Джеймс Осуалд
Книга на душите (7)

7.

— Изсред живота преминаваме в смъртта: и от кого да търсим спасение, освен от Тебе, Господи, който страда заради греховете ни.

Маклейн гледаше над редиците надгробни камъни към малката група хора, събрани под дъжда около един гроб. Остър ноемврийски вятър духаше откъм Северно море и развяваше рядката посивяла коса на свещеника, свел поглед към молитвеника в ръцете си. Двамата униформени полицаи помръдваха неловко, сякаш им се щеше да са някъде другаде. Слаба червенокоса жена се бореше да удържи безполезния си чадър, а дъждът мокреше строгия й сив костюм с панталон. Двама намръщени мъже, облечени в зелените гащеризони на общинските гробищни паркове в Абърдийн, чакаха нетърпеливо отстрани. Нямаше членове на семейството, разбира се. Нямаше и прощално слово за покойника.

— Но Ти, Господи, си пресеят и всемогъщ; Ти, пресвети и милостиви Спасителю, не ще ни предадеш на вечна смърт.

Маклейн зарови ръце дълбоко в джобовете на тежкото си палто и се сгуши в опит да се предпази от студа, който се просмукваше чак до костите му. По небето се стелеха ниски облаци, скриващи оскъдните лъчи на следобедното слънце, които се опитваха да пробият толкова далеч на север. Точната дума, която го описваше, беше дрийх^[1] и съвпадаше точно с настроението му.

— Ти знаеш, Господи, тайните на нашите сърца; не отвръщай ухото си от нашите молитви.

Думите достигаха до съзнанието му, докато оглеждаше гробището: цветята, пръснати тук-там, странния фотограф, блестящите от дъжда надгробни камъни, гранитносиви като града^[2], в който бяха изсечени, и тук-там по някой каменен ангел, колкото да наруши еднообразието. Какво, по дяволите, правеше и той тук?

— И избави ни от страдания в сетния ни час; не ни оставяй в смъртното страдание да се отвърнем от Теб.

Гробарите вдигнаха тежкия ковчег, привързан с дебели ленени въжета, изритвайки настрана дъските, върху които беше положен, и непохватно го спуснаха в гроба. Нямаше никакви официалности, нямаше ги шестимата млади мъже, които да спуснат ковчега на копелето в мястото му за последен покой. Той не заслужаваше нищо повече от това, което получаваше.

— С вяра и упование във възкресението във вечния живот чрез нашия Господ Иисус Христос, предаваме на Всемогъщия Бог нашия брат… — Свещеникът замълча за миг и заразгръща молитвеника си, докато не намери малко листче. Взря се в него с късогледите си очи, преди вятърът да го изтръгне от сгърчените му от артрита пръсти и да го понесе над гробището. — … нашият брат Доналд Андерсън и предаваме тялото му на земята. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта.

Маклейн не можа да потисне усмивката, предизвикана от неволната грешка на свещеника, но забавлението му бе кратко. Не почувства задоволство, нито утеха. Обърна гръб на гробището и тръгна към колата си. Пътят обратно до Единбург бе дълъг и беше по-добре да тръгва. А и не се очакваше да има каквито и да било церемонии след погребението.

— Може ли да попитам на какво се дължи интересът ви към Андерсън?

Маклейн се обърна по посока на гласа и видя жената с безполезния чадър, застанала на няколко крачки. Беше малко по-ниска от него, с бледо лице, осеяно с лунички. Приличаше на елф и приликата се подсилваше от дъжда, който бе прилепил късата й рижа коса към скалпа.

— Може ли да попитам на какво се дължи вашият интерес? — отвърна Маклейн.

— Детектив сержант Ричи от участъка на Грампиан — представи се тя и измъкна значката си от голямата чанта, увиснала на рамото й. Антъни не си направи дори труда да я погледне. Може би трябваше да предупреди участъка в Абърдийн за идването си, но в такъв случай те биха го следвали навсякъде или пък биха го замъкнали на кръчма, за да отпразнуват смъртта на Андерсън.

— Маклейн — представи се той — от участъка на Лодиан и Бордърс.

— Доста сте се отдалечили от района си, инспекторе — отбеляза тя. Значи, беше чувала за него, въпреки че не го познаваше по физиономия.

— Аз залових Андерсън. Просто исках да се уверя лично, че си е отишъл завинаги.

— Да, добре. Разбирам ви.

Двамата униформени полицаи преминаха покрай тях с вдигнати яки на шубите си, закопчали догоре яркожълтите си ветроупорни якета. Зад тях свещеникът сякаш понечи да каже още нещо, но впоследствие размисли. Маклейн погледна към гроба, където един минибагер изсипваше тежката пръст върху ковчега.

— Как боклук като Андерсън се оказа погребан на място като това?

— Парцелът, изглежда, е бил закупен предварително. Някакъв адвокат от Единбург уреди нещата. Явно Андерсън е имал пари, парцелите тук не са никак евтини.

— Кой е човекът, който го е убил?

Ричи не отговори веднага. Маклейн не я познаваше и не можеше да разчете изражението на лицето й. Струваше му се твърде млада за детектив сержант, приличаше на момче с късо подстриганата си коса и деловия костюм. Тя устоя на погледа му, сякаш искаше да му покаже, че старшинството не й причинява неудобство.

— Казва се Хари Ръг, съкилийник на Андерсън в Питърхед. Двамата са били на дежурство в кухнята. Ръг е извадил нож и е намушкал Андерсън в сърцето.

— И аз така чух. Има ли някакъв начин да поговоря с него?

— Мога да говоря с инспектор Рийд за това — отвърна Ричи и отметна един мокър кичур от очите си. — Той се занимава със случая. Но се съмнявам, че ще допусне някой друг да припари до него. А какво точно искате да го попитате?

— Да го питам ли? Исках просто да му благодаря.

 

 

Телефонът му иззвъня, докато прекосяваше Форт Роуд Бридж. Той успя да натисне бутона, намалявайки бавно скоростта, докато спря съвсем. Внезапният проливен дъжд превръщаше светлините на стоповете пред него в яркочервени звезди, които го приветстваха със завръщането му у дома. Притисна апарата към ухото си, надявайки се наоколо да няма пътни полицаи. Щеше да е срамота да го спрат точно в почивния му ден.

— Маклейн.

— Върна ли се вече от Абърдийн? — попита Дъгит, без да губи време с обичайните поздрави.

— На моста съм, сър. Но…

— Ами довлечи се до Шийнс^[3]. Имаме още един палеж.

Маклейн тъкмо щеше да възрази, че не е дежурен, но Дъгит му продиктува името на улицата и прекъсна разговора. И бездруго нямаше никакъв смисъл да спори с него, това никога не свършваше добре.

Колкото повече се приближаваше до местопрестъплението, толкова по-натоварен ставаше трафикът. Уморените офис служители се бореха с всички сили да се приберат по-скоро по домовете си през непознатите им улици. Униформените бяха затворили цялата улица, което значеше, че може да остави колата си и да повърви стотина метра. Между сградите се носеха задушаващи облаци дим, от небето се сипеха сажди като сняг. Наоколо миришеше на лагерните огньове от детството му. Високо горе в тъмното небе танцуваха оранжеви проблясъци.

Огънят беше започнал в стара фабрика, построена преди повече от сто години, с потъмняла и опушена фасада. Изгледите за преустройството й се бяха появили преди няколко месеца, точно преди началото на кредитната криза, но оттогава не беше настъпила особена промяна. Досега. Шест пожарни коли се бяха струпали на мястото, като две от тях обливаха със струи вода съседните имоти в опит да ги предпазят. Самата фабрика беше неспасяема. Пламъците бушуваха зад изпочупените й прозорци, покривът започна да се пропуква и рухна пред погледа на Маклейн. Пожарникарите се втурнаха към сградата, униформените изтеглиха кордона за сигурност далеч назад, зрителите затаиха дъх.

— Насладихте ли се на погребението, сър? — Навъсения Боб се доближи до него с чаша чай в огромните си лапи и пълно пренебрежение към хаоса наоколо.

— Откъде, по дяволите… — каза Маклейн и посочи димящата чаша. — Не, не ми отговаряй. Просто ме въведи в обстановката, Боб.

— Изглежда, е поредният палеж на нашия човек. Но няма как да узнаем със сигурност, преди да угасят огъня и разследващият екип да влезе вътре.

— Господи, само това ни липсваше.

— Да. Мястото е укрепено като Форт Нокс. Прозорците на долните етажи имат стоманени капаци, вратите са блиндирани. На първите пожарникари им трябваха цели двайсет минути, за да си проправят път навътре. Дотогава вече беше станало прекалено късно.

Маклейн вдигна поглед към бушуващия огън и усети жегата, която излъчваха старите каменни стени. Топлината проникна в тялото му и го накара да се почувства сънлив въпреки шумотевицата и суетнята наоколо.

— Инспектор Маклейн? — Усети леко потупване по рамото. Обърна се и изруга наум. Дребничката, облечена в проскубано кожено палто Джоан Далглийш можеше да мине за нечие мамче, но жената определено имаше нюх за сензационните новини, а вестникът, за който пишеше, изобщо не се стремеше да смекчава ударите. Поне що се отнася до историите, в които беше замесен полицейският участък на Лодиан и Бордърс. — Това е деветият пожар в града ни на място, предназначено за реновиране, за последните два месеца. Близо ли сте вече до залавянето на подпалвача?

— Кой, по дяволите, те допусна тук? — отвърна Маклейн и се огледа за най-близкия униформен. — Полицай!

— Стига, инспекторе — отвърна Далглийш и погледна през рамо към запътилия се към тях полицай. — Искам само няколко думи. Каквото и да е. Всички тези изгорели до основи сгради със сигурност не са съвпадение.

— Госпожо Далглийш, знаете, че не мога да коментирам, преди разследващият екип да е влязъл вътре.

— Но вие работите по версията, че пожарите са свързани, нали?

— На този етап няма да разпространяваме никаква информация.

— Което ще рече, че нямате и най-малка представа какво става.

Маклейн не я удостои с отговор.

— Полицай, придружете госпожа Далглийш до кордона за сигурност и се уверете, че не е влязъл някой друг. Не искаме някой да пострада.

— Ние можем да ви помогнем, инспекторе, стига да ни позволите — протестира журналистката, докато я отвеждаха настрана.

— Да, добре — измърмори Маклейн.

— Има известно право — каза Навъсения Боб.

— М-да, благодаря за подкрепата, сержант. Наистина много ми помогнахте. Е, какво точно става тук? Вършите ли някаква реална полицейска работа, или просто си пиете чая?

Навъсения Боб допи последната глътка и се огледа за място, където можеше да остави празната си чаша.

— Накарах детектив Макбрайд да огледа тълпата. Човек никога не знае откъде може да му излезе късметът, а в този район има много охранителни камери. Ще съберем записите и ще видим дали няма нещо подозрително.

Това значеше дълги часове, прекарани във взиране в зърнести телевизионни изображения, за да се установи дали едни и същи лица не са свързани с повече от един пожар. Страхотно.

— Инспекторе? Сър?

Маклейн вдигна поглед и видя Макбрайд да си проправя път към тях, заобикаляйки изоставените коли и маневрирайки ловко между пожарникарските екипи. В едната си ръка носеше радиостанция, в другата стискаше бележник, а лицето му грееше от възбуда. Или просто беше стоял твърде близо до огъня.

— Какво има, детектив?

— Открили са тяло, току-що съобщиха.

Маклейн разтри уморено лицето си в опит да се отърве от усещането за сухота в очите. Пожарникарите се бяха върнали до горящата сграда, но доколкото можеше да прецени, все още никой не бе влязъл в нея.

— Какво, в огъня ли? — попита Маклейн.

За миг Макбрайд го изгледа сконфузено и вдигна радиостанцията към устата си.

— Не, сър. В южната част на града. Изглежда, е убийство.

— Мисля, че днес не съм на смяна. Не може ли да го възложат на някого другиго?

— Дървеняка е на някаква важна обществена вечеря — обади се Навъсения Боб и сви крака си в коляното, имитирайки старши инспектора. — Лангли и хората му няма да искат да са първи на мястото, освен ако очевидно не става въпрос за наркотици.

— Ами Рандал?

— В болнични е. Грип.

— Исусе! — Маклейн поклати глава. Дългият ден явно щеше да се проточи още. — Дай ми повече подробности тогава.

Макбрайд погледна в бележника си.

— Намира се извън града, близо до Гладхаус. Млада жена, намерена гола във водата. Сержант Томс спомена, че гърлото й било прерязано.

Въпреки жегата от пожара, Маклейн почувства вледеняващия полъх на вятъра от гробището в Абърдийн. Навъсения Боб до него внезапно замръзна намясто.

— Коледния убиец?

— Не може да е той, Боб. Мъртъв е. Тази сутрин видях как го погребват — поклати глава Маклейн.

Дълбоко в себе си обаче не беше толкова сигурен.