Джеймс Осуалд
Книга на душите (67)

67.

Маклейн имаше нужда от доста повече от двайсет и четири часа почивка и чисти дрехи, за да се почувства отново човек. Усещаше лицето и ръцете си така, сякаш е бил на двуседмична почивка в Коста дел Сол и си е забравил слънцезащитния крем. Освен това всичко му се струваше абсурдно нереално. Беше чувал за аноксията^[1] и странните халюцинации, до които можеше да доведе тя, но това не ги правеше по-лесни за възприемане.

— Тук ли бяхте, когато е пламнало? Господи, инспекторе, какво точно стана?

Маклейн се отърси от унеса и си спомни къде се намираше и с кого. Разследващият пожарникар Джим Бъроуз оглеждаше димящите останки от това, което някога беше представлявало Металургична фабрика „Макмери“. От огромната сграда не беше останало много — покривът бе напълно изгорял, половината от стените бяха срутени. От мястото, на което бяха застанали, Маклейн виждаше стърчащите железни стълбове, които бяха подпирали дървения гредоред. Сега целите бяха покрити със сажди, а в основата им се бяха натрупали изгорели отломки. В задната част на сградата работеше екип от пожарникари, които бавно и внимателно разчистваха пътека и търсеха тела.

— Следващата седмица трябваше да идвам тук, за да правя оценка на пожарната безопасност на сградата — каза Бъроуз. — Изглежда, е трябвало да я планират доста по-раничко. А как казваш, че пламна?

Маклейн измърмори нещо за горящи свещи и прахоляк.

— Господи, що за идиот би запалил свещ на такова място?

Антъни се закашля и се намръщи, когато болката го прониза в гърдите. Едва се беше възстановил от първия случай с пожара в апартамента му, а сега и това.

— Имаше и нещо друго — огънят се разгоря твърде бързо, а по стените плъзнаха странни синкави пламъци. Никога преди не съм виждал нещо подобно.

— Сини пламъци? Оцветени с бледожълти ивици? — замислено попита Бъроуз. — И казваш, че е било топло и преди да пламне?

Маклейн кимна.

— А имаше ли миризма на сяра?

Антъни не беше съвсем сигурен на какво точно миришеше. Спомените му бяха каша. Истината е, че въобще не трябваше да бъде там, трябваше да си е взел почивен ден. Или още по-добре месец. Трябваше да е отишъл в болница, само дето тази мисъл будеше у него по-голям страх, отколкото това тук.

— Да, май беше сяра — съгласи се. Миришеше на развалени яйца.

Бъроуз огледа още веднъж разрушените сгради, след което се обърна и излезе на широкия двор пред тях. Маклейн го последва. Пожарникарят стигна до най-близкото парче чиста земя и започна да удря с пета, за да изрови дупка. Скоро успя да измъкне от нея буца лъскав черен камък, който помириса.

— Целият район тук е представлявал въглищна мина още от времето на римляните, а може би дори и отпреди това — каза той и подаде каменната бучка на Маклейн.

Беше топла на допир, което не беше изненада, като се има предвид близостта на това място до огъня. Щом я вдигна до носа си, отчетливата миризма на сяра подразни и бездруго раздразненото му гърло. Той я изпусна и се закашля силно, вследствие на което отдели голяма храчка.

— Извинявай, трябваше да се сетя — каза Бъроуз. — Нагълтал си се с дим.

— Това какво общо има с пожара? — попита Маклейн, щом успя отново да овладее гласа си, и изрита падналата в краката му бучка.

— Ами теренът наоколо целият е прокопан от стари галерии на въглищни мини. Има шахти, тунели и каквото друго се сетиш. Под земята все още има доста въглища. Половината долина всъщност е пълна с тях. Понякога се срещат и други примеси — може да са почвени наноси, а може да са просто въздушни джобове. В тях се задържа газ гризу, нали се сещаш? Предполагам, че нещо такова се е случило и тук. Освен това е имало подземен пожар. Може да е горял от години и никой да не е забелязал. Когато всичко се е нагряло достатъчно, газът е излязъл през пукнатините в почвата и се е задържал под пода на фабриката. Единственото място, откъдето е могъл да излезе, са процепите между бетонния под и стените. Когато нещо го възпламени, започват да се виждат бледосинкави пламъци, които пълзят по стените. Сигурно си се чувствал като в гигантска газова печка.

— А дали същото се отнася и за останалите пожари в старите фабрики? — попита Маклейн, въпреки че знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Ъъъ, не. Може би не е зле да се погледнат старите геоложки карти на района и данните от миньорските проучвания, но… не. Тук се вижда, че е така, но в града? Не. А и не знаем какво е запалило всички онези пожари.

— Бездомниците са запалили огън в офиса на онази фабрика в Слейтфорд — каза Маклейн. — Странно, че не сте го споменали в доклада си.

— Не съм ли? — попита Бъроуз, свали предпазната каска и се почеса по челото. — Честно казано, може и да ми е убягнало. Зимата не е любимият сезон на пожарникарите, нали знаете.

— Какво, не обичате ли студа?

— Не, инспекторе, тогава има доста пожари.

Маклейн успя да се усмихне и в този миг го осени една странна мисъл.

— Името ти е Бъроуз, нали? — попита той. — Как точно го изписваш? Б-Ъ-Р-О-У-З, нали?

— Да, защо? — отвърна пожарникарят, леко объркан.

— И никога не се е изписвало с О-У-С накрая?

— Доколкото знам, не. Защо? — На лицето му се бе изписала смесица от удивление и тревога.

— А, нищо. Просто предчувствие — отговори Маклейн.

 

 

Около час по-късно откриха тленните останки на сержант Джон Нийдъм. Поне Маклейн предполагаше, че това е бил той, тъй като за официалното му разпознаване трябваше да прибегнат до зъбните му снимки и ДНК анализ на обгорелите кости. Лежеше по очи, обгърнал с ръце купчина пепел — всичко, което бе останало от безценната му книга. По-голямата част от дрехите му бяха изгорели изцяло, а останалото се беше споило в обща смес от кожа, мазнини и мускули. Дори златната верижка, която носеше на врата си, беше счупена, а отделните й елементи се бяха разтопили в локвички благороден метал. Само тежкият кръгъл медальон, който висеше от нея, лежеше на пода до него.

Като внимаваше да не докосва тялото преди пристигането на патолога, Маклейн извади от джоба си пликче за доказателства и чифт латексови ръкавици, с които да го вземе. Едва тогава разбра, че е изгубил ивицата плат, откъсната от роклята на Кърсти. Затърси трескаво из спомените си къде ли можеше да е отишла. Беше я държал в ръка в параклиса, но какво се беше случило с нея след това? Спомни си как я стискаше в юмрук, а след това изчезна. Беше изгоряла в огъня. Беше последната частица от нея. Дали беше време да я пусне да си върви?

Бликналите сълзи изгориха сухите му очи и се наложи да погледне встрани. Пъхна ръце в джобовете си, изправи се и се отдалечи от застиналото неподвижно тяло. Медальонът си остана недокоснат там, където лежеше. Все още нямаше и следа от патолога, но щом тръгна да се отдалечава, Антъни осъзна, че това разследване вече изобщо не го интересуваше. Някой друг можеше да се заеме с всичко това. На него му стигаше толкова.

 

 

— Пакет за вас, сър. Току-що пристигна по куриер — каза полицай Грег, застанала на прага на офиса на Маклейн. Опитваше се да прикрие факта, че го зяпаше. Е, той не можеше да я вини за това, сигурно изглеждаше ужасно. Вдясно на челото му имаше шест шева, посинени скули, опърлена коса и обгорели червени бузи, сякаш цял живот е злоупотребявал с чашката. А и все още не можеше да се отърве от ужасната миризма на изгоряло, която явно го следваше навсякъде.

— Благодаря, полицай. Просто го оставете на бюрото, ако успеете да намерите свободно място.

Тя изпълни заръката и се повъртя из офиса му, сякаш очакваше да бъде освободена, за да си тръгне.

— Има ли нещо друго? — попита той.

— Не знам дали разбрахте, сър, но този момък, когото издирвахме, просто дойде в участъка и се предаде.

— Момък ли? Какъв момък?

— Знаете го. Разпитвахме брат му на Коледа.

— Питър Еър?

— Да, така се казваше. Той е в зала за разпити номер 3 и не може да спре да говори. Никога не съм виждала Дър… ъъъ, старши инспектор Дъгит толкова щастлив.

— Трябва да отида и да си поговоря с него — каза Маклейн и си представи разрушения си апартамент и бледото мъртво лице на съседа. — Благодаря, че ми казахте.

Полицай Грег кимна и се измъкна от стаята, оставяйки го насаме с получената пратка. По форма и размери приличаше на бутилка качествено малцово уиски. Разряза кафявата хартия с джобното си ножче, отвори пакета и откри в него двайсет и една годишно уиски „Спрингбанк“, опаковано в дървена кутия с прозрачен капак. Към него имаше и бележка, изписана с изненадващо детински почерк, която гласеше: „Сега бедното ми момиченце може да почива в мир. Имате моите благодарности за това. Никога няма да го забравя. Приемете този и другия подарък като символ на моята благодарност“.

Бележката не беше подписана, но Маклейн знаеше много добре от кого е. Извади бутилката от кутията и я вдигна към светлината — истинско течно злато. Би било най-правилно да я занесе директно при главния инспектор, тъй като приемането на подаръци от известен гангстер от Глазгоу можеше да му навлече доста главоболия. Но оставаше и въпросът откъде Макдугъл можеше да знае какво се бе случило всъщност? От друга страна, Антъни наистина смяташе, че си я е заслужил. А и щеше да мине най-малко месец, преди гърлото му да се излекува дотолкова, че да може да пие. Върна бутилката в кутията й, пъхна всичко в чекмеджето на бюрото си и се запъти към стая за разпити номер 3.

 

 

Питър Еър изглеждаше толкова зле, колкото Маклейн се чувстваше. Лицето му носеше всички белези на скитническия живот и представляваше смесица от рани и синини, освен това държеше едната си ръка така, сякаш беше счупена. Дясната му ръка беше бинтована с мърлява превръзка, изцапана с кръв, изпод която като че ли се подаваха по-малко от обичайния брой пръсти. Мъжът трябваше да се намира в болница, а не в стая за разпити, но Маклейн не беше точно човекът, който да каже това на Дървеняка. Не и този път.

На лицето на старши инспектора се бе изписал израз на несъкрушим възторг и не беше трудно да се разбере защо. От стаята за наблюдение Маклейн добре чуваше глухия монотонен глас на Еър, който изброяваше имена и адреси, сякаш бяха гравирани в мозъка му. Дори и с практиката за проследяване на Дървеняка, бандата, отговорна за отглеждането на канабис, щеше да види доста зор с бъдещите си действия.

— Можеш ли да повярваш, че той просто дойде тук сам? — попита инспектор Лангли, който също наблюдаваше разпита от другата страна на стъклото. — Може да се каже дори, че ни умоляваше да го приберем. Беше направо ужасен.

— А информацията? Казва ли нещо полезно? — Маклейн не беше сигурен защо зададе въпроса. Знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Засега можем да кажем, че операцията е била в самото си начало, но той, изглежда, е бил ключов играч в нея. Знае всички места, на които са се криели, познава всички хора и казва, че ще свидетелства срещу тях, ако му помогнем да се измъкне от това. След този случай някой ще си заслужи повишението.

„Да, и всички знаем кой ще е това — помисли си Маклейн. — Определено не е в тази стая.“

— Е, кой, мислиш, ще поеме бизнеса, когато отстраним тази групировка? — попита гласно той.

— Какво имаш предвид? — изгледа го объркано Лангли.

— Аз залагам на Глазгоу — каза Маклейн и отвори вратата на стаята за наблюдение с намерението да си тръгне. — Тези проклети копелета се опитват да стъпят на местния пазар от години.

 

 

Студеният въздух навън успокои пламналото му лице, но раздразни гърлото му. Маклейн наведе глава, за да се предпази от вятъра, и тръгна пеш на дълга разходка през града. Колата на баба му беше прибрана на безопасно място в гаража, далеч от солта по улиците и избухващите сгради. Щеше да я дари с едно хубаво миене веднага щом времето се постопли. А след това може би щеше да я закара в онзи сервиз в Лоунхед, където да й направят един сериозен ремонт и да й свалят ръждата. Замисли се дали електричеството щеше да е достатъчно, за да захранва климатик.

Въпреки икономическата криза, отминалите коледни празници, срива на банките и нивото на безработицата, което се покачваше по-бързо от кръвното налягане на Дървеняка, Принсес стрийт беше все така пълна с пазаруващи. Проправяше си път между млади майки, бутащи бебешки колички, и старци, понесли смъртоносно отворени чадъри въпреки ясносиньото небе, между тийнейджъри, навлекли дрехи с няколко номера по-големи, и най-различни други човешки екземпляри.

И тогава го видя — гледаше през витрината на огромна верига книжарници към колекция от романите на Иън Ранкин.

— Андерсън! — Викът предизвика спазъм в гърлото му и той се задави и закашля като заклет пушач.

— Добре ли си, приятел?

След една мъчителна минута Маклейн успя да вдигне поглед. Отдалеч човекът, който го беше заговорил, приличаше на Доналд Андерсън, но сега, когато го видя очи в очи, разбра, че няма нищо общо с него. Лицето му беше по-кръгло, а и носът му бе съвсем различен. Освен това Андерсън никога не би облякъл такива дрехи.

— Реших, че викате на мен — каза човекът и гласът му също се оказа различен. В него имаше топлота, дори загриженост.

— Извинете — каза Маклейн след малко и се изправи насила. — Помислих ви за друг.

— Няма проблеми — отвърна мъжът и го потупа дружески по рамото. — Случва ми се постоянно.

 

 

Тя лежеше сред снежнобелите чаршафи, подпряна на две големи възглавници. Ръцете й лежаха спокойно покрай тялото й, свързани с различни жици и тръбички. Около леглото бяха струпани монитори, приличащи на група студенти по медицина, които непрекъснато я наблюдаваха и проверяваха дали диша през тръбичката, напъхана между устните й дълбоко в гърлото.

Застанал на вратата на интензивното отделение, Маклейн гледаше през стъклото и не смееше да влезе при нея. Повече от всичко искаше това да не се е случвало.

— О, сър. Извинете. Не разбрах, че…

Обърна се и видя сержант Ричи. За разлика от него, тя не носеше букет евтини цветя от бензиностанцията. Но също като него изглеждаше така, сякаш е изкарала няколко рунда с Мохамед Али. На раната на челото й имаше спретната превръзка, а мястото наоколо представляваше подутина с всички нюанси на червеното и синьото.

— Има ли някаква промяна? — попита Ричи и кимна към стаята в интензивното.

— Не знам. Току-що пристигнах.

— Ще влезете ли? — Въпросът не беше чак толкова безсмислен, както изглеждаше на пръв поглед.

— Май трябва — отвърна Маклейн, пое си дълбоко дъх и влезе.

Вътре миришеше на дезинфектант и спиртен гел за почистване на ръце. Включените машини бипкаха и жужаха като полудял компютър от научнофантастичен филм. Докато вървеше към леглото, Маклейн забеляза, че Ричи остана отвън, и мислено й благодари за проявената деликатност. Да гледа как Ема лежи в безсъзнание, обградена от същите апарати, каквито дълго бяха поддържали живота на баба му, беше ужасно мъчително за него. Някои може би виждаха в технологиите основание за надежда, но той вече бе минал по този път и познаваше добре възможностите им.

Край леглото нямаше нощно шкафче, тъй като мониторите заемаха цялото свободно пространство. Цветята увиснаха в ръката му. Сега не можеше да измисли какво да прави с тях и се зачуди защо ли изобщо ги бе купил. Ема не можеше да ги види, а и нямаха никакъв аромат. Въпреки това трябваше да признае, че внасяха малко цвят в обстановката, затова ги остави върху одеялото в края на леглото.

— Трябва да тръгвам — каза Ричи от другия край на стаята. — Исках само да… да видя как е… — Тя сви рамене.

— Добре. Ще се видим утре — кимна Маклейн. — А, и, Кърсти? Благодаря.

Не се почувства по-комфортно, след като тя си тръгна, но все пак успя да намери стол. Приближи го внимателно сред тръбичките и жиците, седна край леглото й и пое студената ръка на Ема в своята.

— Тя може да се събуди всеки момент — каза някой.

Маклейн се обърна и видя млад лекар, застанал на прага на вратата, от която току-що беше излязла Ричи. Или пък беше прекарал тук часове, седнал замислено край леглото й? Нямаше как да разбере.

— Така става при удар по главата. Казват, че бързото идване в съзнание е много важно, но понякога е по-добре, ако пациентът не се събужда. Това дава възможност на мозъка сам да се излекува — обясни лекарят и се приближи, вдигна вежда при вида на цветята и взе медицинския картон, който висеше в края на леглото. Маклейн веднага можеше да разпознае уловката.

— Но във всичко това се крие едно „но“, нали? — попита той.

Докторът се опита да се усмихне успокояващо, ала изглеждаше твърде угрижен.

— Знаете ли, мозъкът е удивително нещо. Има толкова много неща, които не знаем за него. Има случаи, когато сериозно нараняване не оставя почти никакви последствия, а друг път и най-малкото нараняване може да убие човека. Направихме й всички възможни изследвания и тестове, но докато не се събуди, просто няма как да знаем какво става. Трябва да се подготвите. Възможно е някои от последиците да се окажат непоправими.

„Непоправими.“ Опита се да не мисли за тази дума, докато гледаше лицето на Ема. Очите й бяха потънали в орбитите си, наранените й, посинени скули бяха изпъкнали. Буйната й рошава коса сега висеше около ушите й като снопчета миши опашки. Кожата й имаше жълтеникав оттенък, устните й бяха бледи. Беше трудно да си представи, че това бе същата жена, до която се беше събудил само преди три дни. Още един унищожен човешки живот. И то само защото я беше допуснал прекалено близо до себе си.

— Ами… официално часовете за визитация за днес приключиха — обади се докторът. — Но виждам, че вие сте полицай…

— Всичко е наред — каза Маклейн, пусна ръката на Ема и се изправи. Тя не помръдна, не опита да възрази, не направи нищо, с което да го задържи. — Ще се върна утре.

И вдругиден, помисли си той, докато излизаше в коридора. Както и всеки ден след това.