Джеймс Осуалд
Книга на душите (25)

25.

— Изглеждате напрегнат, инспекторе. Да не би хората от моята професия да ви карат да заставате нащрек?

Маклейн седеше на един от онези наглед удобни, но изненадващо твърди столове в приемната пред кабинета на главен инспектор Макинтайър. Шефката му беше отишла на среща в управлението, а вратата на кабинета й, обикновено отворена за всички, сега беше плътно затворена. На срещуположния стол седеше професор Мат Хилтън, който се усмихваше с устни, но не и с поглед, и небрежно почукваше с молив по дланта си.

— Не знам дали знаете — започна Маклейн, — но снощи открихме още едно тяло в Пентланд Хилс. На млада жена е, гърлото й е било прерязано и е била оставена в поток под мост.

— Да, чух. Преди две седмици сте открили и друга.

Хилтън беше понапълнял след последната им среща. Косата му беше старомодно дълга и завързана на посивяваща конска опашка, която висеше на гърба му и сякаш изсмукваше цялата му коса назад, все едно твърде често е била дърпана от училищните гамени.

— И въпреки това се учудвате, че изглеждам малко напрегнат?

— О, ами вие приемате това за подражател, копиращ Доналд Андерсън. Мога да си представя, че това ви връща към доста неприятни спомени. Как се чувствате след всичко това, инспекторе? Или мога да ви наричам Тони?

— Не, „инспектор“ е добре — насили се да се успокои Маклейн, въпреки че всичките му инстинкти крещяха да стане и да излезе от стаята.

— Значи, това ви кара да се чувствате самотен? Потиснат?

— Мисля, че думата, която търсите, е фрустриран, Хилтън. От мен се очаква да разследвам двойно убийство. Все още дори не знам името на втората жертва, а се озовавам тук с вас, защото шефовете ми смятат, че съм изложен на твърде голям стрес. Бях пуснат в двуседмичен принудителен отпуск, а това са цели две седмици — време, през което можех да хвана това откачено копеле. Тогава щяха да останат само обезумелите от мъка родители, на които дължа обяснения. Ето за какъв стрес става въпрос — за това, че нямам възможност да си върша работата.

— И не мислите, че сержант… — Хилтън разрови документите си. — … сержант Леърд е способен да свърши тази работа? Разбрах, че в миналото сте работили добре заедно.

— Боб е добър детектив, но смятам, че две глави мислят по-добре от една. Освен това той не е работил по случая „Андерсън“. За разлика от мен.

— Нито е изгубил годеницата си заради Коледния убиец. Това сте вие. — Моливът спря да подскача върху дланта на Хилтън. — А сега, само няколко дни след смъртта на Андерсън, някой започва да убива, използвайки неговите методи. Ще те попитам отново, Тони. Как се чувстваш в резултат на всичко това?

— Чувствам се дяволски вбесен от това, че хората могат да публикуват книги, в които разкриват пред света подробности за начина, по който убива. Откъде според вас този нов убиец знае как точно е убивал Андерсън и къде е оставял телата? Откъде според вас е узнал какво е причинявал на жертвите си, преди да ги убие? Говоря за проклетата книга, която вие и проклетата Джо Далглийш скалъпихте.

— Гняв. Добре — усмихна се още по-широко Хилтън, но усмивката така и не стигна до очите му. — А в деня след откриването на първата жертва започнахте да виждате Андерсън в тълпата. Макар да знаете, че е мъртъв. Разбрах, че сте били на погребението.

— Да, бях на погребението му.

— Кажете ми, защо отидохте на погребението на Андерсън?

— Може би просто исках да се уверя, че копелето наистина е мъртво. Мисля, че вие, психиатрите, го наричате потребност от завършеност.

— Хм. И удовлетворихте ли тази потребност? Предполагам, че не сте, като се има предвид ирационалното ви поведение в универсалния магазин онази вечер.

Маклейн потисна желанието си да изкрещи. Опита да се успокои с мисълта, че тези сеанси целяха да му помогнат. И ако не играе по правилата, ще продължат още дълго.

— А вие как бихте постъпили? — попита той. — Току-що сте открили жертва на убийство, извършено със същия modus operandi на популярен сериен убиец, мъртъв от няколко дни. След това виждате на улицата някой, който ужасно много прилича на въпросния сериен убиец. Нямаше ли да го преследвате?

— На улицата? Да го преследвам? — отвърна Хилтън и отново заразгръща бележките си. — Мислех, че сте го видели в магазина „Джон Луис“, при щанда за коледни играчки. Хм, изглежда много вероятно. Наистина.

Маклейн стисна здраво зъби, преди да е изрекъл още нещо. Напълно беше забравил, че никой не знаеше за първия случай, когато му се стори, че е видял Андерсън.

— Както и да е — продължи Хилтън, — и за капак на всичко, жилището ви пламва и изгаря до основи. Казаха ми, че огънят е започнал от съседен апартамент, използван като ферма за канабис. Това е доста смущаващо, нали?

— Много.

— Разбира се, няма и намек, че сте знаели за случващото се. И все пак вероятно би било по-добре, ако знаехте.

— Това необходимо ли е? — попита Маклейн и се насили да премълчи останалата част от въпроса си.

— Не знам. Необходимо ли е? В случая се опитвам да разбера как мислите вие, Тони. Да преценя дали сте годен за работа.

— Е, аз съм на работа. Или поне щях да бъда, ако не трябваше да съм тук с вас.

— Добре, да се върнем отново на пожара. Изгубили сте всичко в него. Това сигурно е било доста травмиращо. Също като загубата на любим човек.

— Това беше мястото, където спях, хранех се и си вземах душ. По-голямата част от времето си винаги съм прекарвал тук, на работа, или из града, докато съм бил зает да хващам престъпници.

— И все пак онова място е било пълно със спомени. Казаха ми, че сте живели там още от студентските си години. Толкова много време сте прекарали на това място. И разбира се, там е бил домът, който двамата с Кърсти сте създали.

В този миг леко почукване по вратата беше единственото, което успя да спаси живота на професор Хилтън. Или поне да опази носа му здрав. Професорът се намръщи леко и погледна часовника си, преди да затвори отново:

— Господи, стоим тук вече повече от час.

Това даде на Маклейн достатъчно време да се окопити, да преброи до десет и да се изправи. Главата на Джейн Макинтайър се показа на вратата на офиса й.

— Извинявам се, Мат — рече тя, — но ти каза около час. Освен това имаме инструктаж, който трябва да започне след петнайсет минути.

— Разбира се, Джейн — отвърна Хилтън и добави, без да погледне Маклейн: — Мисля, че напредваме, но има още път, който трябва да извървим. Може би трябва да провеждаме тези сеанси два пъти седмично.

— След което ще дадеш на Тони оценка, че е годен за работа?

— Засега да — отвърна Хилтън и Маклейн се почувства точно като малко дете, за което двама възрастни си говорят, без въобще да се интересуват дали ги чува или не. — Бездруго ще имам възможност да го държа под око, докато работя с екипа по профила на серийния убиец.

— Внимателното отношение към детайлите предполага ритуален подход към смъртта. Нашият убиец най-вероятно разкрива някакъв аспект от детството си, който го е травмирал, но същевременно му е носел удовлетворение.

Маклейн седеше в ъгъла на оперативната зала и оставяше безсмислените думи да минават покрай ушите му, докато наблюдаваше цялото представление. Мат Хилтън изглеждаше в стихията си, застанал пред огромната бяла дъска, сякаш изнасяше лекция по психология на първокурсници. „Самонадеян задник“, каза си Маклейн. Всъщност „задник“ беше напълно достатъчно.

— Убиецът работи сам, вероятно някаква дейност, която изисква минимални социални контакти. Предполагам, че е нощен пазач, охранител или нещо подобно.

Предишната нощ не беше спал добре. Доколкото изобщо спа, защото кратките мигове, в които се унасяше, бяха изпълнени със сънища за Кърсти, чиято дълга черна коса се носеше надолу по потока. Това, в комбинация с психоанализата рано сутринта, го беше изцедило напълно. Маклейн не направи опит да потисне прозявката, която сякаш пробяга по цялото му тяло, докато професорът продължаваше да нарежда монотонно. Беше чувал, че има психолози, които могат да направят такъв профил на убиеца, че да посочат предпочитанията му по отношение на облекло, любими храни и домашни любимци, но Хилтън определено не беше от тях. Повечето от казаното дотук бе съпроводено с толкова уговорки, че на практика се обезсмисляше.

— Е, мисля, че казах достатъчно — пристъпи към заключението си Хилтън. — Разбира се, все още е рано да се произнасяме окончателно. Ще работя по доизясняването на профила, когато разполагаме с повече информация. Ще предам бележките си на главния инспектор.

Джейн Макинтайър се изправи, за да заеме мястото му, и за момент Хилтън я изгледа объркано. Изглежда, очакваше аплодисменти и не можеше да разбере защо аудиторията не се възхищава бурно на неговия гений. Един поглед наоколо към екипа, който бяха успели да скалъпят, бе достатъчен, за да обясни липсата на аплодисменти. Дузина млади полицаи, които караха Маклейн да се чувства така, сякаш е наближило време да се оттегли в пенсия; двама цивилни офицери, които изглеждаха способни да направят чаша чай, но само ако сами се нуждаеха от това; детектив Макбрайд, порозовял и прясно избръснат; Навъсения Боб, пълен антипод на Макбрайд; детектив сержант Ричи, току-що пристигнала от Абърдийн, която седеше неспокойно на стола, освободен преди миг от главния инспектор. Нямаше и следа от официалния ръководител на цялата операция старши инспектор Дъгит. Маклейн си помисли, че това определено беше добър знак.

— Благодаря ти, Мат — каза Макинтайър без следа от ирония, — сигурна съм, че това ще допринесе за изясняването на цялостната картина. Добре, знам, че екипът тук е малък за разследване на убийство, но ви уверявам, че ще получите подкрепление веднага щом успея да се добера до допълнителни човешки ресурси. Е, имате ли някакви въпроси?

— Значи, със сигурност приемаме, че убийствата са свързани, така ли? — попита детектив Макбрайд. Макинтайър кимна на Маклейн, който с нежелание се изправи от мястото си и излезе на подиума.

— Засега да. Модус операнди показва твърде много сходства, за да приемем, че няма връзка. А и двете жертви са жени около двадесетте. Приличат си по ръст, телосложение и цвят на косата.

— А какво ще кажете за приликите с Коледния убиец? — попита един от младите полицаи.

— Разбира се, ще разгледаме и тази хипотеза — отвърна Маклейн. — Нашият убиец със сигурност копира методите на Андерсън доста детайлно. Никак не ни помага и това, че съществува бестселър, посветен на него. Всеки може да узнае какво е вършил Андерсън и как точно го е вършил.

— Мисля, че можем да изключим от подозрение по-голямата част от читателите на Джо, инспекторе — усмихна се леко Хилтън, с което напомни на Маклейн, че той бе съавтор на биографията на Андерсън. — Придържайте се към профила, който очертах, и доста бързо ще стесним кръга. А и колкото повече информация имаме, толкова по-точен ще става профилът.

— Благодаря ви, професоре, но предпочитам да не чакам да се появи нов труп, преди да ни кажете каква паста за зъби предпочита убиецът.