Джеймс Осуалд
Книга на душите (49)

49.

Обективно погледнато, пиенето с Навъсения Боб беше грешка. Не успяха да убедят никого другиго да дойде с тях, твърде много от колегите им бяха прекалили с пиенето покрай Хогманай. Затова отидоха само двамата — отидоха на старите места и си възвърнаха някои от старите лоши навици. Пикантният кебап в един през нощта им се беше усладил, както винаги. Но сега имаше чувството, че в устата му е пропълзяло някакво дребно животно и е народило цяла орда от миниатюрни демони, след което е умряло вътре.

Часовникът до леглото му показваше шест и половина. Днес се предполагаше, че ще бъде почивният му ден, но това беше преди изчезването на Триша Лубкин. Той въздъхна, обърна се настрана и успя да заеме седнало положение. Разтърка наболата си брада. Май беше време за ставане.

Застана под душа и остави горещата вода да му влее малко живот, докато масажираше главата си, за да се отърве от болката, причинена повече от липсата на сън, отколкото от каквото и да било друго. Общо взето не се чувстваше чак толкова зле, вероятно защото двамата с Навъсения Боб бяха останали само на бира. Не бяха стигнали до среднощно нападение на дома му, за да унищожат бутилка уиски. А и от газираната вода, която в половината кръчми в града наричаха ейл и можеше да пиеш колкото си искаш, докато накрая експлодираш.

Влезе в кухнята, където котката на госпожа Маккъчън го гледаше от обичайното си място на плота до печката, сякаш искаше да му каже: „Колко време ти трябва, за да дойдеш на себе си?“. Той не й обърна внимание, направи си силно кафе и се зае да си приготви корнфлейкс и препечена филийка. Ако въобще се беше сетил някога да си напазарува храна, сега за закуска можеше да има бекон с яйца.

Докато пълнеше чашата си с кафе за втори път, си напомни, че трябва да побърза. Една жена беше изчезнала, най-вероятно отвлечена от убиец имитатор. Обикновено би трябвало да е на бюрото си в участъка до десет минути след събуждане. Е, сега може би не бяха чак десет минути, вече не живееше на пешеходно разстояние от работата си. Но подробности като кафе и закуска никога преди не му бяха правили впечатление. Те бяха неща, които можеше да си вземе на път за работа и да консумира, докато работи. Сега обаче имаше малко време за себе си. Трябваше да убива време. Трябваше да чака.

Пет минути по-късно телефонът му иззвъня и той знаеше за какво се обаждат.

— Намерили са тяло, сър. Горе на хълмовете, близо до път А7. Мястото се казва Нетлингфлат — съобщи му сержант Ричи, която звучеше така, сякаш също не беше спала цяла нощ.

— Триша Лубкин ли е? — попита Маклейн.

— Информацията дойде току-що. Все още не сме успели да идентифицираме жертвата.

— Тя е, Ричи. Съжалявам.

— Аз тръгвам натам. Искате ли детектив сержант Леърд да се заеме с това? Знам, че днес е почивният ви ден.

— Не, недей да притесняваш Навъсения Боб — отвърна Маклейн. Съдейки по собственото си състояние отпреди няколко часа, възрастният детектив сержант нямаше да е в много по-добра форма. — По път мини оттук, аз ще се заема с това.

Той затвори, остави телефона на кухненската маса и се взря в котката. Тя на свой ред се вторачи в него и го гледа, без да мигне, през цялото време, докато той допиваше кафето си и чакаше.

През лятото път А7 представлява приятен маршрут за разходка с кола. На юг минава през равнината Мидлодиан, разсича Муърфут Хилс и се спуска надолу към градчетата на Бордърс. От двете страни на пътя се откриват само голи бърда, съвсем рядко се мярка тук-там по някое дърво. Нищо не спира погледа. Нито вятъра.

През зимата, когато паднеше сняг, мястото ставаше абсолютна гадост. Към това трябваше да се добави и фактът, че полицейската кола, с която дойдоха, имаше спешна нужда от смяна на предните гуми. Поне отоплението в купето работеше, за да прочиства предното стъкло от мъглата и да виждат по-добре снегорина, който разширяваше тесния път пред тях, прокаран между преспите. Отначало бяха пропуснали отбивката и се наложи да се връщат. Сега пред тях се движеше полицейски ленд роувър и им показваше пътя, докато колата им се катереше по опасно хлъзгавия стръмен път, подминавайки няколко къщурки, струпани около стари бараки с ръждиви ламаринени покриви и голям фермерски дом.

Фордът на криминалистите някак си беше успял да се изкачи по пътя заедно с две патрулни коли. Маклейн показа служебната си карта на униформения полицай, на когото се беше паднала задачата да маркира периметъра на местопрестъплението с жълта полицейска лента.

— Къде е мястото? — попита го и потръпна от бръснещия вятър, който проникна през дебелото палто, сакото, ризата и кожата и стигна чак до костите му.

Полицаят не каза нищо в отговор, вероятно бе решил, че всяко отваряне на устата означава загуба на ценна телесна топлина. Вместо това направи знак с глава по посока на най-голямата от къщурките, издигната на хълма недалеч от тях. Полицаят поне имаше шапка, нещо, което Маклейн не се беше сетил да си вземе.

Снегът по брега беше отъпкан равномерно. Отгоре, от върха на хълмчето, се спускаше тесен поток. От покритите със сняг скали бяха надвиснали ледени висулки, сякаш искаха да достигнат бавно течащата вода. Малко по-нагоре по течението, където потокът пресичаше пътя към фермата, се виждаше извивката на стар каменен мост. Няколко души се бяха скупчили отстрани и стояха близо един до друг, за да се топлят. Щом Маклейн се приближи, един от тях се обърна. Оказа се Ангъс Кадуоладър, с качулка на главата и увит в дебел шал.

— О, Тони. Щеше ми се да ти честитя Нова година, но май това не е най-подходящото място.

Маклейн кимна в знак на съгласие.

— Какво имаме?

— Госпожа Милнър от фермата ни се обади към седем часа тази сутрин — обади се един от групата. Маклейн разпозна младия полицай, който му беше показал тялото на Одри Карпентър, изоставено близо до язовира, на не повече от осем километра оттук. — Пуска кучетата си навън всяка сутрин. Обикновено те се връщат след пет минути, та да ги нахрани, само че днес не се върнали дори когато ги повикала. Намерила ги тук долу. Открила и това.

Маклейн проследи с поглед мястото, което му сочеше полицаят. Ледът сковаваше бреговете на малкия вир точно под моста. Сред водите му се виждаше голо тяло, застинало неподвижно в миг на агония. Усети как го обзема ужас, макар да бе сигурен, че жената е била мъртва дълго преди да бъде оставена тук. Но нещо във вида на тялото й, замръзнало под слой лед, го накара да потръпне от първичен и ирационален страх. Тя лежеше по гръб, косите й се бяха разпрострели около главата като ореол и бяха застинали така, след като ледът бе сковал тялото й. Не се виждаше много, освен лицето, но дори под леда си личеше, че е гола. Не му трябваше снимка, за да я идентифицира, вече знаеше коя е.