Джеймс Осуалд
Книга на душите (45)

45.

Беше забелязал стареца да се мотае на улицата още докато служебната кола го оставяше пред дома му, затова не се изненада, когато на входната врата се почука. След последната им среща на няколко пъти бе засичал отец Антон да се навърта наоколо, но нито веднъж не беше идвал до къщата. Маклейн беше сигурен, че го е виждал и на различни места из града да се разхожда по улиците като турист, и винаги се обръщаше настрана, за да не срещне погледа му, или пък се преструваше на загледан в някой пътен знак, рекламен билборд или разписание на автобусите. Ако беше параноик, можеше да си помисли, че го следят, но Антъни бе наясно, че това са глупости. Старецът знаеше къде живее, беше седял на масата му с чаша чай, беше му разказал шантавата си история за книга, която не съществуваше, не се налагаше да го следва навсякъде като детектив аматьор, достатъчно беше просто да дойде и да говори с него.

Което май в крайна сметка беше и решил да направи, ако се съди по притесненото почукване по вратата. Маклейн въздъхна, остави кутията с къри за вкъщи на плота до печката и отиде да отвори.

— Намери ли я? — попита отец Антон. На сивото му лице имаше неразгадаемо изражение без никаква емоция, сякаш тялото му бе сковано от парализа. В очите му обаче светеше нещо, което бе близко до отчаяние.

— Защо не влезете? — покани го Маклейн и едва успя да отстъпи встрани, за да направи място на стареца, когато той побърза да се вмъкне в коридора.

— Взе ли я? — попита той и в очите му за миг проблесна надежда, но след това погледът му отново угасна. — Не, разбира се, че не си я взел. Такъв глупак съм, да си помисля, че може да си я взел.

В коридора беше тъмно. Антъни все още не бе успял да запомни за какво бяха всички различни електрически ключове и бе научил само този за лампата над вратата отвън. В момента тя светеше през високите стъклени прозорци над вратата, а мъртвешката й светлина хвърляше дълги сенки върху ексцентричните мебели в коридора на баба му. Отец Антон застана под празната коруба на огромна костенурка, прикрепена към стената като някакъв странен трофей. Не пристъпи по-навътре в къщата, само сви рамене срещу пронизващия студ.

— Вижте, елате в кухнята — каза Маклейн. — Там е по-топло. Сигурно сте премръзнали до смърт. Какво въобще си мислехте, докато се мотаехте наоколо? Ако сте искали да поговорим, можеше да ми се обадите по телефона.

Поведе стареца към кухнята. Появата им стресна котката, която душеше около торбичката с къри. Голямата печка не беше особено икономична, но това не го интересуваше. Тя излъчваше гостоприемна топлина и винаги му напомняше за детството. Изгони котката, включи единия от котлоните и сложи чайника да заври, след което се обърна към неканения си гост. На светло отец Антон изглеждаше още по-зле. Кожата му беше побеляла, а устните му бяха сини. От време на време потрепваше неволно, сякаш страдаше от някакво неврологично заболяване. А ако беше така, това определено би обяснило някои неща.

— Седнете, отче. Ще приготвя чай — каза Маклейн и заотваря шкафовете, търсейки необходимите неща, но когато се обърна, старецът все още стоеше прав и го наблюдаваше с премрежен поглед. Палтото му все още беше закопчано догоре, а ръцете му, все още в ръкавици, бяха пъхнати под мишниците, за да се стопли. — Вижте, наистина не знам какво си мислите, че мога да направя, за да ви помогна, но поне бъдете така добър да се стоплите малко. Ще се обадя на пастора по телефона, след като си изпиете чая. Тя ще дойде да ви прибере.

— Не страдам от старческа деменция, инспекторе — извиси се леко гласът на отец Антон, сякаш старецът се беше обидил от опита да бъде наставляван.

— Сигурен ли сте? — попита Маклейн и отклони поглед към чантата с кърито. Видя само капака на алуминиевата кутия, толкова близо и въпреки това толкова далеч от него. — Струва ми се, че се държите така.

Последва кратка тишина, докато Антъни наливаше горещата вода в чайника и се чудеше какво точно прави. В избата имаше бира, а в библиотеката — уиски. Копнееше за по малко и от двете, след което да си легне рано. А сега беше закотвен тук и трябваше да пие чай с един умопобъркан бивш монах.

— Извинете, инспекторе — каза отец Антон накрая. Извади ръце изпод мишниците си и свали ръкавиците си, под които се разкри много бяла кожа и цяла паяжина от тънки синкави вени. Разкопча палтото си, седна и добави: — Нямах право да идвам тук.

— А защо дойдохте?

Антъни наля чай в чашите, добави мляко и намери бисквити в една метална кутия. През цялото време възрастният човек не каза нищо. Едва след като и Маклейн седна на масата, той проговори:

— Казах ви за книгата. Това не е малко за мен. Наруших свещена клетва.

— Не съм казвал на никого, ако това е някаква утеха за вас. Ако го бях направил, сигурно щяха да ме сметнат за луд.

— Можете да го наричате лудост, инспекторе, но вие дори не можете да си представите мистериозните неща, които съм виждал. Нито жертвите, които съм правил през живота си. О, не мислете, че търся съжаление. Много отдавна знаех в какво се въвличам и го приех — дори с радост. Но това не прави болката в старото ми сърце по-малка.

Маклейн наблюдаваше стареца, докато той отпиваше от чая си и треперещите му пръсти разливаха малко от горещата течност, преди да стигне до устните му. Пред него стоеше човек, когото изобщо не можеше да разбере, човек е безрезервна вяра в бог, посветил живота си на религиозно служене. Чувстваше се неловко заради неоспоримата му увереност, но още по-голяма неловкост изпитваше заради това, което смяташе да направи. Взе тънка папка, оставена близо до чантата с вечерята, донесе я до масата и я отвори.

— Вероятно не трябва да ви показвам това — каза той и извади тънка купчинка фотокопирани листове, които плъзна по масата към стареца.

— Какво е това?

— Пълен опис на всички вещи, изнесени от магазина на Доналд Андерсън в деня, в който е бил арестуван.

Маклейн си спомни отчаяния поглед на сержант Ричи, когато я беше накарал да прегледа описа вещ по вещ и да го сравни с описа на аукционната къща, описа от хранилището за веществени доказателства и няколкото вещи без стойност, от които най-вероятно щяха да се освободят при следващата полицейска разпродажба. Не че нямаше някои изчезнали ценни, но леснопреносими предмети, но като цяло богатството на Андерсън беше във вещите му, а те всички бяха описани и оценени.

— Не разбирам — каза отец Антон, докато прокарваше тънкия си показалец по списъка. Много от книгите фигурираха с кратко описание, тъй като заглавието се бе оказало трудно за разчитане. — Това ли е всичко? — попита старецът.

— Абсолютно всеки предмет е тук. Всички са вписани и проверени. Описана е и всяка намерена книга.

Маклейн измъкна каталога на аукционната къща от папката. В белите му полета имаше бележки, изписани със син химикал с почерка на Ричи. Разгърна няколко страници, докато намери тази, която търсеше.

— Дори тази е описана. Мисля, че се казваше Codex Enterius. — Той взе описа и погледна първата страница. — Ето, взета е от бюрото на Андерсън. Между страниците е имало разделител, парче плат, идентифицирано като част от роклята на… една от жертвите му.

Отец Антон взе каталога, взря се в напечатаните страници, после се върна на описа на вещите. Погледът му продължи да снове напред-назад.

— Сигурен ли сте в това? — попита накрая. — Това ли е книгата, която сте видели? Книгата, която Андерсън е четял, когато сте го хванали?

— Беше отворена на бюрото му. Не четеше, когато го хванах, но все пак да, това е книгата.

Маклейн беше почти сигурен, че книгата е същата. А и защо да не е? Изглеждаше точно като онази, която беше видял, имаше същите размери и форма, същия цвят на кожената подвързия и страниците. А и в онзи момент се интересуваше не толкова от книгата, колкото от разделителя в нея.

Отец Антон остави първо каталога, а след това и описа на масата, и нещо в погледа му сякаш угасна.

— Значи, съм бил глупак. Андерсън сигурно е скрил книгата някъде. Или я е дал на някого другиго.