Джеймс Осуалд
Книга на душите (37)

37.

Улицата беше тиха, но не и безлюдна. Няколко човека минаха покрай него, докато той стоеше, зяпнал от изненада. Повечето бяха двойки, хванати за ръце. Наоколо беше пълно е проблясващи коледни светлинки и с мека светлина от прозорците е плътно спуснати срещу студа завеси. Из цялата улица беше така, с изключение на сградата пред него.

Тя цялата беше обвита от скеле, както бръшлян обгръща сухо дърво. Предупредителните полицейски ленти плющяха на вятъра. Прозорците на приземния етаж бяха заковани с дъски, но на последния етаж все още можеше да погледне през кухите като череп прозорци на старата си всекидневна и да види небето през тях. Беше първото му идване тук, ако не се брои онова в деня веднага след пожара. Нищо от старите му вещи не беше оцеляло до степен, в която си струва да бъде запазено или поправено.

Пресече улицата и се приближи до входната врата, чиято боя се бе излющила от жегата. Панелът със звънците все още стоеше невредим на каменната стена до вратата, но бутоните му вече не светеха. Под слабата светлина на уличните лампи успя да различи имената на табелките от горе надолу: Маклейн/Съмърс; Шийн; Полсън; издраскан и счупен бутон след десетки опити за смяна на картончето от страна на поколения студенти; два празни бутона за апартаментите под наем; Маккъчън. Не беше съвсем сигурен защо го направи, но пъхна ключа си в ключалката. Изненада се, че не бяха поставили голям катинар на входната врата, а изненадата му прерасна в изумление, когато тя се отвори безшумно на пантите си. Отвъд нея сякаш пристъпваше в друг свят.

Хората от строителната бригада бяха успели да укрепят сградата и да разчистят вътрешността й. Старите каменни площадки на стълбището му бяха познати, но когато погледна над тях, Маклейн успя да види само облаците, носещи се над главата му. Остави вратата да се затвори зад гърба му и уличните шумове заглъхнаха. Сега вече се чувстваше напълно откъснат от реалността.

Отиде до края на вестибюла, където все още се издигаше широката спирала на каменното стълбище. Железните парапети бяха свалени, но самите стълби не бяха особено засегнати. За пръв път, откакто го помнеше, мястото не миришеше на котешка урина, а на смес от изгоряло дърво и влага. Изкачи се до първата площадка, като се придържаше близо до стената. Каменните плочи все още държаха в горната си част, споени здраво за стените, обграждащи вестибюла долу. Това беше сърцевината на сградата, незасегната от огъня. Всичко друго наоколо, там, където някога бяха отделните апартаменти, беше изчезнало.

След още няколко стъпала вече стоеше пред мястото, където се беше намирала входната врата на неговия апартамент. Нямаше и помен от дървената врата, която бе почиствал и боядисал сам с толкова гордост. На мястото й имаше празно отвърстие, което водеше към убийствена пустота. Таванът над главата му вече го нямаше, вятърът свиреше в косата му и довяваше леките звуци на шума отвън. Игнорира ги и остана прав пред прага си, неспособен да влезе в дома си. Можеше единствено да си представя познатата гледка.

Виждаше полираните дъски на пода, леко поизтъркани и проскърцващи. Закачалката до вратата на банята, килерът, разположен така, че да получава естествена светлина. Кухнята се намираше вдясно в дъното на апартамента и гледаше към миниатюрната градинка отзад. До нея беше спалнята с всичките му дрехи и обувки, копчетата за ръкавели, останали от баща му, и сватбената снимка на майка му, поставена в сребърна рамка на тоалетката. В предната част на апартамента имаше три стаи: втората спалня, където Навъсения Боб беше пребивавал през трудните дни след развода си, а преди това бе обитавана от най-добрия му приятел и някогашен съквартирант Фил. До нея беше кабинетът му, пълен с безполезна кореспонденция и боклуци в шкафовете, компютър, който почти не използваше, и лавици с книги, които едва ли щеше да прочете някога отново.

Накрая беше всекидневната с орнаментираните пластмасови корнизи, камината и големия прозорец. Тук беше барчето със свалената вратичка, в което се помещаваше цялата му колекция от музикални албуми, подредени по азбучен ред, удобното кожено кресло, което беше взел на безценица от една гаражна разпродажба, и ужасно скъпата му музикална система „Лин“.

Спомените оживяха заедно с щастливите моменти, които беше преживял на това място. Неговият дом. Можеше да чуе как Фил пее фалшиво в банята, да види кухнята, пълна със студенти, пиещи червено вино, докато разговаряха претенциозно за познавателната поведенческа терапия или за това дали Мориси^[1] беше предал „Смитс“ след разпадането им. Виждаше как Кърсти излиза от спалнята му, увита само в голяма хавлия, и шляпа боса през всекидневната, за да си пусне диск с музика — нещо класическо, което не разпознава веднага, а след това се връща обратно. На вратата сваля хавлията си и я пуска на пода, преди да пристъпи гола в тъмнината.

След това я вижда легнала в леглото. Без чаршафи, без завивки, само един мръсен стар матрак с остри пружини, подаващи се в ъглите. Лежи с разперени ръце и крака, ръцете й са закопчани с белезници за таблата над главата й в странна и неудобна поза, а краката й са разтворени широко като в гнусен порнографски филм. Гърдите й са разлати и безжизнени, кожата й е бледа като зимна луна. Косата й е разпръсната около главата като ореол от мрак.

Замайваното едва не го изпрати с главата надолу в бездната под краката му. Маклейн се вкопчи в изгорелите останки от рамката на входната врата и усети как се разтрошават под пръстите му. Инстинктът го накара да се хвърли назад и тялото му се стовари на каменния под на площадката, след което се преобърна опасно близо до ръба, където железните перила бяха премахнати. Пропълзя трескаво обратно, докато не опря гръб в безопасната каменна стена, и притисна колене към гърдите си, опитвайки се да изтика ужасните образи, изникнали в съзнанието му.

Някъде в далечината чуваше плач на малко момче. Отне му доста време, преди да осъзнае, че момчето бе самият той.