Джеймс Осуалд
Книга на душите (33)

33.

Маклейн никога не беше харесвал Джоан Далглийш като личност. След петдесет страници от Коледния убиец имаше достатъчно основания да я презира и като автор.

По някаква необяснима причина репортерката се беше нагърбила със задачата да защитава Андерсън. Тя го представяше като жертва на ужасна съдебна грешка и психично заболяване, зародило се още в детството му. Не отричаше, че е убил Кърсти Съмърс през зимата на 1999-а, но по-голямата част от книгата бе посветена на детайлно проучване на хипотезата, че той може да не е убил останалите девет жертви на Коледния убиец.

Книгата съвсем бегло споменаваше неоспоримите доказателства от разследването, които бяха вкарали Андерсън в затвора, а вместо това се фокусираше върху символичните спомени, които беше запазил от жертвите си. Далглийш явно смяташе, че след като сами по себе си тези спомени не доказват вината му, Андерсън е бил неправомерно обвинен за предишните убийства. Полицейският участък на Лодиан и Бордърс се е възползвал от възможността, арестувайки Андерсън, да му припише и вината за срамния списък от неразкрити убийства. Маклейн също знаеше, че нито един от предметите, запазени за спомен, не носеше значение сам по себе си: статуетката на свети Христофор на Лора Фентън беше масово производство и можеше да принадлежи на всекиго, пръстенът на Роузи Бъкли беше евтино бижу от „Ратнърс“, имаше милиони като него. Същото беше и с останалите неща, намерени в кабинета зад книжарницата. Дори парчето плат от роклята на годеницата му можеше да е дошло отвсякъде. Останалите й дрехи така и не бяха открити. Но той го беше разпознал, пъхнато между страниците на онази стара книга в магазина на Андерсън. Това се бе оказало достатъчно за съдебна заповед за претърсване, а намереното от криминалистите в мазето беше довело до приключването на най-дългото издирване на престъпник в историята на полицейския участък. Това се предполагаше, че трябва да е краят на историята, но за Джо Далглийш беше само началото.

Докато разлистваше книгата, Маклейн беше поразен от липсата на уважение към жертвите и техните семейства. Авторката беше изложила кратка информация за всяка от първите девет жертви, едва ли не загатвайки, че вината за отвличането им е била тяхна, а след това бе описала страданията и смъртта им, сякаш пишеше сценарий за евтин филм на ужасите. Нямаше детайл от аутопсията, който да не бе споменат, всеки разрез и нараняване бяха описани с осезателна любов към ужасяващите подробности. Гадеше му се само докато ги четеше. Още по-зле се чувстваше при мисълта, че хиляди, може би милиони хора намираха подобни описания за интересни.

След това стигна до 1999 година и десетото отвличане. Любопитен факт беше, че тук Далглийш съвсем бегло споменаваше съдебномедицинската експертиза — дали защото не беше успяла да се добере до доклада от аутопсията, или защото вината на Андерсън в този последен случай бе неоспорима. Все пак кръвта на Кърсти беше навсякъде в мазето му. Вместо това журналистката се бе насочила към самия Андерсън. Не пишеше нищо, което да не е вече известно за Маклейн: самотното момче, останало сираче по време на войната; евакуацията в Уелс и жестоките възпитателни похвати на строгия методистки пастор; военната служба в Далечния изток и невероятните ужаси, на които беше станал свидетел там; завръщането му в манастира на Външните Хебридски острови, който мистериозно беше изгорял до основи; и най-накрая антикварната книжарница в Единбург.

В тази част книгата преставаше да е репортаж за събитията и се превръщаше в животоописание, сякаш Далглийш благоговееше пред своя обект. В края описваше с безумни, измислени подробности невъзможната сцена, където Андерсън отвличаше невинната млада Кърсти Съмърс от улицата и я подлагаше на едноседмично мъчение и унижение, преди коравосърдечно да пререже гърлото й. Вбесен, Маклейн затвори книгата и я запрати в другия край на стаята. Ръцете му трепереха, усещаше тръпки по цялото си тяло, сякаш имаше треска. Стана и направи няколко крачки из малкия си кабинет. Погледна през прозореца към спускащия се зимен мрак навън, а след това обратно към книгата на пода.

Макинтайър беше права, той имаше нужда да я прочете. Но това не опростяваше нещата.

Един поглед към бялата дъска в оперативната зала бе достатъчен, за да разбере, че детектив сержант Ричи беше успяла да сглоби фактите от живота на Кейт Маккензи много по-добре, отколкото тези от битието на Одри Карпентър. Няколкото линии на разследването водеха от посмъртната снимка към кутийки с прилежно изписани на ръка бележки. Маклейн погледна към тази, озаглавена „Работа“, и видя списък с имена, вероятно на колегите й. Друга кутийка гласеше „Фитнес“, трета — „Колеж“, а на четвъртата беше изписано „Движение за права на хомосексуалните“. Под всяко от заглавията имаше списък с имена и щеше да е истински кошмар да разпитат всички тях.

— Виждам, че си била доста заета — обърна се той към Ричи, щом тя затвори телефона.

— Не само аз. Детектив Макбрайд беше на телефона цял следобед и звъня на доста от хората в списъка. Готвим се утре да отидем до работното й място и да започнем да говорим с колегите й.

— А състудентите от колежа? — Маклейн посочи към другия списък.

— Да, учила е право вечерно обучение. Говорих с преподавателя й — доктор Макгиливри. Беше доста разстроен, когато научи за нея. Смятал е, че ще стигне далеч в обучението, била много добра студентка.

— Ясно. — Маклейн отново погледна към дъската, за да разбере какво му липсваше. — Говорихте ли отново с Деби?

— Тя беше на телефона, когато влязохте — отвърна Ричи. — По-рано й оставих съобщение, заминала е при родителите си в Балерно. Казах й, че ще намина утре да я видя.

— Имаш ли представа къде точно отиваш?

— О, да. Учих в „Хериът-Уот“. Прекарах шест месеца в една гадна квартира в Къри.

— О, а аз се чудех как едно момиче от Абърдийн се оправя толкова добре в Единбург.

— Цели пет години работих по баровете и живях в най-евтините студентски дупки, които успеех да намеря. Така виждаш едно друго лице на града.

— Цели пет години ли? И какво точно се обърка?

— Да се е объркало ли? Завърших с отличие като бакалавър, а след това и магистратура. Какво му е лошото на това? — Ричи го погледна леко огорчено и добави: — О, разбирам. Мислите, че съм пропуснала една година от следването и е трябвало да презаписвам. Е, благодаря.

— Не точно това си мислех… — започна Маклейн, въпреки че точно това си бе помислил. — Е, какво учеше?

— Социология и антропология. Щях да ходя в Борнео, за да изучавам местните племена, но не ми стигаха парите. Върнах се обратно у дома при нашите и се чудех какво да правя с живота си. Татко беше сержант в полицията, той ми предложи да се захвана с тази работа.

— А останалото, както казват, е история — завърши Маклейн и се приближи към бялата дъска. — Е, антропологията със сигурност е загубила, но ние сме спечелили. Само дето ще ни трябват седмици, за да говорим с всички тези хора. Не спомена ли, че и Макбрайд бил наоколо?

— О, беше тук допреди няколко минути. Успяхме да се свържем с почти всички, на които планирахме да се обадим днес. Тук се беше събрал доста голям екип по разследването.

— И къде са всички?

Ричи посочи с глава стенния часовник над вратата.

— Край на смяната. Навъсения Боб каза, че щял да се отбие за пинта бира. Никога не съм виждала стая да се изпразва толкова бързо.

— А ти защо не отиде с тях? — попита Маклейн, скептично повдигнат едната си вежда.

Ричи го дари с елфическата си усмивка.

— Ще се присъединя към тях след малко. Веднага щом осведомя водещия разследването за свършеното до момента.

Маклейн тъкмо излизаше от задната врата на участъка, когато зад гърба му се появи познато лице. Ема Беърд носеше голяма платнена чанта, провесена през рамото й, и вървеше приведена под тежестта й, сякаш в нея се намираха абсолютно всичките й вещи.

— Някой може да си помисли, че харесваш нас повече, отколкото колегите си криминалисти — пошегува се той, докато й придържаше вратата да излезе. — Изглежда, прекарваш доста време тук.

— Може би е така, защото съм в положението на новото момиче — отвърна тя. — Все на мен се пада задачата да мъкна разни неща към хранилището. А може би се дължи на факта, че живея наблизо.

— Сигурен съм, че Нийди с това си осмисля дните — възможността да вижда по някое красиво лице от време на време.

Ема се ухили.

— Благодаря ви, инспектор Маклейн, мисля, че това си беше чиста проба комплимент.

Маклейн щеше да спомене нещо за професионалните стандарти, но осъзна, че шегата нямаше да е нито вярна, нито забавна.

— У дома ли се прибираш? — попита той вместо това.

Бяха прекосили паркинга и стигнаха до старо синьо пежо, паркирано между две патрулни коли. Ема започна да рови в огромната чанта за ключовете си.

— Натам бях тръгнала — отвърна тя и се отказа от издирването на ключовете. — Освен ако нямаш по-добро предложение.