Джеймс Осуалд
Книга на душите (29)

29.

Лифърд Роуд бе малка, необозначена на картата пресечка в източната част на Либъртън Брей, която осигуряваше пряк път за ежедневно пътуващите до Мордън и Гилмъртън. Къщата на номер 31, собственост на починалия Доналд Маккензи, имаше запуснатия вид, който необитаемите домове скоро придобиват. Моравата отпред не беше нищо повече от няколко квадратни метра прораснала жълтеникава трева и лехи с изсъхнали цветя, пълни с боклуци, донесени от вятъра, който виеше постоянно над града. Маклейн паркира на улицата отпред, близо до алеята към парка, която изглеждаше безлюдна в този момент, като се изключат един старец с бастун и белият му териер.

— Това ли е? — попита Ричи и погледна през запотеното странично стъкло на колата.

— Да, ако Деби ни е казала истината, това е — отвърна Маклейн, но не помръдна от мястото си, нито разкопча предпазния си колан. Вместо това стоеше и оглеждаше къщите от двете страни на номер 31.

— Е, какво чакаме? — попита Ричи и посегна към вратата, но Маклейн я спря.

— Почакай малко. Виж — каза той и посочи към къщата вляво, където едната от завесите помръдна видимо. На късата алея отпред беше паркирана стара „Хонда Сивик“. Практична кола, вероятно закупена чисто нова и използвана не повече от веднъж седмично за обиколка по магазините. — Окей, да вървим.

Ричи се отправи към номер 31, но Маклейн я повика. Тръгнаха заедно по пътеката към съседната къща, която беше обозначена с номер 29, въпреки че от отсрещната страна на улицата нямаше други къщи. Принадлежеше на семейство Дънроумин, ако можеше да се вярва на табелката от ковано желязо под матираното стъкло на предната врата. Натисна звънеца, почти очаквайки отвътре да прозвучи мелодия като във филм на ужасите, но вместо това във вестибюла отекна обикновеното „динг-донг“. Някъде дълбоко в недрата на къщата залая териер.

— Защо звъним тук? — попита Ричи и се огледа плахо наоколо.

— Защото, ако започнем да душим около съседната врата, тя просто ще се обади в полицията.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Да го наречем интуиция. Освен ако не искаш да се обзаложим.

Звукът от отключване на няколко ключалки отхвърли възможността за облог. През матираното стъкло Маклейн успя да различи дребна приведена фигурка. След това вратата се отвори съвсем малко, доколкото позволяваше златистожълтата верига. Главата на възрастна жена с боядисана в синьо коса надникна през пролуката на височината на раменете му, отдолу се подаде черна космата муцунка. Последната излая и заръмжа.

— Няма да купувам нищо. Моят Бари каза да не вярвам на никого!

— Вашият Бари е много мъдър, госпожо. Аз съм детектив инспектор Маклейн, а това е детектив сержант Ричи — представи ги той и показа служебната си карга, в която възрастната жена се взря с изненадващо остър поглед. — Питах се дали не можем да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се, разбира се — отвърна възрастната жена, затвори вратата и откачи веригата. През стъклото успяха да видят как се навежда, за да хване кучето, след което им отвори широко вратата. — Защо не влезете? Не се бойте от Арчи, той опитва да хапе, но вече няма зъби.

Маклейн пропусна Ричи пред себе си и последва двете жени към предната стая с тюлените завеси. Помещението беше безупречно чисто, а всяка свободна повърхност вътре бе покрита с шотландско каре. Имаше малки фигурки на гайдари и танцьорки, шотландски естери и териери. По стените висяха рамки с цитати на Бърнс и евтини репродукции на картините на Ландсир.

— Ще изпиете ли по чаша чай? — попита дребничката старица и им посочи големия червен диван, където трябваше да седнат. Маклейн си спомни за чая, който току-що бе изпил в апартамента на Деби Райт.

— Би било чудесно, госпожо… — отвърна той.

— Стоукс. Дорис Стоукс. Като известния медиум, предполагам, че сте чували. Моля, седнете, инспекторе. Ей сега ще се върна.

Преди да успее да каже каквото и да било, тя излезе от стаята, с териера под мишница. Маклейн огледа обстановката и отдели подобаващо внимание на снимките над камината: две от тях бяха на кучета, а едната на оплешивяващ мъж с единствен кичур коса, заметнат през голото му теме в стил Боби Чарлтън.

— Всъщност какво правим тук, сър?

Ричи бе застанала точно зад него и когато се обърна, едва не връхлетя отгоре й. Тя се отдръпна рязко и масичката за кафе оцеля на косъм.

— Опитваме се да не потрошим това място — каза Маклейн и се усмихна, когато видя как тя поруменя. — Тук сме, защото завесата потрепна. Обзалагам се, че госпожа Стоукс знае всичко, което се случва на тази улица. Предполагам, че е видяла Кейт да идва и да си отива, и мисля, че ще си спомни кога по-точно е станало това.

— Не можехме ли просто да я попитаме?

— Можехме, разбира се. Но така нямаше да стигнем далеч. Довери ми се, познавам този тип хора. Тя има нужда да се почувства полезна.

След няколко минути госпожа Стоукс се върна с поднос, върху който имаше чайник и купа с бисквити. Дребният териер ситнеше след нея и се приближи да подуши глезените на Ричи. Тя несъзнателно протегна ръка, кучето я близна и тя го погали по главата. Антъни пое подноса от възрастната жена и го постави на масичката, докато тя самата се настаняваше на огромния фотьойл отсреща. Когато домакинята се наведе, за да им сипе чай, Маклейн отново се обърна към камината.

— Това ли е вашият Бари, госпожо Стоукс?

— О, не. Това е Норман, мир на праха му! Той почина преди пет години. Бари е племенникът ми, момчето на брат ми Норман. Добро момче е този Бари, наглежда старата си леля.

— Щастлива сте, че имате такъв помощник. Съжалявам за съпруга ви.

— Много мило от ваша страна, инспекторе — отвърна госпожа Стоукс и подаде една от чашите с чай на Ричи. — Ето, девойче. Искате ли бисквити?

Маклейн пое своята чаша и се върна на дивана до сержант Ричи, оставяйки масичката за кафе като барикада между него и възрастната дама. На подноса имаше и чиния шоколадови бисквити, той си взе една и отхапа мъничко. Беше леко влажна, стара и при оглед отблизо си личеше, че шоколадът има белезникаво покритие. Остави внимателно остатъка от бисквитата на ръба на чинийката си и задъвка това, което бе вече в устата му, след което преглътна с усилие.

— Е, инспекторе, не бих казала, че не се радвам да видя някой полицай да ни наобикаля от време на време, но не вярвам да сте дошли само за чай. Не съм направила нещо лошо, нали?

— Разбира се, че не, госпожо Стоукс. Интересува ни следната къща — каза Маклейн и кимна по посока на номер 31.

— О, да. Къщата на Дони Маккензи ли имате предвид? Колко жалко, че почина. Поддържаше градината си много добре, но това беше преди месеци. Случило ли се е нещо?

— Виждали ли сте дъщеря му наскоро?

— Малката Катрин ли? Да, навърташе се наоколо преди около седмица. Тя е едно нещастно девойче, израснало без майка. Знам, че Дони положи много грижи за нея, но тя винаги е била трудно дете, беше доста своенравна като малка.

— В къщата ли беше отседнала? Там ли нощуваше?

— Една-две вечери, да — отвърна госпожа Стоукс и остави чашата си с чинийката обратно върху подноса, след което се изправи и отиде до другия край на стаята. За миг Маклейн си помисли, че ще донесе дневник с подробно описание на действията на Кейт Маккензи, но вместо това жената разгърна един брой на Радио Таймс в скута си и извади чифт очила на верижка изпод жилетката си. — Чакайте да видим — каза тя и заразгръща страниците. — Гледах онова предаване за белите мечки през първата вечер, когато тя бе дошла. А, ето, било е във вторник. Тя беше тук и в сряда следобед, чух, че беше включила прахосмукачката. Да, точно така. Тръгна си около седем часа същата вечер и тогава я видях за последно.

Госпожа Стоукс прелисти набързо останалите страници, сякаш Кейт Маккензи можеше изведнъж да изскочи иззад някоя от тях, след което внезапно пусна списанието в скута си.

— Божичко! Тя е изчезнала, нали? — попита тя.

— Опасявам се, че е по-зле от това, госпожо Стоукс. Кейт… Катрин е мъртва.

Дребният териер престана да души около Ричи в мига, в който Маклейн изрече думите. Кучето тихо се върна при собственичката си и с изненадваща грациозност скочи в скута й. Тя започна да приглажда козината му с бавни, отмерени движения и не каза нищо дълго време.

— Злополука ли е било? — попита тя накрая. — Знам, че в днешно време движението е много опасно.

— Опасявам се, че е била убита, госпожо Стоукс.

— Убита? Божичко! Кой би направил такова нещо?

— Точно това се опитваме да разберем.

— Тук ли? Не е станало тук, нали?

— Не, не мисля. Открихме я… извън града. В момента се опитваме да разберем къде е била през последните си дни, да разберем какво е правила, къде е ходила.

— О, разбирам — отвърна госпожа Стоукс и остави териера на пода, след което отново се надигна от стола си. Върна се обратно в ъгъла, откъдето се беше появил броят на Радио Таймс. — Знаете ли, тя си имаше неин апартамент в другия край на града. Живееше там с едно приятно младо момиче. Мислех, че е по-безопасно да живее със съквартирантка. Не е като студентските общежития, където момчета и момичета са наблъскани заедно. Имам телефонния й номер тук някъде.

Маклейн остави чашата си на подноса, изправи се и отиде до възрастната дама, която вече ровеше в тефтера с телефоните си.

— Всичко е наред, госпожо Стоукс. Вече говорихме с Деби. Тя ни каза, че Кейт е изчезнала.

— О, добре — отвърна възрастната жена. Явно бе усетила, че не може да им бъде полезна повече, и за миг се почувства изгубена. Очите й бавно обходиха цялата стая, сякаш тя представляваше същността на цялото й съществуване. Посещението на двамата полицаи този следобед вероятно бе най-вълнуващото нещо, което й се бе случвало от години насам.

— Е, мисля, че ви отнехме достатъчно време, госпожо Стоукс — каза Маклейн, извади визитка от джоба си и й я подаде. — Благодарим ви за чая. И за бисквитите. Ако се сетите за още нещо, моля, обадете ми се.

— О, за нищо. Хубаво е от време на време да си имаш компания — отвърна възрастната госпожа.

— Ще се оправите ли? — попита Маклейн и излезе в коридора, като едва не се спъна в кучето, което бе решило да се заиграе в краката му. — Сигурно това е сериозен шок за вас. Мога да ви изпратя някого да ви навести, ако желаете.

По очите й успя да разбере, че предложението му беше изкушаващо, но тя все пак отказа:

— Не, не, Бари ще дойде на чай след около час. Може би преди това ще изляза да разходя Арчи.

— Е, благодарим ви още веднъж, госпожо Стоукс. Наистина ни оказахте голяма помощ — сбогува се Маклейн, следвайки сержант Ричи навън. Уличните лампи вече светеха и придаваха странна атмосфера на мястото в падналия здрач. Възрастната жена остана да гледа след тях от прага на отворената си входна врата, докато двамата прекосиха късата алея пред дома й и завиха по алеята пред номер 31. Едва тогава тя се обади след тях:

— Ако искате да влезете там, имам ключ.