Джеймс Осуалд
Книга на душите (18)

18.

Маклейн набра номера, докато излизаше през служебния изход в студената нощ навън. Трябваше да го е запаметил в телефона, но цифрите така или иначе бяха съхранени в собствената му памет. В момента обаче имаше нужда от питие, а не от дразнеща половинчасова битка с високите технологии.

— Ало? — обади се женски глас от другата страна на линията. Рейчъл. По дяволите, беше се надявал да не му се налага да говори с нея.

— Здрасти, Рей, Тони се обажда. Какво става?

— О, все същото. Получих някои мостри за роклите на шаферките и трябва да уточня окончателно менюто. Оркестърът също препира. Ох, не знам, сигурно не можеш да им осигуриш талони за паркиране или нещо от сорта?

Маклейн се засмя.

— Рей, до сватбата има още цели шест месеца.

— Шест месеца са нищо, Тони. Ще си минат ей така. Всичко трябва да е планирано предварително.

— Всичко ще бъде наред. Мислех, че Фил ще те заведе във Вегас и сватбената церемония ще бъде водена от двойник на Елвис.

— Въобще не споменавай за това. Предполагам, че искаш да говориш с него, нали?

— Всъщност се надявах да го заема от теб за вечерта — каза Маклейн и погледна към тъмните облаци над главата си и към пустата улица, осветена от уличните лампи. — Или това, което е останало от него.

— Моля те, вземи го. Само ми се пречка тук. Обещай ми да го върнеш.

— Окей, Рей, споразумяхме се. Кажи му, че след половин час ще бъда в „Армс“.

Маклейн затвори и благодари на съдбата, че беше уцелил Рейчъл в добро настроение. Напоследък, с наближаването на датата на сватбата, тя бе усвоила странния навик да му звъни по всяко време и да му задава глупави въпроси от рода на това дали е организирал ергенското парти, има ли вече партньорка за сватбената церемония и с какво ще е облечена. Можеше единствено да съчувства на Фил. Бившият му съквартирант и най-добър приятел сигурно понасяше десетократно по-големи страдания.

 

 

Въпреки че се отби да си купи сандвич и го изяде в спарената топлина на закусвалнята, Маклейн успя да стигне до кръчмата пръв. Беше вече преполовил първата си халба бира, когато двойните врати на бара се отвориха и пропуснаха полъх студен въздух и тромавата, леко запусната фигура на човека, когото очакваше.

— Закъсняваш — каза Антъни и посочи пълната халба, близнак на неговата. Фил я взе и с една голяма глътка я преполови до нивото на приятеля си.

— Наздраве! Имах нужда от това — каза той, избърса пяната над горната си устна и се усмихна. Маклейн реши, че приятелят му изглежда уморен, а бръчиците около очите му бяха по-скоро от липса на сън, отколкото от смях. — Господи, от време на време се чудя какво ме е прихванало!

— Значи, Рейчъл е започнала да става лоша, а? По телефона ми се стори съвсем наред.

— Не, не е Рей. Е, тя със сигурност е малко вманиачена, но пък успява да се реваншира по други начини — ухили се Фил и в усмивката му пролича нещо от старото му аз. — Не, става въпрос за лабораторията. Мислех си, че като стана професор, по цял ден ще си седя в кабинета и ще чета курсови работи, ще стъжнявам живота на студентите и ще чакам покани за международни научни конференции.

— А не е ли така?

— Не, по дяволите! Имам бюджет колкото на малка бананова република, персонал от академични примадони, които получават твърде много за труда си и всеки от които се нуждае от персонален масаж на егото минимум веднъж дневно, и това е, без да броим участието в комисии. Има комисии за всичко: за здраве и безопасност, за връзки с обществеността, по етика. Дори не мога да си спомня кога за последно съм хващал епруветка в ръка. И какво му е смешното?

— Ти — отвърна Маклейн и стовари дружеска десница върху гърба на приятеля си. — Звучиш така, сякаш си пораснал.

— Да, май че е така. От мен зависят хора.

— На мен ли го разправяш! Звучи почти като това да си инспектор. Технически погледнато, аз съм детектив, но половината от времето си се занимавам с това да казвам на сержантите и младшите детективи какво да правят.

— Е, поне е само половината от времето. Ще взема да поръчам по още една бира — отвърна Фил, след като довърши халбата си. Маклейн допи остатъка в своята и търпеливо изчака новата.

Взеха бирите си от бара и се отправиха към една маса в ъгъла, далеч от шумния джубокс, който бълваше хитове от осемдесетте.

— Да разбирам ли, че вече си подготвил кумовата си реч? — попита Фил.

— Не може ли просто да импровизирам?

— Приятелю, зависи от това дали искаш да доживееш до края на деня, или не. Не си виждал Рейчъл, когато побеснее.

— Е, тогава май е по-добре да се погрижа за речта предварително. А трябва да ти подготвим и ергенско парти. Имаш ли някакви идеи какво искаш да правиш?

— Каквото и да е, стига да не включва прекалено много от полицейските ти приятели.

— Какво им е на полицейските ми приятели? — престори се на обиден Маклейн.

— Всеки един поотделно ли? Нищо им няма. Боб е голяма скица. Онзи младеж Мак-някой си — малко е скован, но вдъхва надежда. Големия Анди е много полезен в отбор за кръчмарско състезание. Обаче, ако ги събереш заедно, ситуацията може да излезе от контрол. Да знаеш, мислех си, че студентите пият прекалено много.

Маклейн си спомни за ергенската вечер на Големия Анди Хаусман и веднага разбра за какво говори Фил. Достатъчно е да се съберат неколцина полицаи, които не са на смяна, на място с големи количества алкохол — и картинката загрубява.

— Ще гледам да сведа полицейското присъствие до минимум, Фил. Можеш да разчиташ на това.

— Какво планираш в такъв случаи? Боулинг и индийски ресторант? Каране на кънки в Мърифийлд? Стриптийз клуб в Лийт?

— Ще ти се! — отвърна Маклейн и си напомни, че трябва да започне да организира нещо. Все пак бяха минали шест месеца, откакто Фил го беше помолил да му стане кум. — Нали знаеш, че Рейчъл ще ме убие, ако направя нещо, което включва участието на жени?

— Естествено. Само че не е нужно тя да знае. Така или иначе Джени организира нещо грандиозно за женската част. Между другото, тя ме попита нещо. Иска да знае дали да покани и Ема да се присъедини към тях, да се запознае с някои от момичетата, за да не се чувства съвсем изолирана в големия ден?

— Не знам. — Маклейн отпи голяма глътка от бирата си и се почувства леко неловко от насоката, в която беше поел разговорът. — Ще трябва да я попитам.

— Какво? Искаш да кажеш, че още не си я питал? Поднасяш ме, нали? Кажи ми, че си я попитал. Рей ще припадне, ако разбере, че кумът ще дойде на сватбата сам.

— Ще я попитам, Фил. Обещавам.

— Не знам какво да кажа, Тони. Между другото, какво става с вас двамата? Изглежда, преди време нещата се получаваха. А после… какво стана?

— Ами… работим на смени… Не знам, Фил. Може би просто вече съм свикнал да бъда сам.

— Ти си глупак, инспектор Маклейн. — Фил се надигна от дървената пейка и грабна двете празни халби, които мистериозно се бяха появили на местата на пълните.

— Аз черпя — спря го Антъни и бръкна в джоба за портфейла си.

— Не, ти ще поръчаш следващите. Трябва да ида до едно място.

Фил изчезна, оставяйки го да размисля върху причините, поради които не беше опитал по-сериозно да се сближи с Ема Беърд от криминологичния отдел в участъка. Тя бе единственият човек, освен него, който беше спал в леглото му за последните десет години. Въпреки че се беше промъкнала там пийнала и бе заспала, когато той самият вече отдавна хъркаше.

— Знаеш ли, можехме да излезем още вчера — заяви Фил след малко, когато се върна с третите им халби бира.

— Трябваше да ми се обадиш.

— Звънях, но ти не вдигна, а няма никакъв смисъл да оставям съобщение на глупавия ти телефон. Ти така или иначе никога не ги прослушваш.

— Прав си. Бях в Абърдийн и се прибрах много късно. А след това избухна пожарът в сградата на Удбъри и минаваше два през нощта, когато се прибрах у дома.

— Пожарът, да. Видях го по новините. Сградата е пламнала доста бързо, а? Предполагам, че сега ще я съборят и ще издигнат жилищни блокове на нейно място. Не съм сигурен кое е по-грозно — това или да превърнеш една фабрика в скъпарски апартаменти за хора с твърде много пари.

— Защо го казваш? — намръщи се Маклейн.

— Ами жалко е как тези величествени стари сгради биват завземани от алчни инвеститори. Хората, които са ги построили, са били предприемачи, създавали са богатство и живот за града. А тези места… не знам. Сега са опасани отвсякъде с охранителни камери и бодлива тел. Превърнати са в затворени комплекси. Така се изсмуква живецът на града.

— Знаеш ли, ти си вторият човек, който ми го казва днес.

— Така ли?

— Говорих с пазача на сградата, един смахнат дядка. Той каза, че фабриката предпочитала да се самозапали и да изгори, вместо да бъде превърната в нещо друго. Един вид самоубийство.

Фил се задави с бирата и пяната изскочи от устата и носа му. Маклейн го потупа няколко пъти по гърба, докато приятелят му спря да кашля и започна отново да диша нормално.

— Старият проблем с пиенето пак се появява, както виждам.

— Ох, това беше безценно! Сграда да си направи самоубийство! Наистина знаеш как да ги подбираш, Тони.

— Май е така.

— А какво те е отвяло чак в Абърдийн? — попита Фил. Гласът му все още беше половин октава по-висок от обикновено. Маклейн се намръщи. Надяваше се, че разговорът няма да стигне до тази тема, но реалността беше друга. Новината така или иначе скоро щеше да излезе наяве, а най-добрият му приятел имаше право да я узнае от него.

— Андерсън е мъртъв — отвърна той и разказа всичко на Фил.

 

 

Късно вечерта, докато се връщаше пеш вкъщи, градът беше необичайно тих. Чуваха се само такситата, които минаваха от време на време по „Медоус“, тук-там някой откъслечен пиянски вик или далечният рев на седемстотинхиляден град. Маклейн пое дълбока глътка от студения нощен въздух и си наложи да не мисли за Доналд Андерсън или Одри Карпентър. В ушите му обаче все още отекваше звукът на пръст, засипваща капака на ковчег в едно ветровито абърдийнско гробище. Мъртвото лице все още се взираше в него от масата за аутопсии, а изпитите бири размиваха фините порцеланови черти и ги караха да приличат на едно друго лице в едно друго време.

Едва когато бръкна в джоба си за ключовете, странното усещане, което го беше преследвало натрапчиво през целия път по улицата, най-накрая изплува ясно в съзнанието му. Маклейн подуши въздуха. Нещо гореше с позната, лютива, незаконна миризма. Огледа се наоколо и не видя никого. В края на улицата мина закъснял автобус, а сред ръмженето на двигателя му той чу далечното и приглушено припукване на пламъци. Отстъпи назад от входната врата и погледна нагоре към прозорците на собствения си апартамент. Стъклата им бяха тъмни и отразяваха оранжевия облак от пламъци над тях. Внезапно вниманието му бе привлечено от някакво движение един етаж по-надолу по диагонал на сградата.

Беше апартаментът на студентите, където не минаваше и месец, в който да се задържат едни и същи лица. Поне последната групичка нямаше навика да оставя входната врата на сградата отключена и подпряна с камък. Имаха обаче навика да слушат силна музика до среднощ и почти винаги държаха външните дървени щори на прозорците спуснати. И в момента бяха затворени, но мънички пролуки между летвите разкриваха проблясващите светлини на танцуващите зад тях пламъци.

Едва успя да намери правилния ключ в тежката връзка и да го пъхне трескаво в ключалката на входа. Ключовете от къщата на баба му в другата част на града също бяха тук и допълнително натежаваха във връзката, сякаш го провокираха да ги изпусне в бързината. Проклинайки изпитата бира, Маклейн най-после успя да се пребори с входната врата, отвори я и пристъпи в тъмнината.

Вътре беше топло. Много по-топло от нормалното за декември. Миризмата на изгоряло заседна в гърлото му още с първата глътка въздух. Погледна нагоре и видя облак сивкав пушек, който се стелеше по тавана. Димът идваше откъм задното стълбище и се прокрадваше през перилата от ковано желязо. Извади телефона си и набра 999, докато се качваше нагоре към апартамента си.

— Център за спешни повиквания, от каква помощ се нуждаете? — попита отегчен женски глас от другата страна. Поредното откачено обаждане, от което вече й беше все тая.

— Пожарна, линейка, полиция — изброи Маклейн, даде адреса и се качи на площадката на първия етаж. Пред него имаше две врати — на студентите и на банкера, който, ако не го лъжеше паметта, в момента работеше в чужбина. Никаква светлина не проникваше през ветрилообразния прозорец на вратата на единия от апартаментите, но зад стъклото на другия се виждаха оранжеви отблясъци и кълба черен дим, който се просмукваше през ключалката и под вратата.

Изкачи останалата част от стълбището на прескоци, прикривайки носа и устата си с ръкава на палтото, за да се предпази от сгъстяващия се дим. Подмина вратата на апартамента си, отиде пред отсрещния и заудря силно по дървената му врата.

— Господин Шийн? Чувате ли ме? Господин Шийн? Тони Маклейн е. Трябва да се събудите. Има пожар! — Още докато изричаше думите, давейки се от неприятния сладникав дим, той осъзна колко нелепо звучаха. Отстъпи крачка назад и погледна към крушката в коридора. Изчака я да светне, но не се случи нищо. Или леко примигна?

Без да я дочака, Маклейн изрита вратата с всички сили. Дървото се пропука, но издържа. Изрита вратата отново и част от нея хлътна навътре в апартамента. Погледна през дупката и видя само виещи се кълба дим, който всеки момент щеше да започне да излиза през направения от него отвор. Протегна ръка вътре и затърси ключа с надеждата, че съседът му няма верига на вратата. Късметът бе на негова страна.

Жегата го обгърна в мига, в който отвори вратата, а димът нахлу на етажната площадка. Пое дълбоко дъх още в коридора и пристъпи внимателно в апартамента. Подът изскърца под тежестта му и се огъна, сякаш щеше да поддаде. В този миг Маклейн осъзна мощта на адските пламъци зад вратата. Наистина трябваше да изчака пожарникарите, но какво щеше да стане, ако закъснееха?

Отвори една врата с надеждата, че това е спалнята. В стаята се кълбеше дим, който започна да излиза и в тесния коридор. Господин Шийн не беше от тези, които спяха на отворен прозорец. На Маклейн му се искаше да извика, но се боеше да поеме достатъчно дълбоко въздух, за да го направи. Приближи се бързо до леглото, посегна към човека, който спеше в него, и го разтърси здраво за рамото. Нищо.

Наведе се по-близо и се опита да види дали все още диша, но в стаята беше прекалено тъмно и задимено. Очите му се насълзиха, лютивият дим изгори гърлото му. Усети, че някъде наблизо пламъците заръмжаха по-силно, най-сетне намерили пътя си навън. Нямаше никакво време. Отметна завивките, сграбчи господин Шийн и го метна през рамо. Задъха се, докато намери обратния път към коридора навън, благодарейки на съдбата, че съседът му беше кльощав старец. Въпреки това се запрепъва от тежестта на рамото си, а горещината стана почти непоносима. Вратата към всекидневната избухна в пламъци пред очите му, като ефект в евтин филм на ужасите. На светлината от огъня се виждаше как полираните дъски на пода в коридора почерняват и се огъват от горещината. Пламъците от долния апартамент поглъщаха пода и скоро всичко щеше да се сгромоляса. Ако не успееше да излезе навреме, Маклейн също рискуваше да пропадне.

Нагласи отпуснатото, облечено в пижама тяло на господин Шийн по-удобно на рамото си и тръгна напред. Усещаше как дъските на пода стенат под тежестта му и когато се затича, целият под се разтресе и заогъва като детски надуваем замък. Направи един последен скок и се приземи в относителната безопасност на каменната площадка на стълбището. Подът зад гърба му се срути.

Огромна топка пламъци изригна над главата му, огнените езици докоснаха косата му, а пижамата на господин Шийн пламна. Свлече се на колене. За момент се почувства твърде изтощен, за да помръдне, съзнанието му се замъгли от липсата на кислород. Можеше единствено да стои и да гледа как малките пламъчета бавно поглъщат памучната тъкан, а някъде в далечината зад тях, извън полезрението му, се намираше вратата към собствения му апартамент. Там беше целият му живот. Трябваше да влезе и да събере някои от нещата, които можеше да носи, последните останки, напомнящи му за един живот, който му беше отнет.

Някъде долу се чу експлозия. Звукът си проправи път през мъглата в съзнанието му и Маклейн се пробуди дотолкова, че да осъзнае какво точно се случва. Угаси трескаво с длан пламъците по пижамата на господин Шийн, изправи се с мъка на крака и задърпа стареца след себе си. Опря гръб на каменната стена и бавно и внимателно започна да си проправя път надолу по стълбището към следващата площадка. Вратата на студентите беше обвита в пламъци, които вече облизваха долната част на каменната площадка, на която беше стоял допреди миг. През процепа над съседната врата се виждаше, че апартаментът на банкера все още устояваше на огъня. Собственият му апартамент на горния етаж щеше да пламне скоро.

Горещината, излъчвана откъм апартамента на студентите, беше почти непоносима, но трябваше да успее да мине покрай него, за да стигне до стълбите. Стисна зъби и притча покрай вратата, притискайки тялото на изпадналия в безсъзнание старец с надеждата, че палтото му няма да пламне. Още щом подмина, усети полъха на вятъра върху лицето си — пламъците засмукваха свеж въздух от отворената входна врата на сградата. Почувства облекчение в дробовете си и събра сили да слезе по последните стълби, влачейки господин Шийн след себе си.

 

 

Вой на сирени отекваше в квартала, когато Маклейн се добра до отсрещния край на улицата и се свлече на паважа. Гълташе ненаситно студения единбургски въздух, безсилен да обърне внимание на отпуснатото тяло до себе си. Уличните лампи наоколо бяха като блуждаещи пламъчета от детско стихотворение, дребни личица на феи надничаха от прозорците наоколо. Иззад ъгъла се показа пожарна кола и спирачките й изсвириха пронизително, преди да спре наблизо. От нея заизскачаха мъже, облечени в жълто, миг по-късно пристигна и втора пожарна. Маклейн се изправи с усилие и тръгна обратно към сградата. Пред него изникна нечие познато лице. Разследващият пожарникар — Джим Бъроуз, не го позна веднага.

— Има ли някой друг вътре?

— На приземния етаж — посочи Маклейн най-близкия прозорец. — Възрастната госпожа Маккъчън. Живее сама, пазете се от котките й.

— По дяволите! Добре ли сте, сър?

Маклейн се огледа и видя двама униформени офицери, които се приближаваха тичешком. С облекчение забеляза, че единият от тях е сержант Хаусман, но преди да успее да каже нещо, оглушителна експлозия взриви нощта. Стъкла и парчета дървена дограма се посипаха отгоре им, дрънчейки по покривите на сградите и паркираните автомобили. Веднага след това нещо тежко тупна в краката на Маклейн. Беше почерняло и обгоряло. Димът, който се издигаше от него, разнасяше онази странно позната сладникава миризма.

— Анди, обезопасете улицата и докарайте колкото може повече хора тук. Ще трябва да евакуираме всички от съседните две сгради и от тези отзад — разпореди се Маклейн и се наведе да огледа димящото парче в краката си, като мимоходом забеляза, че ръцете му са почернели от сажди. Скоро щеше да изпадне в шок. А може би вече беше. — Как е господин Шийн?

— Кой? — попита Хаусман.

— Съседът ми — отговори Маклейн, вдигна парчето обгоряла маса в краката си и избърса с длан саждите от горния му слой. Отдолу беше хладно и необгоряло. Завъртя го разсеяно между пръстите си и се обърна към отсрещния тротоар, където беше оставил стареца. В главата му започна да се оформя една ужасяваща мисъл.

На тротоара се беше събрала групичка хора, двама парамедици бяха коленичили до неподвижното тяло. Големия Анди последва Маклейн, като разблъскваше зяпачите, за да им направят място, но инспекторът беше наясно, че вече няма смисъл. Парамедиците не полагаха усилия да спасят живота на господин Шийн и увисналите им рамене разкриваха ужасната истина.

— Мъртъв ли е? — Антъни се спусна към най-близкия от парамедиците, все още стискайки обгорялото парче в ръка.

— Не можахме да направим нищо — отвърна мъжът, без да отклони поглед. Починал е още преди да стигнем дотук.

Маклейн се изправи и се подпря на най-близката кола, за да не падне. Светът около него шеметно се завъртя. Улицата тънеше в хаос: пожарни коли, стълби и маркучи, шум, мирис на водна пара, обгоряло дърво, горяща пластмаса и плът.

— Добре ли сте, сър? — попита някой. Дълбоко някъде в съзнанието си Маклейн разбра, че въпросът беше от парамедика. В момента се бе съсредоточил почти изцяло върху буцата опърлен материал, изхвърчал от апартамента на студентите. Най-накрая го разпозна и разбра как се бе случило всичко.

— Анди? — огледа се той за едрата фигура на полицая.

— Мисля, че трябва да ви прегледат, сър — каза парамедикът и постави ръка на рамото му. Маклейн я отблъсна.

— Аз съм полицай.

— Вие сте полицай, който изпада в шок, доколкото виждам.

— Добре съм. Просто ми се вие свят. Вдишах малко повече дим.

Пред очите му се изправи нечия масивна фигура и на Маклейн му трябваше секунда да осъзнае, че това е сержант Хаусман.

— А, Анди, ето те! Иди до участъка, намери Дървеняка и го доведи тук.

— Часът е два през нощта, не мисля, че ще го намеря там.

— Добре, събуди го. Не, като си помисля, това не е чак толкова добра идея. Само му кажете.

— Какво да му кажем? Не мислиш ли, че трябва да отидеш с парамедиците?

— Добре съм, Анди — отвърна Маклейн и му показа обгорялата буца в ръцете си, като отчупи парче от нея с нокът. Около него цареше хаос, целият му живот току-що беше изчезнал в пламъци, а той все още беше поразен от абсурдността на цялата ситуация. — Това е хашиш, Анди. Дрогата, която се опитваме да проследим от месеци насам. Малките копеленца са я отглеждали точно под носа ми.

При тези думи не можа да се сдържи и смехът изригна от гърлото му. Задави се, нуждаеше се от глътка въздух, дробовете му протестираха заради вдишания дим, но просто не можеше да се спре. Дори и когато парамедиците сложиха кислородна маска на лицето му.