Джеймс Осуалд
Книга на душите (31)

31.

Маклейн и Ричи се върнаха от участъка, натоварени с видеокасети със записи от охранителната камера, а там ги очакваше угрижен Навъсения Боб.

— Къде бяхте? Опитваме се да се свържем с вас от часове — посрещна ги той.

— Какво е станало, Боб?

— Пресата. Тормозят ни целия шибан следобед. На Дан от дирекцията за връзки с обществеността му се разказа играта. Твърди, че трябвало да излезе с бюлетин в шест и половина, без да сме направили предварителен инструктаж.

Маклейн изрови телефона от джоба си и си спомни, че го бе изключил точно преди срещата с Деби Райт. След това съвсем беше забравил да го включи отново.

— Мамка му! Какво каза Дан? Обичайното „трябва да говорите е по-висшестоящите“ ли?

— Не беше чак толкова словоохотлив. Не знаехме дали си успял да потвърдиш самоличността й.

— По дяволите! Значи, можел е да каже само, че сме открили тяло. Супер! Май е по-добре да ида да се видя с него и да се опитам да го успокоя.

— Няма нужда да се тревожите точно за него, сър. А за главния инспектор.

Маклейн се закова на място.

— Тя пък как се озова замесена в случая?

— Беше нападната от тълпата журналисти. Трябваше да видите какво гъмжило беше тук. Имаше даже новинарски екипи, които блокираха улицата отвън пред главния вход.

— Боже! Защо?

— Захапали са връзката с Андерсън — отвърна Навъсения Боб и се огледа притеснено.

— Боб, Андерсън е мъртъв.

— Да, знам. Обаче проклетата Джо Далглийш се е сдобила с подробна информация и за двете настоящи убийства. Сега разправя навсякъде, че някой копира Андерсън, а ние не можем да различим задниците си от дупки в земята. Може да се обзаложим, че всичко това ще е на първите страници на утрешните вестници.

Маклейн сведе поглед към купчината видеокасети. Възнамеряваше да ги предаде на детектив Макбрайд и двамата да ги прегледат внимателно, а точно в момента мисълта да се скрие в тъмната стаичка му се струваше страшно примамлива. Май беше най-добре да се вмъкне там и да не излиза до пролетта. Погледна часовника си, беше почти осем вечерта цели тринайсет часа след началото на работния му ден тази сутрин. Навъсения Боб беше започнал заедно с него, ако не и по-рано. Е, така или иначе нямаше да им е за пръв път да остават задълго след работа.

— Добре, Боб. Ще отида да се видя с главния инспектор. Поне да се свърши с мъмренето и да приключим с това.

Много часове по-късно котката на госпожа Маккъчън го изгледа втренчено от кухненската маса още с появата му у дома. Маклейн я избута настрана, но тя се заумилква и краката му, просейки храна. Той загреба шепа суха котешка храна от пакета в шкафа, изсипа я в купичката й на пода и отиде да провери тоалетната й. На задната врата имаше отвор за котки, но тези няколко седмици, откакто бе приютил животното, не го пускаше навън. Някои му беше споменал, че котките трябва да се държат затворени известно време в новите си домове, в противен случай просто се връщали обратно на мястото, откъдето са дошли. Не можеше да си спомни колко точно време трябва да бъдат държани затворени, но бегъл поглед към календара, окачен до телефона в кухнята, му напомни, че бяха минали три седмици, откакто апартаментът му беше изгорял. Оставаха само три дни до Коледа.

Каза си, че това не би трябвало да го изненадва. Нямаше как да не забележи, че магазините са пълни с коледни играчки и гирлянди и че улиците са празнично осветени от поне шест седмици. Вероятно можеше да се самозалъгва и да си каже, че е бил погълнат от работата и времето е минало неусетно покрай него, но истината беше, че винаги странеше от празничната шумотевица.

Котката отново се завъртя в краката му, докато се взираше в календара. Върху него не бе записано нищо, беше просто поредица от празни квадратчета за всеки ден, а дните вече бяха на привършване. Скоро трябваше да си купи друг за новата година.

— Искаш да излезеш навън ли? — обърна се той към котката и й отвори задната врата към тъмнината и студа. Животното погледна, подуши въздуха и се върна обратно на топло в кухнята. — Мъдро решение.

Той затвори вратата, след което се наведе и свали капачето на котешката вратичка. Така поне можеше да влиза и излиза, когато поиска. Ако, естествено, разбираше за какво служи това нещо, не си спомняше госпожа Маккъчън да е имала котешка вратичка, нейните котки просто излизаха през прозореца. Е, можеше да й покаже как се използва или животното само щеше да го открие.

Хладилникът не предлагаше нищо, що се отнася до храната, но за сметка на това вътре се намираше половин бутилка ризлинг, която трябваше да бъде довършена. Наля си една чаша и тъкмо щеше да си поръча пица по телефона, когато звънецът на входната врата иззвъня.

Маклейн замръзна на мястото си. Нямаше никаква причина някой да го търси у дома. А и не бяха много хората от участъка, които знаеха къде живее в момента. Само Навъсения Боб и Макбрайд бяха идвали тук, както и Ема, разбира се. Вината се разля като червенина по бузите му при мисълта за нея. По-точно за начина, по който се бе отнесъл към нея — не беше точно жестоко, колкото студено, а и под страх от смъртно наказание не би могъл да каже защо бе постъпил така. Само дето се беше държала приятелски и топло и очевидно го харесваше достатъчно, за да се примири с недостатъците му, а той просто не искаше отново да се сближава с такава жена.

Звънецът на входната врата пак прозвуча и за миг той обмисли варианта да се скрие и да се престори, че не си е вкъщи. Беше тъпо, знаеше го. Светлината в кухнята очертаваше голям жълтеникав правоъгълник на улицата и за всеки отвън беше ясно, че в къщата има някой. Освен това можеше да е нещо важно.

Въздъхна, остави недокоснатата чаша и тръгна по коридора към вратата, като по пътя включи лампата на верандата отпред. Когато отвори входната врата, дузина и повече развеселени гласове подеха песен:

Добрият крал Венцеслас погледнал навън

в Деня на свети Стефан.

Дълбок и хрупкав сняг

покривал всичко, дори…^[1]

Продължиха да пеят, а той просто стоеше пред тях с отворена уста като глупак. Коледари! Не беше ги чувал от години. Поне откакто бе ученик. Огледа хората пред себе си, облечени в дебели палта, и му се стори, че разпозна неколцина от съседите на баба си. Може би познаваше някои от по-младите сред тях още от дете.

Песента свърши и всички млъкнаха изведнъж. Едва тогава Маклейн си спомни, че от него се очаква да им даде по нещо. Портфейлът му беше чак в кухнята, в джоба на сакото, провесено на стола…

— Ъъъ, това беше… чудесно — каза той, опитвайки се да звучи ентусиазирано на фона на вледеняващия вятър, който духаше откъм градината право през вратата на къщата.

— Вижте, тук навън е ужасно студено. Защо не влезете? Сигурен съм, че ще мога да намеря нещичко, за да ви стопля.

Думите бяха изскочили от устата му, преди да осъзнае какво точно казваше. Измръзналите коледари вкупом заизказваха благодарностите си и след миг всички се скупчиха в дневната. Маклейн се върна в кухнята, извади портфейла си, но след миг измъкна и бутилката малцово уиски от шкафа. Докато успее да намери достатъчно чаши, да напълни кана с вода и да занесе всичко на поднос, по-голямата част от гостите му вече разглеждаха снимките, макар да си даваха вид, че не са любопитни.

Раздавайки им чашите, установи, че са доста странно сборище. Само един човек от групата отказа подадената му чаша. Беше възрастен господин с изпито лице, оредяваща бяла коса и гъста бяла брада. Носеше дълго черно палто и дебели ръкавици и стоеше леко настрана. Маклейн сигурно би се опитал да го заговори, ако не бяха другите, които търсеха вниманието му. Десетки жадни ръце се протягаха за чашите, щедро напълнени с уиски.

Докато стигне до последния от коледарите, една от жените разкопча палтото си и се видя, че е облечена в черна роба със свещеническата якичка на Епископалната църква. Вероятно беше към края на четиридесетте, макар възрастта да не й личеше. Изглеждаше като човек, който е видял много през живота си. Сред черната, подстригана до раменете коса се виждаха няколко бели косъма, но бръчките около очите и устата й не бяха много.

— Не мисля, че сме се срещали преди — протегна ръка тя. — Аз съм Мери Къри.

— Тони Маклейн. Отдавна ли сте в нашата енория, госпожо Къри?

— Моля, наричайте ме Мери. Достатъчно дълго, за да познавам баба ви. Бях много натъжена, когато разбрах, че е починала. Двете с Естер имахме няколко много добри теми за спор. Тя не приемаше Бог по същия начин като мен.

Маклейн се зачуди защо ли баба му не бе споменавала, че местният пастор е жена. А може и да му беше казала, а той да е забравил.

— Радвам се, че сте решили да се нанесете тук — продължи Мери.

— Не мисля, че ще увелича числеността на паството ви. Не си падам особено по религията.

— Е, нещата може да се променят — усмихна се тя и допи последната глътка уиски от чашата си. — Благодаря ви за това. Не са много хората, които в днешно време си спомнят добрите традиции на гостоприемството. Макар че е добре да сложите няколко украшения — просто така, да направят това място малко по-празнично.

Антъни бе напълно наясно, че къщата му изобщо не изглеждаше празнично. Ако не се броят няколкото дежурни поздравления по пощата, дори не беше получил коледни картички, но този факт не бе изненадващ, като се има предвид, че той самият никога не изпращаше такива.

Пасторът призова хора си, всички изпяха набързо „В дълбоката зима“ и се изсипаха обратно в студената нощ. Маклейн ги видя как пристъпват по павираната алея и изчезват нагоре по улицата. Говореха си едни с други, шегуваха се и се смееха, оживени от неочакваната почерпка. Всички, с изключение на белокосия мъж, който бе поизостанал от групата и се взираше назад към него чак докато входната врата се затвори. Маклейн събра празните чаши от всевъзможните места из дневната, където ги бяха оставили. Изведнъж почувства къщата си огромна и празна.