Джеймс Осуалд
Книга на душите (51)

51.

Звънът на телефона на бюрото му прекъсна отчаяните опити на Маклейн да се пребори с част от камарата книжа в офиса му. Без малкото картонче, на което бяха изписани номерата на линиите, нямаше никакъв шанс да отгатне кой звъни. Несъмнено някой късметлия в приемната отново беше изтеглил късата клечка.

— Маклейн — представи се той и за всеки случай сдържа част от раздразнението си.

— Ако имаш минутка, Тони, можеш ли да дойдеш в офиса ми?

Главен инспектор Макинтайър не реагира на раздразнението му, но ако се съди по собствения й тон, това беше по-скоро заповед, отколкото покана.

— Идвам веднага, госпожо — отговори Маклейн.

Нямаше смисъл да пита за какво става въпрос. Заряза отново писането и бързо се озова на последния етаж.

Вратата на Макинтайър винаги бе отворена, но когато се приближи и почука на рамката, видя, че тя не е сама в кабинета. Мат Хилтън му се ухили от единия фотьойл.

— Предположих, че си забравил за срещата си, Тони — каза Макинтайър. — Мат казва, че се справяш добре, но не мисля, че той е склонен да те освободи точно в момента. А и с този нов случай…

— Аз… аз съм добре. Наистина.

Гласът му дори и за самия него прозвуча неубедително, но Маклейн разбра, че трябваше да каже нещо.

— В такъв случай не бих имал много работа, нали? — ухили се отново Хилтън. Не би могъл да опише физиономията му по друг начин, освен като жабешка.

— Така ли? Какво точно имате предвид?

— Мисля, че знаеш какво има предвид, Тони. — Макинтайър се изправи, погледна часовника си и отмести поглед към Хилтън. — Четиридесет минути достатъчни ли са. Мат?

— Засега да, Джейн. Предостатъчни. — Психиатърът също се изправи, но вместо да излезе от кабинета, направи знак на Маклейн да заеме отсрещното кресло.

— Просто се примири с това, Тони — обади се отново Макинтайър. — Мат е тук, за да ти помогне. — След което го потупа по рамото и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Трябва ли да се занимаваме с това точно сега? — попита Маклейн. — В момента наистина съм много зает.

Хилтън не отговори, просто се настани по-удобно във фотьойла и каза:

— Моля ви, Тони, седнете.

Маклейн се подчини. Не виждаше какво друго може да направи.

— Значи, все още мислите, че полудявам? — попита той.

— Е, така ли е?

— Не.

— Изглеждате много убеден в това.

Хилтън потъна обратно в стола си, кръстоса крака и извади химикалка от джоба на сакото си. За разлика от предишната им среща, доколкото Маклейн успя да забележи, този път психиатърът нямаше върху какво да пише. Вместо това започна разсеяно да щрака с химикалката. Включена-изключена. Щрак-щрак. Това беше трик, който и самият Маклейн често използваше по време на разпит и знаеше добре, че в никакъв случай не трябва да му казва да спре.

— Нека обобщим, става ли? Напоследък сте подложен на доста голямо напрежение. Смъртта на Андерсън и пожарът в дома ви. Смъртта на баба ви, която ви е отгледала почти от пеленаче. А сега и тези две… не, три убийства. Кажете ми, Тони, как се чувствате след всичко, случващо се около вас?

— Не знам — сви рамене Маклейн. — Предимно раздразнен. Вижте, сигурен съм, че вече говорихме за всичко това. Наистина в момента нямам никакво време…

— Интересно. Затова спорите и със старши инспектор Дъгит, нали?

О, значи, Дървеняка беше този, който беше отворил дума. Несъмнено се беше обадил на заместник-началника на управлението, а не на Макинтайър. Сега вече всичко се връзваше.

— Споря със старши инспектора, когато смятам, че ще допусне грешка, Хилтън. Както и когато тормози подчинените ми детективи.

— Моля, наричай ме Мат. Значи, винаги гледаш да защитаваш екипа си? Смяташ ли, че те са твоето семейство?

Маклейн си представи как Навъсения Боб се настанява на леглото в свободната му стая след някоя тежка нощ.

— Не точно. Просто съм открил, че постигаме по-добри резултати с добра дума, отколкото с крясъци. Наречете го различен подход към управлението на персонала.

Хилтън се усмихна и спря да щрака с химикалката.

— Тази година си работил в коледния ден — каза той. — Както всъщност и във всички следващи дни до днес, въпреки че са ти казали да си вземеш почивен ден на двайсет и шести.

— Мислех да си го взема утре.

— Проверих графиците — продължи Хилтън, сякаш Маклейн не беше казал нищо. — Изглежда, работиш винаги на Коледа и Нова година. Защо така, Тони?

— Някой трябва да работи. А аз нямам семейство, както сигурно знаете. Мога да дойда тук и да оставя някой друг полицай да се прибере у дома при жената и децата си.

— Това е много… благородно от твоя страна. Сигурен ли си, че няма и някоя друга причина? Нещо, което не искаш да признаеш дори и пред себе си?

— Какво имате предвид, Хилтън? — попита Антъни и го погледна право в очите, като се опита гласът му да прозвучи безразлично въпреки надигащия се гняв. Със стреса можеше да се справя, но психологическите консултации бяха съвсем друга работа. — Да не би да е това, че точно на Хогманай открих мъртвото тяло на годеницата си да се носи голо във водата на река Лийт? Казах ви и последния път — имах повече от десет години, за да превъзмогна това, и знаете ли какво? Те не са достатъчни. Наречете го незавършен процес.

Щракането на химикалката беше спряло, но Хилтън продължи да гледа Маклейн в очите.

— Как се почувства, когато научи за смъртта на Андерсън? Представям си, че сигурно ти е било трудно да я приемеш. Искам да кажа, просто ей така изведнъж той е мъртъв. Дори не можеш да си отмъстиш.

— Същата техника ли използвахте, когато консултирахте и Андерсън? — попита Маклейн. — Само дето ми се струва, че е малко, как да кажа, нетрадиционна.

— Никога не съм консултирал Андерсън, Тони. Знаеш това.

— Така ли? Свидетелствахте в съда, че е невменяем. Прекарали сте достатъчно време с него, за да го установите, и въпреки това не сте се опитали да му помогнете?

— Андерсън не искаше помощ. Знаеш ли, в това отношение двамата много си приличате.

Маклейн умишлено игнорира забележката. Беше усетил неудобството на Хилтън и в момента се наслаждаваше на чувството.

— Това май не говори добре за професионалното ви любопитство, нали? Искам да кажа, не се ли поинтересувахте поне от мотивите му? Сигурно сте го питали за безценната му книга.

— Не е необичайно за убиец да прехвърля вината за действията си върху неодушевен предмет. Фиксацията на Андерсън към този конкретен предмет беше показателна само за богатството на фантазиите му. Но трябва да се има предвид, че той беше много начетен човек, с добри познания по много древни езици. Никога не съм срещал човек с толкова богата обща култура. А старинните книги все пак бяха неговата специалност.

— На мен това ми прилича на възхищение — отбеляза Маклейн.

Хилтън за малко да му отговори, но се спря и по устните му заигра гънка усмивка.

— Мислех, че говорим за вашето отмъщение — каза той.

— Не, вие говорехте за него. Но ако това ще ви направи щастлив, ще ви кажа, че моето отмъщение настъпи, когато тикнах копелето в затвора.

— И въпреки това отидохте до Абърдийн, за да присъствате на погребението му. Защо беше нужно? Искахте да се уверите, че наистина е мъртъв ли?

— Казах ви и преди, това беше само погребение, не е същото. Както споменах и при последната ни среща, може би съм търсил някакъв завършек — успя да се усмихне Маклейн.

— И намерихте ли го?

— Не, в действителност — не. Стореното е сторено, не мога да променя миналото.

— Това сигурно ви дразни много.

— Не ме дразни и наполовина толкова, колкото това, че стоя тук, за да ми задават едни и същи тъпи въпроси отново и отново, когато трябва да търся убиец. Затова, ако нямате нищо против, Хилтън, наистина смятам, че трябва да се връщам към задачите си.

Антъни се изправи, като почти очакваше, че психиатърът ще се опита да го спре. Бяха разговаряли по-малко от десет минути — нищо общо с четиридесетте, които се предполагаше, че трябва да изтърпи. Но Хилтън просто кимна и защрака с химикалката си, докато на лицето му отново се изписа онази дразнеща тайнствена усмивка.

— Разбира се — каза той, — но искам скоро пак да си поговоря с теб, Тони. Аз съм този, който ще реши кога ще приключат консултациите ни. Все още има нерешени въпроси, пред които трябва да се изправиш.

„Нерешени въпроси — каза си Маклейн и отвори вратата на офиса на главния инспектор толкова рязко, че Джанис, секретарката, се стресна. — Дяволски си прав.“