Джеймс Осуалд
Книга на душите (55)

55.

Дразнещо пиукане прекъсна съня, който не съзнаваше, че сънува, докато не започна да се изплъзва от клепачите му. Антъни се преобърна в леглото, посегна към нощната лампа и в този миг забеляза, че навън е започнало да се развиделява. Часовникът му показваше осем.

Не беше типично за него да се успи след алармата. Едва тогава видя, че е изключена. Беше го направил предишната сутрин, когато звъненето й ги бе прекъснало с Ема. Без нея леглото му изглеждаше далеч по-малко привлекателно. Той изпъшка и грабна телефона, който все още вибрираше и пиукаше до часовника.

— Маклейн. — Сигурно звъняха от участъка и се чудеха къде ли е. Имаше пресконференция, на която се предполагаше, че трябва да присъства. Поне делата му по разследването бяха изцяло в ред, все пак заради това си беше легнал чак в три през нощта.

— Ей, Тони, честита Нова година!

— Фил? Върнахте ли се вече? Искам да кажа, честита Нова година и на теб. — Антъни скочи от леглото, докато говореше, и отиде да погледне през прозореца, леко потръпващ от хладния въздух в спалнята.

— Прибрах се миналата вечер и се чудех какво ли правиш. Искаш ли да изпием по бира и да си побъбрим? На обичайното място по обичайното време?

Маклейн щеше по навик да каже „да“, когато го осени една неприятна мисъл:

— Вече не живея в Нюингтън, Фил. А „Армс“ ми е малко далеч оттук.

— Исусе, вярно. Много глупаво от моя страна, изцяло бях забравил за това. Тогава къде да се видим?

Антъни се прозина и се почеса по корема. Беше му трудно да мисли, преди да е изпил сутрешното си кафе.

— Не знам, Фил. Какво ще кажеш за „Друкит Даг“? Не е далеч от вас, а на мен ми е на път за вкъщи.

— Добре, значи там в обичайното време — отвърна приятелят му. Някъде зад гърба му някои викаше нещо, но Маклейн не разбра какво. Беше женски глас, най-вероятно на Рейчъл, след това Фил добави: — Трябва да те разпитам и за всичко ново, което се случва между вас с Ема.

Антъни отмести поглед от прозореца и извърна очи към празното легло, след което си спомни внезапния гняв на Ема предишната сутрин.

— Сега трябва да бягам, Фил. Имам пресконференция. Ще се видим довечера.

 

 

— Къде беше, по дяволите? Пресконференцията е след по-малко от час — посрещна го главен инспектор Макинтайър. Изражението й подсказваше, че всеки момент може да избухне.

— Оставих доклада на бюрото ви още снощи, госпожо.

Около два през нощта, ако трябваше да е точен, което бе и една от причините да се успи, но това едва ли би му помогнало в случая.

— Изобщо не ме интересува докладът ти, Тони. Трябваше да ми докладваш устно. Както и на заместник-началника на управлението. Нямаме време да се занимаваме с четене на доклади — отвърна Макинтайър и погледна часовника си, — а това нещо започва след по-малко от час.

— Заместник-началникът тук ли е? — попита Маклейн с надеждата да се оправдае, макар да усещаше, че положението е безнадеждно.

— В кабинета ми е.

— Добре. В такъв случай, нека се срещнем в конферентната зала след петнайсет минути. Само ще отида да си взема документите. — „И кафе“, добави мислено.

Макинтайър кимна в знак на съгласие, въпреки че очевидно не й се искаше да го изпуска от поглед. Маклейн изчезна, преди да е размислила. Отправи се първо към оперативната зала, където завари Макбрайд да се взира с безкрайно уморена физиономия в екрана на компютъра си.

— Добро утро, детектив. Навъсения Боб тук ли е?

На Макбрайд му бе нужно известно време да отговори. Погледът му обходи нервно стаята, преди да се фокусира върху инспектора.

— В столовата е, мисля. И той ви търсеше преди малко.

— Може ли да отидеш да го намериш? Издири и сержант Ричи. Искам всички да присъствате на тази пресконференция.

— Тя отиде за кафе — отвърна Макбрайд и посегна към телефона си. — Ще се върне всеки момент.

Маклейн остави детектива да издири останалите от екипа и тръгна към собствения си офис. Не беше изминал и половината път дотам, когато видя Ема, която идваше от другата страна на коридора. Тя носеше голяма картонена кутия и излъчваше видимо раздразнение. Трудно му беше да прецени какво точно се изписа на физиономията й, когато го видя. Той реши да подходи с желание за помирение:

— Виж, Ема, наистина много съжалявам…

— Тони, не исках… — каза и тя в един глас с него. И двамата млъкнаха и се спогледаха.

— Ти първа — каза Маклейн.

— Не исках да си тръгна така вчера. Съжалявам, беше много глупаво от моя страна.

Антъни понечи да се съгласи, но тънкото гласче на инстинкта за самосъхранение го предупреди да не го прави.

— Не. Ти беше права — отвърна тон. — Не трябва да зарязвам всичко и да тичам на работа всеки път, когато ми звъннат. Все пак това не беше просто почивният ми ден.

Ема премести кутията и я опря в стената, за да си отпочинат ръцете й от тежестта.

— Ей, дай ми това — предложи той.

— Не, всичко е наред. Това са веществените доказателства от случая „Макмърдо“. Трябва да ги занеса долу в хранилището. Ако ги пипне и някой друг, ще трябва доста да се обяснявам, и то писмено — усмихна му се тя и изведнъж отново всичко беше наред.

— Добре тогава — каза Маклейн и млъкна, тъй като не беше сигурен какво точно да каже. Получи ли съобщението ми? По-точно съобщенията, бяха две.

— Да, обаче не ми се излизаше никъде снощи.

— А какво ще кажеш за довечера? По-късно ще ходя в една кръчма с Фил, но мога да го отменя.

— Не, кръчма звучи идеално. А и е толкова забавно да пиеш с Фил. Трябва само да го напиеш леко и се превръща в истинска златна мина за тайна информация. Ще се видим там в такъв случай. — Ема взе кутията в ръце и се отправи към стълбището.

— Добре. Поздрави Нийди от мен каза Маклейн, но тя вече бе изчезнала.

 

 

— Успях да проверя още две от опожарените сгради, сър. И двете са свързани с Гилдията на странниците.

Маклейн седеше на неудобен стол зад застланата с бяла покривка маса за пресконференции. Пред него се простираха дълги редици празни столове, които стигаха чак до двойните врати в дъното на залата, откъдето скоро щяха да нахлуят чакалите. Инструктажът с Макинтайър можеше да мине и по-добре, но дори и в момента сержант Ричи все още бе затворена в страничната стая до залата с главния инспектор и заместник-началника и обсъждаха последните аспекти от случая. Сержант Хуей седеше на далечния край на масата и трескаво си водеше бележки. Нямаше и следа от Навъсения Боб, но това вероятно беше за добро.

— Какво каза? — попита той разсеяно.

— За пожарите, сър. Нали искахте историческа справка за местата.

Маклейн си спомни. Беше толкова погълнат от разследването на убийствата, че съвсем бе забравил за пожарите. Започваше да се превръща във втори Дъгит, който се фокусира само върху един случай и зарязва всички останали. Дори самата мисъл го накара да се усмихне.

— И какво точно откри?

— Ами, информацията е оскъдна. Споменава се едва на едно-две места. Опитах да се свържа с един професор по история от университета. Той е експерт по всичко, свързано с гилдиите, но е заминал за Щатите за Коледа. Трябвало да се върне днес.

— Окей. Иди да се срещнеш с него. Нека опитаме с това, за да има какво да впишем в докладите, когато разследването замре.

Макбрайд кимна, но не си тръгна. Изглеждаше така, сякаш искаше да попита още нещо. Маклейн безмълвно изчака детективът да събере смелост за въпроса си.

— Ъъъ, сър — започна той най-сетне, — докъде мислите, че ще стигнете с тази връзка? Искам да кажа, явно Гилдията на странниците вече не съществува. А дори и да я има, за какво им е да палят собствените си стари сгради? От завист? И как точно го правят? Искам да кажа, нямаме категорични доказателства за палеж, няма и следа от възникнал инцидент… — заобяснява детективът задъхано.

— Интересувам се по-скоро от други сгради, които са свързани с тях и все още не са изгорели. Ако открием някакъв модел, по който можем да предвидим къде ще е следващият пожар, значи, можем да поставим сградата под наблюдение и да хванем този, който прави належите — обясни Маклейн каква беше основната му идея, която беше и най-добрата, понеже просто нямаше друга.

— Искате ли веднага да се заема с това? — попита детективът с несъмнена надежда в гласа. В същия момент двойните врати в далечния край на залата се отвориха и първите журналисти нахлуха вътре, бързайки да заемат най-добрите места.

— Добре, може. Така или иначе няма смисъл да висиш тук.

Макбрайд побърза да напусне залата, а Маклейн се облегна на стола си. Затвори очи за миг и се опита да се подготви за бъдещата атака. Определено тази част от полицейската работа беше далеч по-лесна, когато човек се намираше на по-ниско стъпало по хлъзгавата стълбица.

 

 

— Е, не беше чак толкова зле, колкото се очакваше — възкликна сержант Ричи час по-късно. Маклейн я изгледа, за да се увери дали не се шегува. Изражението й беше неразгадаемо, а и момичето бързо се учеше на хитрините на Навъсения Боб. Като се има предвид този един час, който бяха прекарали в компанията на дамите и господата журналисти, по-скоро би заложил на сарказма в тона й.

— Какво, мислиш, става в момента там? — попита той и кимна по посока на съседната зала, където Макинтайър се беше затворила със заместник-началника. Дървеняка също беше с тях, а това не вещаеше нищо добро.

— И аз нямам никаква идея, сър. В Абърдийн не ни оставаше много време да се занимаваме с пресата. Не и ако можехме да минем без тях.

— Да, но проклетият Хари Лубкин прецака тази възможност. Тъпо копеле. Ако беше дошъл при нас още в деня, когато жена му е изчезнала, а не беше чакал да мине почти седмица, можеше и да имаме някакъв шанс. Това, че в момента разлайва пресата, няма да я върне, нали?

Ричи не отговори, с което показа доброто си възпитание. Маклейн разкърши рамене и се опита да облекчи болката във врата си. Беше се схванал целият още в момента, когато пресконференцията дегенерира до серия обвинения в полицейска некомпетентност. Защо им беше отнело толкова дълго време, за да започнат издирването на изчезналата жена? Защо градът не беше предупреден за появата на нов сериен убиец? Какво смятаха да направят, за да защитят младите жени в Единбург? Щяха ли отново да отворят случая на Андерсън, за да проверят дали все пак правосъдието не е осъдило грешния човек? Можеха ли да намерят и собствените си задници с помощта на две ръце и фенерче?

— Понякога и те се държат мило с нас. Пресата имам предвид — уточни Маклейн. — Не знам с какво точно заслужихме такова бойко отношение. Не мисля, че искам да съм на мястото на Дан Хуей утре сутринта, когато излязат вестниците.

Ричи, изглежда, искаше да добави нещо, но беше прекъсната от шума от отварянето на вратата към съседната зала. Главен инспектор Макинтайър излезе първа, лицето й бе мрачно и гневно. Зад нея старши инспектор Дъгит и заместник-началникът Удхаус се смееха на нещо. Маклейн се изправи, предусещайки как необратимата съдба надвисва над главата му.

— О, инспекторе, все още сте тук. Добре — каза заместник-началникът. В гласа му бе останала съвсем малко топлина след смеха с Дървеняка.

— Да, сър? — Маклейн се подготви вътрешно за конското, което несъмнено щеше да последва след фиаското, наречено пресконференция.

— Ами, бих казан, че това беше истинска катастрофа, нали? Всъщност разполагате ли въобще с някакви следи, по които да работите?

— Все още работим по списъка на хората, които са имали достъп до ключовете за магазина на Андерсън. А и все още търсим доказателства…

— Значи, да разбирам, че отговорът е „не“. Имате ли някаква идея какво изобщо правите?

Маклейн се опита да потисне гнева си. Нямаше никакъв смисъл да противоречи на човек, който можеше да направи живота му още по-сложен, отколкото беше.

— Открихме къде убиецът е отнесъл първите две жертви, сър. Мисля, че това не е малко.

— О, стига, Маклейн — изкикоти се Дървеняка. Нямаше друг начин, по който да се опише звукът, който издаде. — Открил си леговището му и дори не си си направил труда да поставиш мястото под наблюдение?

„Защото ти беше ангажирал абсолютно всички свободни полицаи, за да изпълняват тъпите ти заповеди“, помисли си Маклейн.

— Не знам за вас, сър, но аз се надявах да заловим копелето, преди да е отвлякъл нова жертва, а не след това. Нямаше как да се уверя дали е разбрал, че сме ходили там. Криминалистите бяха там достатъчно дълго.

— Значи, искате да кажете, че нямате ни най-малка представа какво точно правите?

— Не мисля, че от това има някаква полза — прекъсна ги Макинтайър, преди разговорът да прерасне в разпра. — Чарлс, знаеш не по-зле от мен, че в случая наблюдението беше невъзможно. — Тя обърна гръб на старши инспектора, преди той да успее да си отвори устата, и адресира следващата си реплика към Маклейн: — И, Тони, трябва да признаеш, че действаш напосоки. Вече имаме три мъртви жени и не искам да научавам за четвърта.

Маклейн сви рамене в знак на поражение. Изглеждаше много вероятно да му отнемат разследването, преди още да бе имал възможност да го започне.

— Да разбирам ли, че имате нещо предвид, госпожо? — попита той.

— Всъщност това беше идея на Тери. — Тя кимна към заместник-началника и нещо в тона й подсказа, че не беше съвсем доволна от намесата му. Това зарадва Маклейн за цели десет секунди.

— Трябва ни профил на този убиец — намеси се заместник-началникът. — Трябва да разберем какви са мотивите му, за да предвидим следващия му ход. Какво го провокира? Как подбира жертвите си? Защо следва методите на Андерсън толкова точно, а убива много по-често от него?

— Моето уважение, сър, но професор Хилтън вече успя да състави профил, ако може да се нарече така. Ако бяхте прочели доклада ми по случая, щяхте да знаете, че сержант Ричи вече е говорила с него по този въпрос.

— Сержант Ричи ли? — попита Удхаус. — Мислех, че лично вие се занимавате с това. Все пак вие сте човекът, който най-добре познава мисленето на Андерсън.

— Не се опитваме да съставим профил на Андерсън, сър. Той е мъртъв.

— Знам, Маклейн. Опитвате се да направите профил на някого, който боготвори Андерсън и се стреми по всякакъв начин да прилича на него. Бих казал, че вашият опит с този човек би бил от огромно значение. Не беше ли това и основната причина, поради която възложиха случая точно на вас?

Маклейн хвърли бърз поглед към Макинтайър, преди да отговори:

— Може би назначението ми наистина е имало нещо общо с това, сър.

— Естествено, че е така — отвърна Удхаус. — Но от начина, по който се развиват нещата до момента, изглежда, не сте чак такъв експерт по Андерсън, за какъвто ви мислехме. Трябват ни резултати, и то бързо.

— Мислите ли, че не го знам, сър? — попита Маклейн. — Мислите ли, че на мен ми е лесно?

— Именно това е и моята гледна точка. Твърде пристрастен сте в случая. А и това е прекалено важно разследване, за да бъде ръководено от редови инспектор. Въпросът е бил доведен до знанието на министъра. Вече се разисква в Холируд^[1]. Ако смятате, че тази пресконференция е минала зле, просто почакайте и ще видите какво ще се случи, когато се намесят и политиците.

Удхаус обърна гръб на Маклейн и се обърна към Макинтайър:

— Точно затова трябва вие да поемете контрола, Джейн, а Чарлс да ръководи операциите по разследването. Маклейн ще води екипа, който разследва връзката с Андерсън, но искам отделни екипи да работят по всеки един от трите случая.

Изражението на Дървеняка премина от въодушевление през угриженост до смайващ ужас, когато значението на току-що казаното от заместник-началника в крайна сметка си проби път до съзнанието му.

— Но, сър, аз имам толкова… — опита да възрази той.

— Никакво „но“, Чарлс — прекъсна го Удхаус, преди старши инспекторът да довърши. — Искам резултати.