Джеймс Осуалд
Книга на душите (53)

53.

Вледеняващ студ постепенно го изтръгна от съня без сънища. Маклейн се обърна и заопипва около себе си, търсейки завивката, без да отваря очи в почти тъмната преди зазоряване спалня, когато ръката му се натъкна на нещо. Някой лежеше в леглото до него и се беше увил толкова плътно в цялата завивка, че се подаваше само върхът на главата. Съзнанието му все още бе помътено от съня и му трябваше известно време, за да осъзнае какво става. Тогава спомените започнаха да се завръщат, а с тях се появи и сладко-горчивото чувство на щастие и вина.

Късата коса на Ема беше невъобразимо разрошена, а кожата на лицето й — толкова бледа, че на фона на бялата възглавница изглеждаше почти прозрачна. Въпреки студа, който го караше да потръпва, той остана да я гледа неподвижен и заслушан в тихото й дишане. Тя отвори бавно очи и го погледна, без да помръдне. По пухкавите й устни се разля усмивка и ръката и се измъкна изпод завивката. Антъни потръпна, когато дланта й погали бузата му, за миг му стана горещо, но тя бързо отдръпна ръка.

— Замръзваш — каза му с глас, все още дрезгав от съня, а той си помисли, че никога не е чувал нещо толкова еротично.

— Така е, защото си откраднала цялата завивка.

Последва пауза, а след миг всички покривала на леглото се повдигнаха и го обърнаха в топлия аромат на Ема Беърд.

 

 

— Знаеш ли, от време на време наистина трябва да пазаруваш — отбеляза тя много по-късно. Двамата закусваха с черно кафе и студени остатъци от снощната пица. Маклейн беше останал с впечатлението, че ще има достатъчно мляко поне за една купичка зърнена закуска, но това беше, преди отец Антон да се отбие, за да пият чай. Въобще не беше очаквал появата на Ема, но пък и изобщо не се сърдеше на неочакваната й визита, никак даже. От негова гледна точка закуска с черно кафе и студена пица си беше просто идеална.

— Беше много по-лесно, когато все още живеех в Нюингтън — каза той. — Винаги можех да отскоча „При Али“ на ъгъла, но тук наблизо наистина няма нищо.

— Е, това е привилегията да живееш в един от най-скъпите квартали на града.

— Предполагам, че винаги мога да си поръчвам всевъзможни неща за доставка до къщи. Супермаркетите в днешно време не предлагат ли такива услуги?

Ема спомена нещо за намачкани банани, но вниманието на Маклейн бе привлечено от тупването на пощата в пощенската кутия на вратата. Той прешляпа бос по коридора, съжалявайки, че няма подово отопление за студените каменни плочи, с които бе покрит подът, и че няма домашни чехли. Вдигна писмата от изтривалката. За него беше нещо необичайно да си е вкъщи по времето, когато идваше пощальонът, и усещането да се рови в току-що оставените писма бе нещо ново.

Няколко компании му бяха изпратили покани да му издадат кредитни карти. Една стигаше дотам да предложи на баба му да обедини всичките си заеми в един при изключително изгодни условия. Фактът, че тя беше починала преди половин година, а осемнайсет месеца преди това беше в кома, явно по никакъв начин не бе отразен в базата данни за клиентите, а това не говореше добре за качеството на услугите, които се надяваха да предложат на същите тези клиенти.

Маклейн откри обикновен плик формат А4, заровен сред купчината лъскави брошури и каталози, обвити в целофан. Носеше неговото име и адрес, изписани на ръка под весела колекция от коледни марки, залепени в горния десен ъгъл. Остави другата част от пощата на кухненската маса и разкъса плика.

— Какво е това? — попита Ема и разрови с пръст купчинката, сякаш и тя живееше тук. Антъни набързо прочете краткия текст в писмото, подаде й разсеяно малка купчина тънки брошури и зачете на глас.

— „Уважаеми господин Маклейн, благодарим ви за скорошното запитване за автомобилите «Алфа Ромео»“ — прочете и вдигна поглед от листа. — Дори не знаех, че съм направил скорошно запитване. Сигурно е била Ричи — вмъкна той и се върна отново към писмото, но не пропусна да забележи, че при тези думи през лицето на Ема сякаш премина тъмен облак.

— Ричи ли? — попита тя.

— Детектив сержант Ричи. Прехвърлиха я от Абърдийн точно преди Коледа. Може и да си я засичала, докато все още си била в онзи участък.

— О, Ричи ли? Да, помня я — отвърна Ема, но в тона й имаше нещо, което прозвуча леко преиграно. — Само че по онова време тя все още беше младши детектив, току-що излязла от полицейската униформа. Вече е станала детектив сержант? И за какво е трябвало да ти изпраща брошури за коли?

— Нямам представа. Сигурно ме е видяла, че се разхождам наоколо в старата кола на баба ми, и май спомена нещо за това една вечер, когато бяхме всички на кръчма — сви рамене Маклейн. — Изглежда, отварят нов шоурум, и то точно днес. Канят ме на чаша вино и отбрани сирена, както и да си купя кола вероятно.

— Е, на теб определено ти трябва кола, но нещо по-практично от тази стара таратайка, която имаш.

— Таратайка? Тя е класика! — Антъни реши да не се засяга от коментара, затова отпи голяма глътка от кафето си. Студено не беше хубаво. — Права си. Ако смятам да остана да живея тук, ще ми трябва кола. Но това може да почака. Сега трябва да отида в участъка.

— Днес е почивният ти ден, Тони — каза Ема и лицето й помръкна.

— Знам, но съм по средата на важно разследване.

— А защо имам чувството, че ти винаги си по средата на важно разследване? Кога за последно ти се е случвало да не разследваш усилено нещо?

Той отвори уста и понечи да отговори, после отново я отвори, защото мозъкът му отказваше да предостави подобаваш отговор.

— Какво ще кажеш, ако ти доверя, че самата Макинтайър ме помоли да се уверя, че ще си вземеш малка почивка? — попита Ема.

Той пак отвори уста и от нея отново не излезе нито звук. Вместо това по лицето му се разля червенина от смущение, подправена с известна доза гняв. Заради това ли бе дошла? Не защото й пука за него, а защото така са й казали?

— Добре де, това не е съвсем вярно. — Ема хвърли на масата брошурата, която държеше, след което се изправи и се приближи до стола му. — Но тя ми каза, че се тревожи за теб, Тони — добави и се наведе да го целуне по главата. — Останалото си беше изцяло моя идея.

Тя миришеше на сапун, кафе и нафталин — миризмата на една от дядовите му ризи, които беше намерила и решила да облече. Дори фактът, че стоеше толкова близо до него, ускоряваше пулса му и го караше отново да се чувства като ученик. Нямаше как да спори с нея, но нямаше как да спори и с трите мъртви жени.

— Джейн Макинтайър не ми е майка — каза той. — Всички са толкова притеснени за мен, а аз съм добре, наистина. Нямам нужда от почивен ден. Не и когато някакъв психопат броди на свобода и трябва да бъде заловен.

Ема го погледна така, сякаш бе готова да избухне всеки момент, но телефонът я прекъсна. Докато Антъни посягаше да вдигне, тя излезе демонстративно от кухнята, следвана от котката на госпожа Маккъчън.

— Маклейн.

— О, слава богу! Радвам се, че ви чувам, сър. — Макбрайд току-що спечели състезанието „Кой ще се обади пръв на Маклейн в почивния му ден“.

— Какво мога да направя за вас, детектив?

— Обобщавах резултатите от обажданията из болниците и когато бройката стигна до триста, реших да звънна, за да попитам дали все още искате да продължавам.

— Триста счупени носа? — замислено каза Маклейн и прокара показалец по собствения си нос, почти усещайки съчувствена болка.

— Е, не всичките са счупени, но това е броят на хората, които са ходили на лекар във връзка с наранявания на носа от миналата сряда насам. Очевидно такива травми са често срещани по това време на годината, когато всички тротоари са замръзнали.

— Окей, Стюарт. По-добре зарежи това. Май идеята не се оказа особено добра. — Маклейн нареди на детектива да се върне към проучването на историческите данни за изгорелите сгради, след което затвори. Ема се беше върнала, вече облечена, и го наблюдаваше от прага.

— Казал си в участъка, че имаш почивен ден, нали?

— Да, казах им, но това не означава, че не могат да ми позвънят. Нали и твоите хора ще те потърсят, ако има нещо спешно.

Ема издаде звук, който прозвуча точно като „Хм!“, и попита:

— Какво точно искаше младият Стюарт? Кой си е счупил носа?

Обясни й за Триша Лубкин и травмата на челото й.

— Не знам какво точно си мислех, че ще открием — призна той. — Смятах, че ще има няколко десетки такива случая в целия град и ще можем да използваме информацията, за да стесним кръга. Глупава идея. Наистина. А и лекарите не горят от готовност да ни предоставят списъци с имената на пациентите си.

— Със сигурност си е струвало да се проучи. Ами ако имаше само един случай на счупен нос?

— Е, имало над триста още преди Макбрайд да спре да ги брои. Изглежда, добрите граждани на Единбург не могат да спрат да се халосват по главите. — Той кимна към Ема, опитвайки се да прикрие разочарованието в гласа си. — Ще излизаш ли?

— Мислех, че може двамата да излезем из града — каза тя и се отпусна върху един стол. — Да попазаруваме, може би да обядваме, нали се сещаш, да прекараме малко време заедно.

Звучеше страхотно, но преди да успее да й отговори, телефонът отново ги прекъсна. Той прекоси кухнята уморено и вдигна слушалката.

— Маклейн.

— А, сър, радвам се, че вдигнахте, а не се включи секретарят. — Гласът на детектив сержант Ричи прозвуча глухо от другата страна на линията. — Не исках да ви притеснявам в почивния ден, но… — Гласът й изчезна за миг и Маклейн успя да чуе някакъв разговор с повишен тон на заден план, но не успя да различи думи.

— Всичко наред ли е там, сержант? — попита я. Отначало Ричи не отговори, но гласът на заден план се усили достатъчно, така че Маклейн да го разпознае. Беше Дъгит и доколкото можеше да се съди по звука, вече бе започнал да навлиза във фазата на дива ярост.

— Старши инспектор Дъгит е — продължи Ричи с глас, малко по-силен от шепот, така че се наложи Маклейн да притисне слушалката още по-плътно до ухото си, за да я чува. Така обаче долови и случайната дума „некомпетентен“, съчетана с „мързелив“ и „истинска загуба на време на полицията“. — В момента чете конско на детектив Макбрайд. Преди малко нареди на детектив Симънс да се върне обратно в оперативната зала за разследването на проклетите наркотици. Каза, че след като вашата натовареност е такава, че можете да си позволите почивен ден, значи, не ви трябват още хора тук.

— Това е подло. Той самият беше в отпуск чак до проклетия Хогманай! — каза Маклейн и погледна часовника си. Беше късна сутрин и обядът, за който бе споменала Ема, все още звучеше много примамливо. Дъгит можеше да съсипе всичко. — Добре, идвам. Ще изясним нещата.

Тирадата на Дъгит на заден фон започваше да затихва, тъй като вероятно беше тръгнал да гони детектив Макбрайд по коридора.

— Благодаря, сър. Чувствам се малко гадно, че ви казах, но… все пак е старши. Не мога да не се подчиня на нарежданията му.

— Всичко е наред. Знам какво е. Ще бъда при вас до час.

Затвори телефона и се обърна към Ема, готов да й разкаже подробно разговора и да я попита дали не иска да отиде с него в участъка. Буреносният й поглед обаче накара думите да заседнат в гърлото му.

— Предполагаше се, че това ще е почивният ти ден — каза му с глас, пред който ледът би изглеждал по-топъл, обърна се и тръгна към коридора.

— Виж, Ема, аз не съм виновен за това. Дървеняка се държи като гадняр и…

— И значи, малката мис от Абърдийн ти звъни и ти стоварва всичко. Върви, тичай да спасяваш госпожицата в беда.

— Не е така. Той застрашава разследването ми. Не мога просто да го оставя…

— Ами ние? — попита тя, вече стигнала до вратата. Посегна да отвори и вътре влетя студеният зимен вятър. — Ами обядът ни? Ти въобще знаеш ли как да почиваш?

— Няма да отнеме много време. Ако можеш просто…

Ема извади ключовете за колата си от чантата и се запъти към малкото си синьо пежо, паркирано на чакълената алея пред къщата. Маклейн я последва и веднага осъзна, че е само по чорапи, а земята беше много студена. Едва прошепна думите, въпреки че знаеше, че е безполезно:

— Ще ме закараш ли дотам?

— О, не, инспекторе — отвърна Ема и яростно отвори вратата на колата си, след което се тръшна зад волана. — Ако искате да се върнете към проклетата си работа, сигурна съм, че и сам можете да намерите пътя.

Двигателят се събуди с рев, скоростната кутия изщрака и ситни камъчета се разхвърчаха изпод гумите. Тя изчезна само след миг и го остави да трепери в студената мрачна сутрин.