Джеймс Осуалд
Книга на душите (14)

14.

— Какво си правил там, по дяволите? Не трябваше ли да идентифицираш онзи труп?

Главен инспектор Макинтайър стоеше пред него с ръце на кръста. С вирната брадичка и леко раздалечени за стабилност крака, тя крещеше като разярена съпруга, навикваща пияния си мъж. Маклейн едва беше успял да се изправи от неудобния пластмасов стол в болничния коридор, преди да започне да му крещи.

— Пресконференцията не беше предвидена преди четири и половина — отвърна той и погледна сконфузено часовника си. После направи опит да отстъпи крачка назад, макар да знаеше, че ако го направи, тя просто ще пристъпи напред и ще го притисне до стената. — Май така или иначе ще я пропусна.

— О, така ли? — Веждите на Макинтайър се извиха в дъга. — И защо? Да не би да си зает с нещо по-важно тук?

— Е… ами… — започна Маклейн, но изведнъж млъкна. Нищо полезно не можеше да свърши в чакалнята на болницата, освен да успокои съвестта си, че един от младшите детективи едва не загуби живота си по негова вина.

— Как е Робъртсън всъщност? — попита главният инспектор и поотстъпи назад. Изражението й леко се смекчи.

— В момента го оперират. Смятат, че е със счупен таз и прешлени, но гръбначният му мозък не е засегнат. Надяват се, че отново ще може да ходи.

— Да благодарим на бог за тази милост. Какво, по дяволите, стана? — попита Макинтайър и седна на един от столовете. Явно бе решила да смири гнева си засега. Маклейн зае стола до нея.

— Пропадна през пода. По-точно подът се срути под краката му. Разследващият от пожарната каза, че бетонът отдолу вероятно се е напукал от високата температура. Всичко е толкова нелепо! Макгрегър ни спомена, че сградата е построена върху стари основи, но в плана нямаше никакво подземие. Май съвсем са забравили, че съществува. Горкият Питър, едва-що започваше. Това ще убие кариерата му. Дори и да се възстанови напълно, това ще отнеме месеци, дори години.

— Той ще се оправи, Тони. — Макинтайър сложи ръка на рамото на Маклейн в опит да го успокои. — Ние винаги се грижим за хората си.

— По дяволите, наистина съжалявам, госпожо. Знам, че и без това сме малко.

— Да — каза Макинтайър и се замисли за момент, после на лицето й се изписа нещо като усмивка. — Просто ще трябва да видим дали не можем да привлечем някого временно. Същото се случи и с теб, доколкото си спомням, а нещата малко или много се развиха добре.

— Инспектор Маклейн? — Някаква жена в бяла престилка, която изглеждаше твърде млада за лекар, застана пред тях с угрижена физиономия и стетоскоп на врата.

— Има ли новини? — изправи се Антъни.

— Операцията току-що приключи. Той е… добре. Можеше да е много по-зле.

— Ще може ли да ходи отново?

— Има надежда. Счупването е довело до възпаление. Има притиснат нерв, но гръбначният мозък не е засегнат. Нищо не можем да кажем със сигурност, докато не дойде в съзнание. Засега ще го държим упоен.

— След колко време ще знаете със сигурност?

— Най-вероятно утре.

— Докторе, информирайте ме своевременно, моля ви. — Макинтайър се изправи и подаде визитната си картичка. Лекарката погледна картончето и очите й се разшириха от изненада. — Тук са посочени служебни и лични телефони. Когато имате някакви новини, обадете ми се. Може да звъните по всяко време, независимо дали е ден или нощ — уточни тя и се обърна към Маклейн. — А ти по-добре тръгвай към моргата. Трябва да идентифицираме онова момиче. Бързо.

 

 

— О, Тони, вече започвах да мисля, че си ме забравил. Получи ли съобщението ми?

Маклейн остави двойната врата на дисекционната зала да се затвори зад гърба му и се опита да не вдишва миризмата на смърт. В другия край на малката зала Ангъс Кадуоладър беше заровил ръце до лактите в тялото на мъртвата млада жена, а до него, неизменна като сянка, стоеше асистентката му Трейси. Тя се усмихна на Маклейн, докато подаваше на патолога поднос от неръждаема стомана, на който да постави някой вече ненужен вътрешен орган. Навъсената физиономия на доктор Беърнсфадър можеше да се види на няколко метра зад дисекционната маса в ролята на задължителен свидетел на процедурата.

— Знаех си, че ще започнеш без мен, Ангъс — каза Маклейн и пристъпи напред, за да огледа лицето на мъртвата жена за пръв път, след като го беше видял на местопрестъплението. Беше на не повече от двадесет години, с дълга черна коса и очертани скули, с идеално оформени устни, които вече изглеждаха бледосини на фона на бялата като алабастър кожа на лицето й. Как бе възможно никой досега да не е съобщил за изчезването й? — Някаква идея коя може да е тя?

— О, това е по твоята част или поне така са ми казвали — отвърна Кадуоладър и пльосна нещо подозрително лигаво на подноса, а Трейси го постави на везната, отбелязвайки нещо в бележника си.

— А какво ще кажеш за вероятната причина за смъртта?

— Виж, с това мога да помогна. Горкото момиче е умряло от кръвозагуба, причинена от разреза на шията. Вероятно е издъхнала доста бързо.

— Да се надяваме поне, че не е страдала дълго.

— Да, но все още не сме сигурни в това — отвърна Кадуоладър, взе едната ръка на жертвата и я обърна, за да може Маклейн да види синкавите белези от връзване около китката. — Била е вързана дълго време преди настъпването на смъртта. Същите белези има и на глезените й.

— Под един мост, малко над мястото, където е била намерена, открих пластмасови връзки за кабели — каза Маклейн.

Кадуоладър се намръщи, придърпа лампата над главата си по-близо и се наведе, за да огледа по-подробно бледата й кожа.

— Това трябва да е станало след смъртта й. Белезите тук приличат повече на следи от белезници — каза той и отстъпи крачка назад от масата. — Стомахът й беше напълно празен, което означава, че не е яла нищо няколко дни. Освен това е била изнасилена нееднократно. Предполагам, че вече виждаш определен модел.

— Отвлечена, държана заключена някъде около седмица, изнасилвана и след това умъртвена чрез прерязване на гърлото. Тялото е измито внимателно и оставено под мост, близо до течаща вода.

Маклейн чуваше думите, но сякаш ги изричаше някой друг. Умът му беше далеч, много далеч, в една тъмна нощ с фойерверки, избухващи над главата му.

 

 

Телефонът му иззвъня час по-късно, докато се връщаше пеш към участъка. Над града вече се беше спуснал мрак и бизнес сградите започваха да бълват работещите в тях обратно на улицата. Погледна номера, изписан на екрана, но не го разпозна. Реши все пак да вдигне. Така или иначе денят не можеше да тръгне по-зле.

— Да?

— Инспектор Маклейн? Джо Далглийш е на телефона.

Маклейн изруга наум. Любопитната кучка се беше сдобила с нов номер. По-голямата част от най-нахалните градски репортери бяха вече записани в телефонния му указател точно, за да избягва разговорите с тях, а Далглийш заемаше челното място в списъка. Помисли дали да не й затвори, но преди да успее да го направи, репортерката заговори отново:

— В Гладхаус е намерено ново тяло. Млада жена. Убита е по начин, който напомня методите на твоя стар приятел Доналд Андерсън.

— Дочуване, госпожо Далглийш — отвърна Маклейн и отдръпна телефона от ухото си. Металическият глас от другата страна на линията затихна, докато палецът му търсеше бутона за прекъсване на разговора.

— Името й е Одри…

Останалата част от изречението изчезна в бързината да върне телефона обратно до ухото си.

— Какво казахте?

— О, предполагах, че това ще ви заинтригува. Досега сте я третирали като неизвестна жертва, нали?

— Откъде, по дяволите, може да знаете коя е тя? Та вие дори не сте я виждали!

— Всъщност я видях. Младият ви колега Макбрайд е изпратил снимката й на вестниците преди около половин час. Редакторът от новините току-що ми я препрати на телефона. Извадихте късмет, че си направих труда да я отворя.

— Късмет ли? — Маклейн по-скоро би се сетил за нещо друго. — Е, коя е тя? Откъде я познавате?

— Ех, инспекторе. Знаете как стават нещата. Аз ви показвам моето, вие ми показвате вашето. Е, какво имате за мен?

Маклейн потръпна от мисълта. Нямаше нищо в Джоан Далглийш, което би поискал да види непокрито от дългото й старо палто.

— Налага ли се да ви напомням, че разследваме убийство, госпожо Далглийш?

— Моля, наричайте ме Джо. И да, просто ви дразня. Тя беше скитница. Обикаляше наоколо, затова и никой не я е обявил за изчезнала. Е, поне не и в околността.

Маклейн си представи мъртвото тяло и си спомни за аутопсията, на която току-що бе присъствал. Да, младата жена наистина беше много слаба, но не изглеждаше измършавяла. Като цяло изглеждаше в добро здраве, както му беше казал и Ангъс, с изключение на липсата на кръв и факта, че беше мъртва.

— Сигурна ли сте в това? — попита тон. — Току-що присъствах на аутопсията й, нямаше никакви признаци за злоупотреба с наркотици.

— И не би могло да има. Най-силната дрога, до която Од някога се е докосвала, е малко трева. Тя не е живяла на улицата, защото й се е налагало, а просто защото така е искала. Каза ми, че един ден искала да напише книга за това.

— Казала ви е това? Кога я видяхте за последно?

— Преди около седмица. Трябваше да се срещнем отново миналия четвъртък, но тя така и не дойде.

— И вие не помислихте да я обявите за изчезнала?

Далглийш се изсмя:

— По дяволите, не! Ако звънях на полицията всеки път, когато някой от източниците ми на информация не се появи, нямаше да ви остава никакво време за истинска работа.

Маклейн осъзна, че е спрял да върви.

— Добре. Защо точно се срещахте с тази Одри…

— Карпентър. Одри Карпентър. Бях се заела да пиша материал за нея, един от онези портрети, които публикуваме в неделната притурка. Може би все пак ще го напиша, но сега ще се наложи малко да променя нещата. Ще трябва да поровя повече около нея. Вижте, истинското й име не беше Карпентър, това е името на майка й. Од е искала да избяга от баща си.

— Какво значи това? — попита Маклейн, докато бъркаше с една ръка в джоба си за бележник, изпусна го в канавката и в крайна сметка разбра, че така или иначе нямаше да може да запише нищо.

— Името Джим Макдугъл говори ли ви нещо?

— Какво? Макдугъл Бръснача ли?

— Аха, това е той. Преди да се заеме с изграждането на империята си в Тонгланд, взел, че се оженил за детската си любов Джени Карпентър. Родила им се дъщеря, нарекли я Вайълет-Одри. Изглежда, старият Джим подозрително много обичал да гушка малката Одри на коляното си, ако се сещате какво имам предвид. Избягала от къщи преди около две години и оттогава живее на улицата.

— Мамка му! — изсумтя Маклейн и потри челото си с ръка. Последното, от което се нуждаеше в момента, беше връзка с подземен бос от Глазгоу. Но във всичко това имаше потенциален мотив и поне вече разполагаше с име, от което да започне разследването. — Вижте, госпожо Далглийш. Наистина трябва да дойдете в участъка и да дадете показания. Всяка информация, която можете да ни дадете за нея и за пребиваването й, преди да изчезне, може да се окаже решаваща за залавянето на убиеца й.

— Аха, но това ще трябва да почака до утре. Влакът ми току-що пристига в Дънди.

— Дънди ли? Какво правите там?

— Не мога да ви кажа, инспекторе. И след като вече ви дадох сериозна следа за разследването ви, може би и вие ще ми отговорите на няколко въпроса?

— Например?

— Вие ръководите това разследване, нали?

Маклейн предполагаше, че засега това е така.

— Твърди се, че престъплението има доста сходства с почерка на Коледния убиец, така ли е?

— Не знам, госпожо Далглийш. Трябва първо да ми кажете кой го твърди.

— Хайде, инспекторе. Кой, ако не вие самият, би трябвало да е забелязал приликите?

— На този етап не изнасяме никаква информация. Нито имаме намерение да се впускаме в предположения.

— Значи, все пак работите и по версията, че Коледния убиец може да се е завърнал? Че Андерсън може би не е бил вашият човек?