Джеймс Осуалд
Книга на душите (10)

10.

Поток от автобуси задръства улиците в ранната утрин, докато Маклейн върви през Северния мост към Принсес стрийт. Първата вълна от пешеходци вече е плъзнала в тъмнината. Свели глави, с облачета пара, излитащи от устата им в студения ноемврийски въздух, те крачат по широкия тротоар, неловко избягвайки погледите на своите братя по съдба.

Какво ли би било да имаш нормална работа с редовно работно време? Може би щеше да е хубаво понякога да има свободна вечер и да прекарва известно време с приятели. Само дето, с малки изключения, приятелите му бяха или полицаи, или неразривно свързани с полицията.

Беше толкова зает да си проправя път сред множеството тела, че отначало не забеляза човека пред себе си. Но нещо във фигурата и стойката му, оредялата коса на тила привлякоха вниманието му. Не знаеше защо се почувства неспокоен при вида му, но и не можеше да се приближи достатъчно през тълпата. Внезапно човекът се обърна и понечи да свие зад ъгъла на хотел „Норт Бритиш Балморал“. Сърцето на Маклейн почти спря.

— Андерсън. — Името се отрони от устните му с дрезгав шепот, но никой от хората наоколо не му обърна внимание.

Някой го блъсна по рамото и той осъзна, че не помръдва от мястото си. Коленете му се разтрепериха, кръвта нахлу стремглаво в мозъка му и ушите му запищяха като влака от Лондон, който минаваше под краката му, забързан към гара Уейвърли. А невъзможната фигура се отдалечаваше.

— Андерсън! — Този път извика името и звукът накара Маклейн да се раздвижи. Без да обръща внимание на градските жители, той разблъска тълпата в опит да скъси дистанцията. Човекът, когото преследваше, привидно глух и напълно незаинтересован, изчезна надолу по Принсес стрийт.

— Ей! Глей к’во нравиш! — обърна се един ядосан пешеходец, когато Маклейн се опита да го задмине, и лицето му веднага почервеня от гняв.

— Полиция! Махнете се от пътя — изблъска го Маклейн и побягна в образувалия се коридор сред множеството, но се забави, когато стигна до следващата тълпа, събрана край пешеходния светофар. Прилепи се плътно до стената на хотела и успя да се промъкне покрай една възрастна дама с пазарска количка и двойка изгубени туристи с огромни раници, които се превърнаха в заплаха за всички останали, когато се обърнаха да разберат за какво беше цялата тази врява. Зад ъгъла се виждаше непрекъснат поток от сънливи хора, които се изкачваха по стълбите от гара Уейвърли до Принсес стрийт. Маклейн огледа бързо лицата в тълпата, търсейки обекта на преследването си. Доналд Андерсън не се виждаше никъде.

Докато стигне до малкия си офис, закътан в задната част на участъка и последен на опашката за централното отопление в сградата, Маклейн почти беше успял да се убеди, че се е припознал. Не беше възможно да е Андерсън. Преди по-малко от двайсет и четири часа беше видял ковчега му в земята. Не бе възможно в затвора в Питърхед да са допуснали грешка при идентифицирането на един от най-известните им затворници.

— Добре ли си, Тони? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Маклейн се обърна по посока на гласа, но не видя никого. Малко след това в рамката на отворената врата зад него се появи главен инспектор Джейн Макинтайър. Тя изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла изпод душа — с порозовели бузи, все още влажни коси и идеално изгладена униформа, без нито една гънка.

— Не успях да се наспя, госпожо. Снощи открихме труп. Ужасно прилича на жертва на Андерсън.

— Да, Навъсения Боб ми съобщи, но не исках да говорим за това — каза Макинтайър. Тя се огледа за свободен стол в стаята, но в крайна сметка се подпря на ръба на бюрото.

— Ще дадете разследването на някого другиго — предположи разочаровано Маклейн.

— Помислих си го. Само господ знае какво ти е минало през главата в момента, когато разбра, че Андерсън е бил убит.

— Моите уважения, госпожо, но не виждам какво общо има това.

— О, не бъди чак толкова официален, Тони. И двамата знаем какво ти причини той, а името му няма да слезе от първите страници на вестниците поне още няколко седмици. Мога да се обзаложа, че Джо Далглийш ще преиздаде книгата си до края на месеца. Може и да си мислиш, че си погребал миналото и си продължил напред, но то ще се върне да си отмъсти.

— Така значи. На кого да предам разследването? На Дървеняка? Искате да заловим този, който го е извършил, нали?

— Какво става с вас двамата? Чарлс е опитен детектив с много добри резултати при разкриване на престъпления. И да, той ще ръководи това разследване. Познавам те добре, Тони, и знам, че така или иначе ще си вреш носа в него и ще си навлечеш неприятности. Но в момента имаме крещяща нужда от повече детективи, затова ти ще движиш нещата на място — каза тя и се усмихна, но Маклейн знаеше добре, че шефката му не се шегува. — И като говорим за недостига на хора, проверих как стоят нещата в други участъци. Ще видим дали някой няма да пожелае да го прехвърлят в слънчевия Единбург. Засега ще караме така, но има вероятност да привлечем някой и друг детектив, а защо не и сержант.

— Със сигурност няма да откажем помощ — отвърна Маклейн и погледна купчината папки върху разхвърляното му бюро. Имаше работа, с която да се занимава поне няколко месеца. Жалко, че градът не преставаше да го затрупва с нови и нови случаи за разрешаване.

— Знам, че предпочиташ да работиш с малък екип, Тони, но това е сериозно престъпление. А и както сам каза, приликите с Коледния убиец са поразителни и трябва да покажем, че правим всичко възможно — заяви Макинтайър, изправи се и приглади с ръка несъществуващите гънки по униформата си. — Всички знаем какво ти причини Андерсън. Сигурен ли си, че искаш да минеш през всичко това отново?

Маклейн се опита да разчете изражението на шефката си — дали беше съжаление, или тревога? Не беше съвсем сигурен кое от двете би предпочел.

— Това не може да е Андерсън, госпожо. Той е мъртъв. Вчера бях на погребението му.

Язовир „Гладхаус“ не изглеждаше кой знае колко по-добре на дневна светлина. По склоновете на Муърфут Хилс се беше задържала лека снежна покривка, а студеният вятър засилваше усещането за дълбока зима. Маклейн огледа неособено въодушевената група от униформени полицаи, която беше успял да събере в Пеникук и Мортънхол. Не можеше да ги вини за настроението им — така или иначе беше малко вероятно да успеят да открият нещо след проливния дъжд снощи.

— Добре, дами, знаете какво да правите — обяви Навъсения Боб и разпрати полицаите в различни посоки, след което напъха ръце дълбоко в джобовете си и добави: — Адски студено е, сър.

Маклейн потръпна в отговор.

— Давай да се махнем от този вятър, Боб — каза той и кимна по посока на канала. — Искам да започнем оттам, където открихме тялото.

Всичко беше почти същото като предишната вечер. Липсваше само звездата на представлението, която беше откарана в моргата на вниманието на патолозите. Маклейн слезе внимателно по нестабилната стълба, скалъпена от криминалистите от парчетии, изровени от багажника на някой от бусовете им, и пристъпи полека до платформата над водата. Обилният дъжд от предишната вечер беше покачил нивото на водата до такава степен, че тя заплашваше да залее платформата и да измокри обувките му. Но той все пак приклекна, опитвайки се да възстанови в паметта си точната картина на местопрестъплението.

— Беше с разперени ръце, ето така — започна да обяснява той и едва тогава забеляза, че е сам на платформата. Огледа се и видя Навъсения Боб, който го наблюдаваше отгоре, застанал на безопасно разстояние на брега.

— Ако си мислите, че ще сляза там долу при вас, сър…

Маклейн поклати глава и сграбчи импровизираната стълба, тъй като платформата се залюля заплашително. Изчака я да се успокои, докато вълните плискаха по дъските под краката му, и отново се опита да си представи сцената от предишната нощ: къде беше заклещено момичето и бучащата вода, вливаща се незнайно къде отвъд металната решетка.

— Мислите ли, че е добра идея да спуснем долу водолази, сър? — попита Навъсения Боб отгоре. — Може да погледнат дали нещо не се е заклещило отдолу.

Маклейн огледа мястото за последен път и внимателно се покатери обратно по стълбата.

— Няма смисъл, Боб. Била е гола, когато е захвърлена тук, а ако убиецът е изпуснал нещо, то най-вероятно вече е отнесено от течението. И все пак… — Той отново огледа гората, пътя, минаващ покрай брега, и близките храсталаци. И тогава видя моста.

— Какво има, сър? — попита Боб, но не получи отговор. Маклейн вече си проправяше път през мокрите треви и храсти и се пързаляше по разкаляния склон, катерейки се нагоре към пътя. Глупак. Каналът бе свързан с язовира от другата страна — естествено, че трябваше да има мост. Защо не се беше сетил за това по-рано?

Докато Навъсения Боб успее да го настигне, Маклейн вече се намираше под пътя и клечеше на една бетонна ивица точно до бушуващата вода. Бръкна в джоба си за фенерче и насочи тесния лъч първо към отсрещния бряг, след това към краката си и накрая към течението.

— Господи, целият подгизнах. Какво, по дяволите, сте намислили? — роптаеше Навъсения Боб, докато внимателно се промъкваше към тясната бетонна платформа, прокарвайки ръка през оредяващата си коса, сякаш с това щеше да я изцеди от влагата. Маклейн не го удостои с внимание, опитвайки се да види какво имаше под бушуващата вода. Долу определено имаше нещо.

— Дръж ме за ръката, Боб — каза той, пъхна дръжката на фенерчето в устата си и протегна ръка към възрастния сержант, но след миг извади фенерчето и добави: — Гледай да се хванеш за нещо с другата ръка.

Водата беше ледена и веднага напълни обувките му и попи в крачолите. Маклейн не обърна внимание на това и се опита да се пресегне колкото може по-напред, след което бръкна с ръка във водата. Пръстите му почти веднага се вкочаниха, но все още можеше да усети грубия цимент отдолу. След това напипа желязна халка и ръждясала верига, обвита в зелени водорасли, а миг по-късно лъчът на фенерчето му освети това, което търсеше.

— Носиш ли си джобното ножче, Боб?

— Ъхъ.

— Подай ми го.

— Ъъъ, ще трябва да се пусна с другата ръка от моста, сър.

— Той няма да избяга, Боб.

Навъсения Боб измърмори нещо, което Маклейн не успя да чуе добре през шума на буйния поток. Последва кратък, но спиращ дъха миг, в който помисли, че ще се изтърси с главата напред във водата, и едва тогава сержантът му подаде ножа.

— Хвани ме за палтото, защото ще ми трябват и двете ръце.

— Знаете, че до половин час можем да докараме водолаз тук, сър — опитваше да го разубеди Боб, но Маклейн усети сигурното обтягане на плата около гърдите си.

Наведе се отново напред и пъхна и двете си ръце във водата. Отне му известно време, докато намери каквото търсеше, забави се още малко, докато успее да го пререже с ножа. Течението беше толкова силно, че едва не изтърва плячката си, но успя да я задържи с изтръпналите си пръсти и я измъкна победоносно навън като пъстърва. Изненадан от рязкото движение, сержантът залитна, след което и двамата се озоваха паднали по гръб.

— Ох, мамка му, сега и задникът ми е мокър! За какво, по дяволите, беше всичко това?

Маклейн се изправи и седна на мокрия цимент, опрял гръб в един от стълбовете на моста. Не каза нищо, просто стоеше и се взираше в бялата пластмасова каишка в ръката си. Беше видимо нова и чиста, по нея нямаше водорасли, покрили всичко останало наоколо. Представляваше здрава връзка за кабели, подобна на онези, които в днешно време можеха да се използват и като белезници. Подаде я на стария сержант, за да го накара да млъкне.

— Бих се обзаложил на сигурно, че и от другата страна има още една, същата като тази — каза Маклейн след малко и извади мокър найлонов плик за доказателства от джоба си. Навъсения Боб пусна връзката вътре, взе плика, запечата го и попита:

— Нали няма да имате нищо против вече да се обадя на онзи водолаз?