Джеймс Осуалд
Книга на душите (44)

44.

— Мислех, че съм бил съвсем ясен по този важен въпрос, сержант.

Старши инспектор Дъгит бе застанал в центъра на оперативната зала, заобиколен от група униформени и цивилни полицаи, които отчаяно се опитваха да изглеждат много заети с нещо. Прекъснат от появата им, старши инспекторът почти игнорира Маклейн и фиксира с поглед детектив сержант Ричи.

— Нямаше ви повече от час. Какво, по дяволите, правихте толкова време?

— Вината е моя, сър — отвърна Маклейн и пристъпи напред в опит да застане между старши инспектора и колежката си. — Аз заведох детектив сержант Ричи в хранилището долу, за да свършим нещо. Не знаех, че отново е прехвърлена към това разследване. Мислех, че разследването на убийствата е с приоритет.

— Не се прави на умник, Маклейн. Благодарение на неточното ти описание се наложи да събера отново всички тук. Ако ни беше казал за Питър Еър преди…

— Ако знаех, че се казва така, щях да ви кажа — отвърна Маклейн и хвърли поглед покрай Дъгит към голямата бяла дъска на далечната стена. На нея се намираше цветна снимка във формат А3 на въпросното лице, а от нея излизаха няколко начертани с черен маркер криви линии, които завършваха със стрелки и набързо надраскани под тях въпроси и действия за предприемане. От такова разстояние не можа да прочете много, но успя да различи думите „екипи за издирване“, изписани с главни букви и подчертани, под което имаше нещо, което приличаше на списък с имената на всички полицаи в участъка. — Моля ви, не ми казвайте, че ще пратите униформени да претърсват щателно целите квартали Лийт и Тринити.

— Нали каза, че той щял да бъде там? Ще го намерим, ще го приберем и ще го накараме да ни каже всичко, което знае за организацията, за която работи. — Дъгит явно абсурдно много се гордееше с казаното. — Щом ти потвърдиш, че това е нашият човек, приключваме. Можеше вече да сме го хванали, ако ти не беше толкова дяволски труден за откриване.

Маклейн се приближи до снимката от полицейското досие и разгледа по-внимателно лицето на нея. Тук Питър Еър изглеждаше далеч по-зле, отколкото на семейната снимка, поставена над камината в дома му. Годините на злоупотреба с наркотици бяха унищожили обещаващия гимназист. Кожата му бе съсухрена до такава степен, че висеше на костите му като сбръчкан пергамент върху скелет. Очите му приличаха на черни дупки, полубезумната му усмивка пред камерата разкриваше счупени и покафенели зъби, някои от които бяха изчезнали безследно. Косата му беше дълга, тънка и мазна. Къдрава и посивяла брада скриваше част от жълтеникавите белези от акне, осеяли бузите и брадичката му.

— Е? Това той ли е? — излая въпроса си Дъгит и за момент Маклейн се поколеба дали да не каже „не“.

— Той е — потвърди инспекторът.

Дъгит се обърна към един от сержантите, готов да задвижи издирването, но Маклейн го прекъсна, преди да успее да заговори:

— Но ако тръгнете да го търсите така явно, той ще изчезне.

— Не ставай глупак. Той е наркоман, не майстор на дегизирането.

— Ще изчезне, казвам ви. Или ще го принудят да изчезне. Ще намери начин да се покрие или хората, за които работи, ще направят така, че никога да не го намерим. Ще свърши в основите на някой строеж или ще стане храна за прасетата в някоя ферма.

— Пълни глупости, човече. Нали постоянно залавяме наркомани!

— Да, но не изпращате целия проклет участък, за да ги търси, сър. — Маклейн се опита да не акцентира на титлата, разбирайки по червенината, избила на лицето на Дъгит, че е сгрешил.

— Това е мое разследване, Маклейн. Не се опитвай да ми казваш как да го ръководя.

Маклейн се обърна с гръб към надигащата се буря и се вторачи в списъка с имената на полицаите от екипите за издирване. Забеляза няколко познати имена, огледа се за гъбата и изтри детективи Ричи, Макбрайд, Леърд, Джонсън. Спря за секунда и продължи с имената на полицаите Грег, Хаусман и Кроу.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Маклейн?

Дъгит напусна мястото си в центъра на залата и тръгна заплашително към него.

— Тези хора са в моя екип, сър. И в случай че сте забравили, ние разследваме двойно убийство. Самият вие, мисля, ми споменахте, че шефът на участъка настоява за бърз резултат. Може би е добре да си го припомните, преди да започнете да ги занимавате с вашия дребен случай с наркотици.

Дъгит го изгледа така, сякаш щеше да избухне всеки момент. В стаята настана тишина и Маклейн беше абсолютно убеден, че в момента всички гледаха към него. Пъхна ръка в джоба си, за да събере сили, и напипа гладкия найлон на пликчето за доказателства. Прилив на енергия, подобно на електрическа искра, се стрелна нагоре по ръката му. Вече не му пукаше за субординацията в участъка, нито за уважението към по-старшите офицери, нито за спазването на правилата. В момента наистина нямаха значение.

— Дребен случай с наркотици? — Гласът на Дъгит беше тих, почти овладян, което по някакъв начин беше по-заплашително, отколкото ако бе дал воля на обичайната си склонност да крещи. — Дребен случай с наркотици? Това ли е всичко, което ще кажеш. Маклейн? Че случаят е поредната нещастна необходимост да се работи? Може би щеше да си по-доволен, ако беше стрелба по туристи в Лийт с цел грабеж?

Маклейн не отговори, но хвърли унищожителен поглед на Дъгит. Оперативната зала около тях затаи дъх и всички очакваха експлозията като деца по време на фойерверки. Старши инспекторът пръв наруши тишината. Обърна се настрана и процеди през зъби:

— Изчезвай! Вземи и „екипа си“ с теб. Само не очаквай съчувствие, когато отново се провалиш.

Маклейн си пое въздух бавно и дълбоко. Чувстваше се така, сякаш беше получил ритник в корема. Всъщност не бе очаквал, че действията му по време на коледната ваканция ще останат незабелязани, но мисълта, че от всички висшестоящи началници точно Дъгит пръв е разбрал за тях, го изпълни с неимоверен гняв. Ръцете му неволно се свиха в юмруци и изведнъж се озова леко наведен напред, готов да помете по-възрастния началник. Внезапно чу слабичкия глас на разума, който звучеше съвсем като гласа на детектив сержант Ричи.

— Може би е по-добре да тръгваме, за да прегледаме отново протоколите от разпитите, сър — каза тя.

Макар и твърде завладян от собствения си гняв, Маклейн успя да прозре намерението на Дъгит, който се обърна, готов да разкъса Ричи. Не беше сигурен каква емоция го движи, но изведнъж усети инстинктивен порив да я защити.

— Мисля, че приключихме тук, сержант — отвърна той, преди Дъгит да проговори. Ричи не каза нищо, но смущението й си личеше ясно, когато Маклейн я бутна пред себе си и тръгна към вратата.