Джеймс Осуалд
Книга на душите (64)

64.

Следите от кръв и повръщано изчезваха след пет-шест крачки, но Нийдъм несъмнено беше избягал в тази посока. Лек ветрец заплашваше да угаси пламъка на свещта, затова Маклейн трябваше да постави дланта си пред нея. Светлината бе достатъчна, за да види, че се намира в солиден сводест тунел с каменни стени и под. Тишината наоколо беше някак зловеща, както и необичайно топлият ветрец, който полъхваше към него, сякаш навън беше горещ летен ден, а не вечер в средата на зимата. Долавяше се и отчетлива миризма на сяра. Въздухът му се струваше недостатъчен и започваше да се задъхва. Пламъкът на свещта се бе смалил, сякаш също се бореше да диша. Антъни се придвижваше бавно, осъзнавайки, че и най-слабата светлина ще издаде приближаването му на този, който наблюдаваше и чакаше от другата страна, и въпреки това не му се искаше да я изгаси. След малко тунелът свърши в подножието на спираловидно стълбище, което се изкачваше нагоре.

Маклейн се чувстваше напълно дезориентиран след всички тези поднива, тунели и разклонения под къщата на Нийдъм. Нямаше представа къде би могло да го отведе това стълбище. Може би в гаража? Или към някакви други постройки в градината? В момента беше твърде късно, за да се откаже. Пое по стълбите нагоре.

Изкачва се може би около минута, преди да започне да осъзнава какво всъщност е това. Къщата беше построена от човек, който бе собственик на металургичната фабрика. Спомни си как Нийди преди години му беше споменал, че някога семейството му е било най-богатото в Мидлодиан. Маклейн нямаше представа по какъв начин това се връзваше с Гилдията на странниците, но тунелът и параклисът в подземието определено бяха някакво ранновикторианско безумие. Бяха прищявка на един богаташ, а може би и начин да шпионира незабелязано подчинените си.

Подозренията му се потвърдиха, когато минута по-късно се озова в помещение без прозорци, с редици празни дървени лавици покрай стените. Температурата тук беше поне с няколко градуса по-ниска. Стаята имаше само една врата, майсторски замаскирана като част от библиотеката в големия кабинет, към който водеше. През закованите дървени капаци на прозорците се промъкваха снопове светлина. Пламъкът на свещта хвърляше сенки върху офис обзавеждане от 50-те години на XX век, което свидетелстваше, че стаята първоначално е била кабинет на шефа.

Клаксон на камион наруши тишината и Маклейн осъзна, че далечният шум на градския трафик се чуваше отново. Прекоси възможно най-бързо офиса, доколкото пламъкът на свещта позволяваше, и премина в съседното помещение. И там капаците на прозорците бяха заковани и стаята изглеждаше необитаема, откакто фабриката бе затворила. Тук навярно се бе намирала приемната на Административния отдел. Вратата за навън беше заключена. Следователно оставаше само един път, по който можеше да е минал Нийди — през работното хале.

Помещението беше огромно; чугунени колони се издигаха като гигантски дървета и подпираха високия покрив. Ниските прозорци до един бяха заковани с дъски, но по-високите бяха все още свободни и светлината отвън хвърляше зловещи сенки по стените. Повечето от машините бяха изнесени и в освободеното пространство се издигаха купчини строителни материали. Нийди не се виждаше никъде, но имаше доста места, където би могъл да се скрие. Изходът бе само един — през големите ролетни врати, които водеха към задния двор. В момента и те бяха затворени, затова с малко повече късмет Нийди щеше да се окаже в капан.

Маклейн остави внимателно свещта на пода и затърси мобилния си телефон. Едва тогава си спомни, че го беше оставил в джоба на палтото, с което уви Ема. Направи крачка към ролетните врати, озъртайки се за помощ. Нещо от сенките се спусна към него.

Успя да се завърти настрана и тежестта на удара поеха рамената и гърбът му, но силата беше достатъчна да му изкара въздуха и да го повали на колене. Закашля се и се задави, но опита да се изправи, когато Нийди се появи пред погледа му, притиснал стара книга с кожена подвързия под мишница и дебела дървена летва в другата ръка. Лицето му представляваше неразличима червена каша, а очите му бяха толкова подути, че със сигурност не виждаше нищо. И въпреки това се бе ухилил широко като идиот.

— Ти се върна! Знаех си, че ще дойдеш. Тя ми каза, че ще се върнеш. — Нийди притисна книгата по-плътно към тялото си и отново вдигна летвата. Маклейн се претърколи далеч от пътя му и в този миг летвата се стовари на пода, а ръката на инспектора събори нещо. Нямаше време да гледа какво, Нийди замахваше за следващия си удар. Маклейн отново и отново се претърколи по гръб, а ударите ставаха все по-бързи и по-бързи. Трябваше да се изправи на крака, трябваше да намери нещо, с което да отвърне на удара.

Летвата се стовари на пода на сантиметри от главата му, а отхвръкналите от края й трески одраскаха лицето му. За миг му се стори, че Нийди е останал без дъх. Маклейн се вкопчи в предоставилата се възможност, сграбчи летвата и я дръпна силно. Надяваше се Нийди да изгуби равновесие, но старият сержант успя да я отскубне обратно с удивителна сила. И все пак това даде на Маклейн достатъчно време да се изправи на крака. Сега му трябваше само оръжие.

И тогава видя огъня.

Пламъкът беше малък, но нарастваше бързо. Свещта беше паднала и се бе търколила до купчина прах, която веднага пламна, и огънят се пренесе към купчина сухи греди. Стоеше и гледаше как сини огнени езици облизват стените и се разпростират с неестествена бързина. Изглеждаше така, сякаш беше включена огромна газова горелка, а той стоеше в средата на фурна.

Антъни дотолкова се смая от гледката, че изпусна от погледа Нийдъм и летвата му. Тя го удари силно в корема и го повали на колене. Преди да успее да се съвземе, дървото замахна от другата му страна и се стовари отстрани на главата му. Маклейн се сгърчи на пода. Кръвта забуча в ушите му, не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх. Беше трудно да фокусира погледа си и зрението му се замъгли, така че виждаше единствено краката на Нийди и огъня зад тях.

Дървената летва изтрака на пода и Маклейн усети как две ръце го сграбчват под мишниците. Опита да се бори, но всичките му сили го бяха напуснали. Усети как го влачат наблизо и гърбът му се опира в един от стълбовете. Успя да вдигне ръка, въпреки че я усещаше толкова тежка, сякаш бе окована в бетон. Докосна слепоочието си. Нещо мокро и лепкаво полепна по пръстите му, а болката експлодира в главата му сред водопад от искри. Щом те се разнесоха, успя да види само как Нийди се навежда към него и се опитва да го погледне през ужасно подутите си клепачи. Все още стискаше книгата в ръце, а изражението му беше загадка.

— Защо се съпротивляваш? Няма от какво да се страхуваш — каза Нийди и отвори книгата, след което я вдигна, така че Маклейн да я види. Зрението му все още бе замъглено от дима и удара по главата, но нещо във формата и размера на книгата го изпълни с ужасяваща увереност. Беше същата книга, в която бе намерил парчето плат от роклята на Кърсти. Това беше Liber animorum, „Книга на душите“.

— Не мога да я прочета, Нийди — каза Антъни с дрезгав глас.

Ставаше все по-горещо, огънят бързо се разпространяваше сред купчините материали, складирани покрай близките стени. Нийди, изглежда, изобщо не беше забелязал това.

— Не, не, не. Не ти я четеш. В това е целият смисъл! Тя ще те прочете! Разбираш ли? — Сержантът отново обърна книгата към себе си и очите му се спуснаха към думите, които започна да изрича на латински:

Iris apis potet avere bygone. Iacet summare quaelam coveris.

Маклейн видя своя шанс и се пресегна към забравената летва. Дървото натежа в дланта му, може би беше прекалено тежко. Той се претърколи настрана и го сграбчи и с другата ръка, като игнорира болката, пронизваща главата му. Някак си успя да се изправи на колене и замахна с дъската. Едва тогава Нийди осъзна какво ставаше. Сержантът изсумтя изненадано, отскочи и изпусна книгата. Направи две крачки назад в опит да запази равновесие, но се спъна в робата си и падна в огъня.

Пламъците го нападнаха, сякаш бяха живи и гладни създания. Робата му пламна първа, последва ужасяващ съскащ звук, който надви дори воя на разгарящия се пожар, и косата на Нийди избухна в пламъци. Той се опита да се изправи и да потуши огъня с ръце, от които се надигнаха огромни мехури. Въпреки това не изкрещя, а просто продължи да мълви думите си. Маклейн успя да се изправи и се олюля. Краката не го държаха и последните му сили го напускаха. Горящата купчина, която представляваше човек, се спусна към книгата, протегна жадните си ръце, свлече се на колене и се просна по лице върху разтворените страници. Хартията пламна на мига и обгърна главата на Нийди във венец от жълтеникави пламъци. Маклейн не можеше да направи нищо, освен да гледа как кожата на лицето му се издува и напуква, а от раните започва да тече кръв и жълта гной. Долната челюст на Нийди все още продължаваше да се движи, докато се опитваше да произнесе думите, погълнали душата му.

Маклейн гледаше как книгата и човекът, когото беше наричал свой приятел, горяха. Някаква част от него крещеше нейде в дълбините на съзнанието му да се изправи и да бяга, но той вече едва дишаше. Чувстваше се така, сякаш току-що беше изкачил Еверест, всеки мускул в тялото му пищеше от болка. Усилието му се струваше прекалено голямо. Беше толкова уморен. Не му бяха останали никакви сили. Толкова отдавна се бореше да поправи злото, причинено от Андерсън, че може би беше време просто да спре да се бори и да се предаде.

С последни сили пъхна ръка в джоба си и извади тънката ивица плат, откъсната от роклята на Кърсти. Едва успявайки да я държи между пръстите си, той наблюдаваше как горещият дъх на пламъците развява краищата й насам-натам. Спомни си я облечена с тази рокля, как я прегръщаше, как роклята й се завърташе, докато танцуваше, а очите й се смееха.

Ето че отново поне тази миниатюрна частица от нея танцуваше. Правеше пируети из въздушните течения, издигаше се все по-нагоре и нагоре, въртеше се и се приближаваше все по-близо и по-близо, докато виещите пламъци не я погълнаха. В очите му избликнаха сълзи, но не успяха да потекат. Горещината ги изпари, преди да намокрят бузите му. Лишен дори от това последно ридание, той се свлече на пода и се приготви да умре.