папки и го изгледа с израза на човек, който си е мислил, че се разтоварва от един проблем, но току-що е открил, че проблемите му са се умножили десетократно.

— Хм, май да.

— Е, искам да се поразровиш малко за историята на всички тези сгради.

— Това вече съм го направил, сър, и резултатите са тук. Има данни за собствениците, приложени са строителни планове, описани са парцелите.

— Не, не ме интересува какво има там сега. Искам да разбера повече за всяко едно от тези места. Знаем, че сградата на Удбъри е била затворена отдавна. Тя има история. Разбери какво е положението с останалите.

— Мислите ли, че от това ще има полза?

— Не знам, но в момента нямаме нищо друго — отвърна Маклейн.

Не беше съвсем сигурен какво точно пробяга по лицето на Макбрайд, може би лек скептицизъм. Е, момъкът така или иначе трябваше да се раздели с илюзиите си. Инспекторите не бяха по-непогрешими от обикновените детективи всъщност. Бяха просто по-възрастни и усъвършенствали умението да си покриват задниците.

— Или се заемаш, или се връщаш обратно в екипа на Дървеняка. Освен ако не разполагаш с нови следи по случаите на Кейт Маккензи и Одри Карпентър.

Макбрайд притисна папките към гърдите си, сякаш бяха най-ценната му придобивка.

— Веднага се заемам с това — отвърна той. — А вие какво ще правите?

— Слизам в мазето. Отивам да се видя с един човек за една книга.

 

 

По пътя надолу към хранилището за веществени доказателства Маклейн се сблъска с детектив сержант Ричи. Сблъсъкът беше случайност — просто се озоваха от двете страни на един и същ ъгъл по едно и също време, идвайки от различни посоки. Беше прекалено зает с мисли за горящи сгради, а какво витаеше в нейния мозък, не беше ясно. С ръста си, извисяващ се с цяла глава над нейния, и значително по-тежката си фигура, Маклейн посрещна по-леко удара.

— О, господи! Съжалявам! Добре ли си?

Наведе се да й помогне да се изправи и започна да събира хартиите, които се бяха разпилели от ръцете й навсякъде по пода. Тя също се наведе към тях и главите им отново се сблъскаха със смешен звук.

— Ох! Извинявайте! — каза Ричи и се изправи, разтърквайки темето си, докато Маклейн продължи да събира листовете. — Всъщност тъкмо идвах да ви търся.

— Така ли?

— Дър… ъъъ… старши инспектор Дъгит иска да говори с вас.

— Мислех, че е във ваканция и кара ски.

— Май госпожа Дъгит си е счупила крака, затова са се прибрали по-рано. Не мисля, че той е много щастлив от този факт, трудно е да се каже. А и през повечето време отношението му далеч не е сърдечно.

Прекрасно. Дървеняка не само се беше върнал по-рано, но и беше в скапано настроение, с което трябваше да се съобразява.

— Предполагам, че не знаеш за какво ме е търсил, нали? — попита Маклейн.

— Нещо свързано с човека, когото идентифицирахте в случая с наркотиците. Онзи Питър… — Ричи зарови сред документите си и разбира се, установи, че са невъобразимо разбъркани.

— Еър. Питър Еър — помогна й той. — Мислех си, че съм му дал достатъчно информация. Човекът има досие колкото ръката ми.

— Е, нали го знаете какъв е старши инспекторът.

— Хубаво — въздъхна Маклейн. Ричи беше по-малко от месец в участъка, а вече имаше представа за Дъгит. Самотницата винаги бе на първо място пред всякаква лоялност. — Ще отида да говоря с него, но преди това трябва да свърша нещо.

— Не можете ли да дойдете веднага? — погледна го умоляващо Ричи.

— Не, сержант, не мога. Но ако искате, можете да дойдете с мен до хранилището за доказателства. Когато приключа, ще се качим и двамата да се видим с Дървеняка.

 

 

Маклейн потръпна, когато пристъпи през тежката врата в хранилището. В подземието беше по-хладно, отколкото в останалата част от участъка. Сержант Ричи, която бе на крачка пред него, също потръпна.

— Изглежда малко зловещо тук долу — каза тя.

— А, свиква се — отвърна той и се приближи до ъгъла, където обикновено стоеше сержант Нийдъм и водеше инвентарните книги. В момента на поста му нямаше и следа от него, а вратата към малкия му офис бе затворена. Антъни почука и натисна дръжката, но установи, че е заключено.

— Няма ли го?

— Предполагам, че може да е някъде отзад. Нийди винаги заключва офиса си, когато не е в приемната.

— Нийди?

— На вашите услуги, госпожо. Каквито и да са нуждите ви, Нийди може да ги задоволи.

Маклейн и Ричи се обърнаха едновременно и видяха сержанта, облечен в безупречната си униформа, да пристъпва през вратата, от която току-що бяха дошли. Той закуцука през залата към мястото, където бяха застанали.

— Откога пазите тайни от мен, инспекторе? Кое е това възхитително създание с вас?

— Стига, Нийди. Няма как в участъка да стане нещо и ти да не знаеш за него — каза Маклейн. Видя престорено страдалческата гримаса на сержанта и добави: — Добре, нека бъде на твоето. Това е детектив сержант Ричи. Ричи, представям ти сержант Джон Нийдъм.

Нийди пое протегнатата ръка на Ричи и я притисна между дланите си.

— Радвам се, че най-накрая се запознахме — каза той. — И ако ми позволите да добавя, за мен е истинско удоволствие да видя такова прелестно създание тук долу, в мрачната ми бърлога. Как мога да ви помогна?

— Трябва да хвърля един поглед на нещата на Андерсън — каза Маклейн.

— Мислех, че вече си ги гледал — отвърна Нийди и измъкна от сакото на униформата си връзка ключове, след което отключи вратата на офиса си. — Онзи младият детектив, който ти помага, се разписа за тях още преди Коледа.

— Нямах предвид папките по случая — отвърна Маклейн. — Нали все още имаме веществените доказателства? Онези неща, които трябваха за делото в съда.

— Разбира се. Сега ще ти ги донеса.

Нийди закуцука към вътрешността на хранилището и остави Маклейн и Ричи сами.

— Винаги ли е такъв? — попита тя.

— Почти. На някои хора просто не обръща внимание, но мисля, че теб те хареса.

— Да, и аз мисля така.

— Ето ги! — Нийдъм се появи отново, понесъл голяма картонена кутия. Тупна я демонстративно на масата пред тях. — Ще има ли и нещо друго?

— Не. Това е достатъчно.

— Добре. А сега ще ви оставя, ако нямате нищо против. Имам да свърша една малка работа — заяви Нийди и куцукайки, се отдалечи с изненадваща бързина, оставяйки двамата сами със запечатаната кутия.

— Какво точно търсиш? — попита Ричи, докато Маклейн отваряше капака.

— Вдъхновение? Малко късмет? Не знам.

Вътре имаше няколко предмета, поставени отделно в найлонови торбички с цип. Личните вещи на Доналд Андерсън, както и дрехите, с които бе облечен в деня, когато Маклейн го беше арестувал. Чифт ръждясали белезници, свалени от металната рамка на леглото, няколко мръсни квадрата плат, изрязани внимателно от стар матрак, заедно със снопчета конски косми, използвани за пълнеж. Кухненски ножове, които след всички тези години все още носеха следите от криминалните експертизи. Дълго правоъгълно парче плат с повтарящ се върху него мотив на цветя.

Маклейн изваждаше прозрачните найлонови торбички една по една и ги поставяше на масата пред себе си. Там, на дъното на кутията, лежеше и старата книга.

Кожената корица беше потъмняла и нашарена с петна, а златистите й букви бяха изтрити от докосването на безброй пръсти и потта на безкрайно много ръце. Взе я и я претегли в ръце. Обърна я и през прозрачния найлон видя оръфаните краища на страниците й. Гръбчето й беше протрито, но на него все още стоеше надписът със заглавието и, изписано със златни букви: Codex Enterius.

Извади книгата от найлоновата й опаковка — вече нямаше нужда да се притеснява, че ще остави отпечатъци по веществено доказателство. Кожата на подвързията й беше леко топла на допир и много по-мека, отколкото бе очаквал.

— Ще включа осветлението. Тук долу е като в тъмница.

Ричи тръгна към вратата, където се намираше цяла редица електрически ключове. Маклейн можеше да я спре, да й каже да не си прави труда, тъй като много добре знаеше, че само две лампи работеха. Но се зарадва, че тя няма да наднича зад рамото му. Остави внимателно книгата на масата и я отвори.

Не се случи нищо. От нея не изскочи никакъв демон, който да погълне душата му. Никаква адска сила не се опита да изтръгне сърцето му. Книгата беше стара, поне това се виждаше, а качеството на илюстрациите, които видя, докато внимателно разгръщаше страниците, беше несъмнено много високо. В белите полета имаше бележки, нанесени от много различни ръце и с различни мастила. Съдържанието й като цяло представляваше мистерия. Беше изписано със старинен краснопис, почти без пунктуации, и на пръв поглед приличаше на средновековен латински. Codex Enterius може би, но не и Книгата на душите. Ако подобно нещо въобще съществуваше.

— По дяволите, осветлението явно не работи — обади се Ричи, която си поигра с ключовете без особен ефект.

— Извинявай, трябваше да ти кажа, за да не се разкарваш — отвърна Маклейн и затвори книгата. Ръката му попадна на пликчето с тясната ивица плат. Това беше всичко, което му бе останало от Кърсти сега, след като огънят бе унищожил дома им. Без да си дава сметка защо го прави, той смачка пакетчето в шепа и незабелязано го пъхна в джоба си. Никой не го беше видял. Не беше нужно никой да знае за това.

— Намерихте ли каквото търсехте? — обади се Нийдъм и изкуцука обратно в залата, бършейки ръце в панталона си.

— Не съвсем. Мислех си, че тук има нещо друго — отвърна Маклейн и напъха Кодекса обратно в найлоновата му торбичка, след което внимателно върна книгата в кутията.

— Може би търсите Книгата на душите? Казах ти да спреш да ровиш в миналото, сър — отбеляза Нийдъм и завъртя пръст до слепоочието си в красноречив жест. — Подобни неща размътват мозъка. Мислех, че точно ти би трябвало да го помниш най-добре. Бяха тежки времена, наистина.

— Прав си, Нийди. Исках просто да погледна, нали знаеш.

— Да, знам, Тони — отвърна той и наклони кутията към себе си, за да надникне вътре, след което огледа вещите, оставени на масата. За миг Маклейн си помисли, че ще забележи липсата на един от предметите, но Нийдъм само сви рамене. — Просто внимавай, става ли?

— Добре. — Инспекторът се обърна към Ричи: — Ами да вървим тогава. Май е време отново да прегледаме протоколите от разпитите.

— Сега ли? — попита притеснено Ричи. — А старши инспектор Дъгит?

— А, да — отвърна Маклейн и огледа предметите, разпръснати по масата, след което започна да ги прибира обратно в кутията. — Надявах се, че може да си забравила за него.