Джеймс Осуалд
Книга на душите (23)

23.

Изминали бяха две седмици от пожара. Последният неделен следобед, преди да се впусне отново във водовъртежа, наречен работа, бе почти спокоен. Намери малко стари въглища в мазето и след няколко неуспешни опита в крайна сметка беше успял да разпали камината в библиотеката. Сега бяха само той, книгата и котката на госпожа Маккъчън, която, изглежда, много харесваше новия си дом. Нямаше представа какво се бе случило с останалите половин дузина или повече котки, които жената беше отглеждала. Достатъчни му бяха грижите за тази.

Все още имаше мигове, в които Маклейн усещаше, че губи контрол над случващото се около него. На първо място къщата беше прекалено огромна и всяко кътче в нея носеше спомени за баба му. Минаването през празните стаи му напомняше за всичко, което беше преживял, и за всички хора, които го бяха напуснали. За всички хора, пред които се беше провалил. Затова беше избягвал да ходи в къщата през всички тези месеци след смъртта й, както беше игнорирал ходенето дотам през осемнайсетте месеца, докато баба му беше в кома. Винаги бе отлагал нуждата да се заеме с това, но сега беше принуден да го направи.

Звън на телефон го изтръгна от самовглъбението му. Той остави книгата, прескочи котката в краката си и успя да стигне до елегантното писалище, преди да се включи телефонният секретар.

— Маклейн — представи се на тишината от другия край на линията.

— О, надявах се да сте вкъщи — прозвуча гласът на Навъсения Боб, но от тона му си личеше, че има предвид точно обратното.

— Предполага се, че съм в отпуск, Боб. Какво има?

— Мисля, че имаме още една.

— Още една какво?

— Още една жертва на Коледния убиец. Намерили са друго тяло в Пентландс, близо до Флотърстоун.

— Не може да е Коледния убиец, Боб. Той убива само веднъж годишно. Освен това е мъртъв — каза Маклейн и разтри очите си. Не му се занимаваше точно с това още първия ден след връщането си от отпуска, което щеше да се случи след цели шестнайсет часа. Погледна през прозореца. Скоро щеше да се спусне мрак, нещо обичайно за това време на годината, малко преди Коледа. Явно още някой нямаше да празнува тази година. — Кой е на мястото в момента?

— Момчето отиде, в момента преговаря с участъка в Пеникук.

— Няма ли някой по-старши?

— Дървеняка замина на някаква конференция, детектив Рандал отново е с грип, а всички останали изведнъж се оказаха много заети. И аз бях у дома, но щом чух подробностите, реших, че е по-добре да ви се обадя. Всеки момент тръгвам натам.

— Добре, Боб. Ще се видим там — отвърна Маклейн и си записа мястото, където трябваше да отиде. След топлината на огъня в библиотеката, в коридора му се стори студено, но нещо друго го накара да потръпне, докато обличаше палтото си и вземаше тефтерчето и ключовете си. Едва тогава си даде сметка, че нямаше как просто да отиде в участъка и да вземе служебна кола, а щеше да му отнеме цяла вечност да стигне с такси дотам толкова късно в неделя следобед. Имаше само една възможност: трябваше да вземе колата на баба си.

През лятото Флотърстоун гъмжеше от туристи. Част от тях бяха планирали посещението си, за разлика от други, които просто се бяха озовали тук, след като се бяха изгубили сред плетеницата второстепенни пътища, които пресичаха равнината Мидлодиан и свършваха в подножието на Пентланд Хилс. На няколкостотин метра по-нагоре в клисурата тесен път водеше към язовира „Гленкорс“ и един доста труден маршрут за планинско колоездене, а друг завършваше с голям паркинг за автомобили, изграден за удобство на пътуващите през уикенда и обичайните планинари от града. По това време, малко преди Коледа, когато над хребета на Скалд Лоу прехвръкваше сняг, районът беше почти безлюден, ако не броим трите полицейски коли, микробуса на криминалистите и линейката в единия край на паркинга. Млад полицай се приближи към Маклейн веднага след като паркира. Явно беше някой от местните, тъй като не го познаваше.

— Боя се, че не може да паркирате тук, господине — обади се униформеният, щом инспекторът отвори вратата и понечи да излезе от колата. Води се полицейско разследване.

— Всичко е наред, полицай. Трябва да съм тук — отвърна Маклейн и показа служебната си карта.

— Моля да ме извините, сър — измърмори полицаят, поглеждайки ту служебната карта, ту лицето на Маклейн, и след това яркочервената спортна кола. — Реших, че не сте…

— Достатъчно. Знам, че не е обичайната кола за полицейски инспектор.

— Ъхъ. Каква е? — попита полицаят, след което колебливо добави: — Сър?

— „Алфа Ромео GTV“ от 1969-а и наистина не си пада по лугата по пътищата — отвърна Маклейн. Но се налагаше да я изкара, въпреки че почти чуваше как баба му изразяваше неодобрението си от гроба.

— Красавица е, сър. Отдавна ли я имате?

— Нея ли? — възкликна Маклейн и повдигна вежда. Никога не беше мислил за колата си като за нещо одушевено, но му се стори странно уместно. — Баща ми я купил през шейсет и девета, затова може да се каже, че е в семейството от доста време. А сега, мисля, дойдох дотук, защото бяха споменали нещо за открито тяло.

Изражението на полицая помръкна.

— Да, разбира се, сър. Малко по-нагоре е.

Маклейн го последва през паркинга и по пътеката, която минаваше успоредно на шосето. Чуваше се бълбукане на течаща по камъни вода някъде в ниското и скоро между оголените зимни дървета видя потока, прихванат в тесен канал от бетон и желязо. Малко преди него някой си беше проправил път през храсталаците и беше опънал синьо-бяла полицейска лента.

— Ето там долу е, сър. Аз ще остана тук.

— Чак толкова ли е зле?

— Ами… там няма достатъчно място.

Маклейн кимна разбиращо. Изглежда, младият полицай скоро беше излязъл от колежа и бе напълно възможно това да е първият му труп. Като се има предвид, че работи в спокойния участък на Пеникук, не беше много вероятно да се е сблъсквал с много трупове досега. Щастливец.

Пътеката беше хлъзгава от падналия наскоро дъжд. Маклейн трябваше да се държи за клоните над главата си, за да не се подхлъзне в студената кална вода. Новите му обувки наистина бяха удобни, но подметките им нямаха грайфери. През храстите мярна малка група хора, сред които разпозна детектив Макбрайд. А долу в краката им беше жертвата.

Лежеше по гръб и се взираше безмълвно в притъмняващото небе. Косите й се виеха по течението като водорасли, ръцете й бяха разтворени като в пародия на разпятие. Маклейн остана за миг поразен от познатата ужасяваща гледка и му отне известно време, преди да забележи гладкия разрез на гърлото, който вероятно бе причинил смъртта й.

— Не е най-приятният начин да прекараш следобеда, Тони. — Ангъс Кадуоладър се отмести леко настрана, за да му осигури по-добра видимост. — Но това е цената, която плащаме за професията си.

— Кой я е открил? — попита Маклейн.

— Някакъв рибар, тръгнал нагоре към езерото — отвърна Макбрайд.

— Какво? В неделя?

— Ами да. Задържан е на паркинга, в случай че поискаш да говориш с него.

— Разпитахте ли го вече?

Макбрайд кимна.

— Значи, може да го освободите. Само гледайте да можем отново да се свържем с него. Помолете го утре да дойде в участъка, за да даде пълни показания.

Видимо облекчен, младият детектив забърза нататък, а Маклейн внимателно се придвижи до мястото му на брега. Кадуоладър беше облякъл рибарски гащеризон, а Трейси носеше високи до коляното гумени ботуши, които изглеждаха съвсем на мястото си сред потока. И двамата изглеждаха премръзнали до кости.

— От колко време сте тук? — попита Маклейн.

— Около половин час. Не мисля, че сигналът е подаден дълго преди това — отвърна Кадуоладър и се наведе, за да разгледа тялото отблизо, след което отново се изправи. — Къде са проклетите лампи? Не мога да видя нищо тук.

В този миг сякаш по команда чифт прожектори се включиха над главата му и се насочиха право към мястото.

— По-добре ли е така, сър? — попита нечий глас.

Маклейн не чу какво измърмори Кадуоладър в отговор. Вниманието му беше насочено изцяло към младата жена. Детайлите се врязваха в съзнанието му, сякаш осветени от блясъка на фойерверки. Пластмасови връзки за кабели пристягаха китките й към два ръждясали метални пръта, стърчащи в коритото на реката. Третият прът при краката й се клатушкаше от течението. Водата минаваше между белите й крака и добре оформения тъмен триъгълник, миеше плоския корем и едва видимите гърди, клокочеше около дълбоката зейнала рана на гърлото й. Косите й се виеха около главата й като кестеняв ореол.

— Не мога да кажа нищо оттук, Тони — заяви Кадуоладър, докато се измъкваше от потока и помагаше на асистентката си да излезе на брега. — Била е във водата твърде дълго, за да мога да определя точния час на смъртта, но се е случило преди повече от дванадесет часа.