Джеймс Осуалд
Книга на душите (59)

59.

Малкото синьо пежо беше спряно в тясното пространство между два очукани служебни микробуса. Колата на Маклейн беше паркирана от другата страна, почти срещу нея. Как, по дяволите, бе пропуснал да я види сутринта?

Той надзърна през стъклото и изтри натрупания слой прах, за да погледне по-добре. От отсрещната страна на колата сержант Ричи опита дръжката.

— Не е заключена — каза тя, когато вратата се отвори.

Вътре в колата бе толкова разхвърляно, колкото и последния път, когато Маклейн се беше возил в нея. Той вдиша познатия влажен мирис на постелките и погледна към задната седалка. Там имаше одеяло и чифт тежки гумени ботуши, както и проядена от молци стара картонена кутия с латексови ръкавици, изтощени батерии и всякакви други вещи, свързани с работата й. Под седалките беше пълно с празни опаковки от бонбони и пакетчета чипс и общо взето представляваше място, където всичко нежелано пропълзяваше, за да намери забвение.

Той върна шофьорската седалка на мястото й и забеляза, че ключовете все още висяха в стартера. На халката се виждаха и ключове от дома й, както и олющен ключодържател — гномче с миниатюрно кичурче яркорозова изкуствена коса на върха на главата. Маклейн ги взе и отиде да отвори багажника. Вътре намери цяла колекция от връхни дрехи и панталони, свити на топка и натъпкани встрани, така че между тях оставаше малко празно пространство приблизително с размерите на кутията, която я беше видял да носи. В средата на багажника имаше и мека кожена дамска чанта.

— Май не е смятала да се бави много — отбеляза Ричи и взе чантата. За миг Маклейн почувства пристъп на ирационално чувство на ревност, което пропъди с бързо тръсване на глава.

— Къде, по дяволите, е отишла тогава? До магазина за обяд?

— Портмонето й е все още тук — отвърна Ричи, след като надникна в чантата. — Пейджърът и телефонът също — добави и натисна няколко копчета, от което екранът му светна. — Оставили сте доста съобщения — отбеляза тя.

Маклейн не обърна внимание на забележката и огледа паркинга с надеждата да получи някакво вдъхновение. Задната част на участъка го обграждаше от три страни, а четвъртата го защитаваше от външния свят с висока каменна стена. Цялото пространство се наблюдаваше с охранителни камери, но насам гледаха и всички прозорци, зад които по цял ден стояха полицаи. Докато бяха навън, пристигнаха две полицейски коли, а друга излезе да патрулира. Почти всички паркоместа бяха заети. Старата му алфа изглеждаше много малка и крехка до един джип БМВ 4×4, чието присъствие подсказваше, че заместник-началникът вече е пристигнал. Единствените свободни места бяха в жълтата зона пред работилницата и пред тясната рампа, която водеше надолу към хранилището.

— Ела с мен — каза Маклейн и тръгна към задната врата на участъка.

— Какво да правя с това? — Ричи повдигна чантата в ръцете си и Маклейн усети, че все още стискаше ключовете от колата й в ръка. Подхвърли ги на сержанта.

— Върни я в багажника и заключи — каза той и я изчака нетърпеливо да изпълни нареждането.

— Къде отиваме сега? — попита Ричи, докато бързаше след него към вратата, но инспекторът вече говореше по мобилния си телефон.

— Макбрайд? Намери видеозаписите от камерите на паркинга. Търси записи от девет часа вчера сутринта до същото време днес. Искам да знам кой се е доближавал до колата на Ема. Паркирана е на място двадесет и три, близо до рампата. А, и кажи на Навъсения Боб да се обади на Нийди, става ли? Знам, че е в болнични, но той е последният човек, който може да я е виждал. Може да му е споменала нещо за това къде е смятала да отиде след това.

Затвори, щом влязоха от студения сух въздух навън в топлото и влажно фоайе, а Ричи все още го следваше на крачка разстояние.

— Хайде, сержант, размърдайте се — каза Маклейн. — Времето лети. — След това се отправи към стълбището, което водеше надолу към мазето.

 

 

Хранилището не беше същото без ухилената физиономия на сержант Нийдъм. Заелият мястото му полицай Джоунс удържаше фронта и водеше епична битка с компютърната система. Той вдигна поглед, когато Маклейн и Ричи приближиха, а на широкото му младежко лице се изписа притеснена усмивка.

— Господине, госпожо — каза той и скочи на крака иззад бюрото си като палячо на пружина. Маклейн си помисли, че полицаят дори можеше да им козирува.

— Ти си Тим, нали? — попита той, опитвайки да си спомни името му.

— Терънс, сър.

— Извинявай, Терънс. Е, как се справяш? Чух, че Нийди бил болен днес.

— Всичко е наред, сър. Само дето е малко объркващо. Сержант Нийдъм има уникална система за поддържане на архива.

Маклейн опита да се усмихне, но усилието беше огромно.

— Има ли някакви доказателства, донесени към десет сутринта вчера от Ема Беърд от криминалистиката?

— Мога да проверя, само че има някакъв проблем със системата.

— Може ли да пробвам? — попита Ричи и посочи екрана на компютъра. Полицай Джоунс я изгледа притеснено, но след това кимна утвърдително. Ричи се настани на освободения стол и веднага започна да щрака по клавиатурата.

— Терънс, виждал ли си Нийди… ъъъ, сержант Нийдъм вчера? — попита Маклейн, за да отвлече вниманието на полицая от това, което правеше Ричи. Технически погледнато, никой от тях двамата нямаше право да рови в компютъра, без да остави писмен документ за това. Компрометирането на доказателства можеше да обезсмисли безброй разследвания, дори и неговото собствено. Антъни виновно пъхна ръка в джоба на сакото си и напипа сгънатото парче плат, което все още лежеше на дъното му.

— Не, сър. Той си беше тръгнал, когато дойдох.

— По кое време беше това?

— Около дванайсет. Сутринта не бях на работа.

— Ето го — обади се Ричи след малко. — Веществено доказателство, имащо отношение към случая „Макмърдо“. Добавено е в десет и десет вчера сутринта. Предала го е Ема Беърд.

— Трябва да има и разпечатан на хартия документ — отбеляза Маклейн и се обърна към полицая. — Те все още ли се съхраняват в картотеката?

— Ъъъ… да, сър. Искате ли да го видите?

— Да, моля.

Полицай Джоунс взе тежка връзка ключове от бюрото и прекоси помещението в посока към шкафовете с чекмеджета на картотеката, наредени край стената. Върна се след малко с няколко листа, защипани прилежно с телбод, най-горният беше формуляр с номер на разследването и други подробности, а в края му се мъдреше безгрижният подпис на Ема до официалния параф на Нийди. Останалите листове представляваха опис на съдържанието на кутията. Нямаше нищо по-различно от списъка, съпътстващ доказателствата по случая на Андерсън, но потвърждаваше едно: Ема е била тук малко след десет часа сутринта. Маклейн погледна часовника си — беше се случило преди двайсет и два часа. Къде ли беше отишла?

 

 

Първото, което забеляза, когато се върнаха в оперативната зала няколко минути по-късно, беше това, че снимката на Ема бе изчезнала от бялата дъска. Навъсения Боб седеше на бюрото си и имитираше огромна заетост. Вдигна глава, когато инспекторът влезе, и погледът му веднага отскочи встрани. Маклейн осъзна какво става, но твърде късно.

— На какво, по дяволите, си играеш, Маклейн?

Дървеняка се беше скрил зад вратата или поне така изглеждаше. В едната си ръка държеше снимката на Ема, а с другата я потупваше, сякаш беше някакво непослушно дете, което трябваше да се превъзпита.

— Провеждам разследване, сър. Вие какво мислехте, че правя?

— Използвате половината от наличния личен състав, за да търсите приятелката си. Кога смятате да ми изложите фактите по този случай, за да мога да поема разследването? Дори не сте завършили доклада си, който трябваше да е на бюрото ми още вчера.

С ъгълчето на окото Маклейн забеляза как Ричи бавно и внимателно се отдалечи по посока на бюрото си и седна зад компютъра. Едва ли можеше да я вини — последното, от което се нуждаеше, бе да се озове по средата между двама спорещи началници. Отново.

— Излезе нещо — каза той. — Имаме ново развитие.

— Да, чух. Скарали сте се с любимата ти криминалистка и сега тя не ти вдига телефона. Но не мислиш ли, че да започнеш издирване, е малко прекалено?

Как въобще този човек беше се добрал до длъжността старши инспектор? Как въобще беше станал детектив?

— Сър, някъде там навън действа сериен убиец. Той вече отвлече три жени. Сега е изчезнала четвърта. Никой не знае къде е. Колата й, дамската й чанта, ключовете от дома й — всичко е в багажника на автомобила й, паркиран на служебния паркинг отвън. На мен това много ми прилича на възможност да е била… как да кажа — отвлечена? Забравете, че е служител от екипа на криминалистите, забравете дори, че я познавам. Изчезнала е преди по-малко от ден. Ако успеем да проследим последните й движения, възможно е да заловим и това болно копеле, което я е отвлякло. Както и да спасим живота й.

— Това са глупости, Маклейн. — Дъгит размаха фотографията й във въздуха. — Нямате никакви доказателства, че е била отвлечена. Това са само предположения. Има си съответна процедура, която…

— Извинете, сър… ъъъ, господа? — обади се сержант Ричи. — Тук има нещо, което мисля, че трябва да видите.

— Какво има, детектив сержант? Не виждате ли, че сме заети? — обърна се Дървеняка към бедната Ричи.

— Е… ами, просто направих някои справки за миналото на Андерсън, възложени ми от инспектор Маклейн. Току-що получих списък на хората, които са го посещавали в затвора в Питърхед.

— И какво значение има това? — попита Дървеняка.

— Ами в него има едно име, което не очаквах да видя. Посещавал е Андерсън приблизително веднъж месечно през последните осемнайсет месеца.

— Кой? — попита Маклейн и надзърна към полуизвърнатия монитор.

— Сержант Джон Нийдъм, сър.

— Нийди? — изсумтя Дървеняка като професор, пред когото са изказали гениална нова идея. — Госпожице, вие сте отскоро тук, в противен случай щяхте да осъзнавате що за абсурдно предположение направихте току-що. Сержант Нийдъм беше един от хората, които помогнаха да изправим Андерсън пред правосъдието. Той е стожер на този полицейски участък от години. Дядо му и баща му също са били полицаи. Кажете ми, нали всъщност не намеквате, че той е новият Коледен убиец?

— Исках само да посоча… — поде Ричи, но Дървеняка вече не слушаше.

— Добре че заместник-началникът поиска от мен да поема това разследване. Цялото това нещо започва да се превръща в някакъв грандиозен фарс. Маклейн, до един час искам пълен доклад по случая. След това вие и хората ви можете да се заемете с преглеждането на документите по старото дело на Андерсън.

Само звъненето на телефона в джоба му възпря Антъни от това да удари висшестоящ полицай. Обаждането му даде възможност да игнорира старши инспектора за момент.

— Маклейн?

— Ъъъ, Макбрайд се обажда, сър. Преглеждах записите, както наредихте. Мисля, че може би изскочи нещо.

Маклейн прекъсна разговора и пусна телефона си обратно в джоба.

— Боб, Ричи, след мен — нареди той, но преди да направи и крачка, Дървеняка го сграбчи за ръката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Искам доклад след един час, разбра ли?

— О, майната ти, превзет дърт пуяк! — отвърна Маклейн, измъкна се от хватката му и се втурна през вратата.

 

 

Навъсения Боб полагаше огромни усилия да не се изсмее, докато крачеха по коридора към стаята за видеонаблюдение, след като оставиха Дървеняка сам и зяпнал от изумление в оперативната стая.

— Това не беше много умно — отбеляза той. — Да, определено беше много вдъхновяващо, но той ще вдигне голяма олелия нагоре по веригата.

— Знаеш ли, Боб, въобще не ми пука. Може и да ме уволнят, ако искат. Тогава няма да се налага повече да работя с идиоти като него. Между другото, успя ли да се свържеш с Нийди? — попита той, когато забеляза, че Боб стиска мобилния си телефон в ръка.

— Не отговаря, но може и да е излязъл по магазините — отвърна той. „Или в момента изнасилва Ема Беърд.“ Боб не изрече това на глас, но изражението му бе достатъчно красноречиво. Пристигнаха пред залата за видеонаблюдение и се вмъкнаха в тясната тъмна стая, без да кажат нищо повече.

— Вижте тук. — Макбрайд се заигра с видеоконтролерите и на екрана се появи някакво изображение. — Това е паркингът от вчера сутринта. Има две камери, но на тази се вижда от по-добър ъгъл.

Маклейн присви очи към изображението с ниско качество и видя как светлосиньо пежо се настанява на място за паркиране в серия от странни насечени движения. Дребна тъмнокоса фигурка излезе от шофьорската врата, отвори багажника, извади голяма кутия, хвърли нещо обратно в него, спусна вратата на багажника и се отправи към задната врата на сградата, като скоро след това изчезна от обхвата на камерата.

— Прегледах записите от следващите дванайсет часа. Вярно, че ги видях доста набързо, но никъде не я забелязах да се връща.

— Това го знаехме и досега, Стюарт. За какво ме извика тук?

— А, да — отвърна детективът и натисна друго копче, след което ъгълът на изображението се промени. Сега камерата беше насочена към рампата, водеща надолу към товарния вход на хранилището. Беше прекалено тъмно, за да се каже дали металните врати на склада бяха отворени или не, но след няколко минути голяма кола се спусна на заден ход по рампата и изчезна. Малко по-късно същата кола излезе отново и замина. Маклейн погледна часа на видеозаписа — беше десет и половина сутринта.

— Това беше колата на Нийди, нали?

— Има и още, сър — обади се Макбрайд. — Поразпитах наоколо да разбера дали някой го е виждал вчера. Никой не е говорил с него, но Гладис, момичето от столовата, каза, че го е видяла рано сутринта, когато е зареждала със стока.

— Е, така или иначе знаем, че е бил тук. Колата му е била тук — отвърна Маклейн и посочи екрана.

Макбрайд натисна друго копче на клавиатурата и изображението отново се промени. Този път на него се виждаше някой, застанал до същата голяма стара кола, която бяха видели преди малко. Детективът фокусира върху лицето, приближи изображението и въпреки че резолюцията не беше добра, ясно си личеше, че нещо много сериозно не беше наред.

— Да, но всички мислехме, че е пипнал грип. А не че носът му е счупен и има такива синини под очите, че прилича на панда.