Джеймс Осуалд
Книга на душите (60)

60.

— Наистина ли мислиш, че Нийди е нашият човек? — попита Ричи, която седеше в колата до Маклейн.

Пътуваха на юг от града по посока на околовръстното шосе. Косите лъчи на слънцето, което се спускаше над Пентланд Хилс, и ранните задръствания превръщаха шофирането в истински кошмар. Струваше му се, че само преди няколко часа бе говорил с отец Антон в осветената от свещи църква, а вечерта приближаваше. Искаше му се да се движат по-бързо, макар да знаеше, че излишното бързане означаваше още по-ниска скорост в задръстването.

— Мамка му, не ми се ще да призная, че Хилтън може да е прав, но в момента всичко от профила му сочи към Нийдъм. — Маклейн игнорира ядосаното бипкане, когато засече пътя и изпревари от неправилната страна някаква туткаща се кола отпред. С една ръка на волана, той започна да изброява: — Нийдъм е самотник и цял живот е бил в сянката на баща си. Заврян е долу в хранилището от години и само бог знае колко възможности за повишение е пропуснал. В момента можеше да е поне старши инспектор, ако някакъв скапан хулиган не беше нарязал крака му със счупена бутилка. Той работи по случая с Коледния убиец по-дълго от всички останали. И разбира се, имал е достъп до ключовете от книжарницата на Андерсън.

— Внимавайте, сър! — извика Ричи и сграбчи таблото пред себе си, когато колата направи рязък завой на едно кръгово кръстовище.

Той натисна рязко спирачката в момента, в който едно такси му пресече пътя, за да спре няколко метра встрани и да остави някакъв възрастен господин. На Маклейн му се прииска да беше взел патрулна кола или още по-добре — някоя от необозначените служебни коли на участъка. Всички те имаха сирени и скрити сини светлини, които можеха да разчистят пътя му за нула време. Само че, както обикновено, всичките бяха или заети, или повредени, следователно единственият избор беше собствената му алфа или пежото на Ема. Нейната кола обаче трябваше да оставят недокосната за събиране на доказателства.

Премина на втора скорост и профуча покрай таксито, при което двукамерният италиански двигател издаде достатъчно красноречив звук, по-добър от всякакви словесни обиди, които би могъл да измисли. За кратко пътят пред него се оказа чист и той се концентрира само върху това да кара възможно най-бързо в границите на безопасното.

— Надявам се, че Стюарт е успял да се свърже с Пътна полиция. Ще бъде много тъпо, ако ни спрат за превишена скорост.

— В този район има много камери — отговори той, — а и честно казано, в момента не ми пука дали някоя от тях ще ме заснеме. По дяволите!

Движението отново се задръсти малко по-надолу и се наложи Маклейн да намали.

— Знаете ли, че звучите досущ като Навъсения Боб? — засмя се Ричи.

Инспекторът не отговори и усмивката й скоро помръкна.

— Ще я намерим. Всичко ще бъде наред — каза тя.

— Познавали сте се в Абърдийн, нали? — Маклейн не беше сигурен дали иска да говорят за Ема точно в този момент, но всичко друго беше за предпочитане пред това да се взира безпомощно в проблясващите светлини на колите отпред. — Между вас, изглежда, има някаква стара история, прав ли съм?

Ричи се размърда неловко на седалката. Движението й почти можеше да се нарече отдръпване.

— Да, срещали сме се по няколко случая.

— И само това? А защо тогава се сковаваш всеки път, когато се спомене името й? И по-точно казано, какво има тя против теб?

За момент Ричи не каза нищо, просто продължи да гледа съсредоточено напред, сякаш искаше трафикът да се разчисти час по-скоро. Когато все пак заговори, гласът й беше странно официален:

— Имахме известни недоразумения. Свързани с точно определен детектив.

— От мъжки пол, предполагам.

— Впоследствие се оказа, че той не заслужава вниманието на никоя от нас. Мижитурката в момента е инспектор, прехвърлиха го в Лондон. Не се спря пред нищо и никого, за да се добере до това назначение толкова бързо.

— Е, значи, вече го няма. А защо вие двете все още имате търкания заради него?

Ричи не го удостои с отговор. Маклейн можеше само да прави догадки, докато колите бавно потеглиха напред. Трафикът пъплеше едва-едва през късата отсечка от пътя покрай Бърдихаус, под моста и най-накрая се раздвижи достатъчно, когато стигнаха до отбивката за Лоунхед. Колко време беше минало, откакто двамата с детектив Робъртсън бяха идвали насам? Не повече от месец, но му се струваше, че са минали години.

Сградата на „Рандолф Дивелъпмънтс“, покрай която преминаха, беше обляна в светлина. Старите каменни фабрики бяха заобиколени със строителни машини, но повечето подвижни фургони бяха махнати. Маклейн си спомни макетите, които Уилям Рандолф му бе показал, както и плановете му за съживяване на града и предградията. Несъмнено предстоеше да започне работата по превръщането на това място в поредното луксозно местенце за живеене.

— Ще се обадиш ли на Макбрайд, моля те? — попита той, внезапно осенен от странна мисъл. Ричи отвори капачето на телефона си.

— Какво искате да го попитам?

— Дали е успял вече да се свърже с онзи професор от университета.

Запитването беше предадено и последва утвърдителен отговор.

— Питай го тогава дали старата… — Маклейн присви очи към осветения надпис, издялан в каменната фасада над входа. — Металургична фабрика „Макмери“ в Лоунхед. Да провери дали е била свързана с Гилдията.

Ричи отново предаде въпроса и се обърна към инспектора.

— Каква гилдия? — попита, докато притискаше микрофона на телефона си с длан. Маклейн не успя да й обясни, преди Макбрайд да поднесе отговора. — Казва, че не знае, но може да провери — предаде тя, след което приключи разговора и прибра телефона си. — За какво става въпрос?

— Просто още едно предчувствие — отвърна Маклейн. — Явно днес ми е ден за предчувствия.

 

 

— Доста солидна къща за някого, който живее на сержантска заплата — отбеляза Ричи, когато видя внушителната фасада на дома на Нийди. Алфата премина през дългата чакълена алея, която спокойно можеше да служи за декор на някой стар филм.

— Семейството му я има отдавна. Фамилия Нийдъм преди години са построили металургичната фабрика ето там. — Маклейн посочи към задната част на къщата, където се издигаше високата каменна стена на стара фабрика, подаваща се иззад редица оголели от зимата дървета. — Някога всички се събирахме тук от време на време. Работехме по случая с Коледния убиец. Оттогава мястото изглежда доста запуснато.

Когато се приближиха достатъчно, той забеляза, че сиво-кафявата мазилка на фасадата се беше пропукала на места и рамките на прозорците спешно се нуждаеха от боядисване. Бръшлян обвиваше предния фронтон на къщата, както и комина, който заплашваше да се срути върху покрива на гаража. За всеки случай паркира алфата по-надалеч.

Предната врата бе заключена, но това не беше изненадващо. Косите слънчеви лъчи се отразяваха в прозорците, а спуснатите щори зад тях пречеха да се види какво става в стаите вътре. Маклейн посегна към богато орнаментирания порцеланов звънец, но се поколеба.

— Може би първо да поогледаме, а? — предложи той.

Чакълената алея продължаваше и зад къщата и минаваше през каменна арка, която свързваше двора с гаражното отделение. А пред него по-скоро зарязан, отколкото паркиран, се намираше тъмнозеленият луксозен ягуар, спрян със задната си част към сервизната врата на къщата. Маклейн вдигна поглед и не видя някой от прозорците в дома да свети. Спуснатите щори блокираха гледката към всички стаи от първия етаж, с изключение на задния вестибюл и кухнята, но и в двете нямаше никого. Той пробва задната врата, но и тя се оказа заключена.

— Колата не е използвана от известно време — отбеляза Ричи, опряла ръка на капака на двигателя, след което опита една от вратите и добави: — Заключена е.

Гаражните помещения представляваха преустроени къщи за прислугата и също се оказаха заключени. Това не бе особено изненадващо, като се има предвид, че къщата беше близо до Лоунхед. Подобно място се явяваше истински магнит за безработните и недоволни младежи, живеещи в бедните райони около долината Рослин. Сгушена до огромното туловище на старата металургична фабрика, къщата едва ли не плачеше да бъде ограбена и опустошена.

— Тук, изглежда, нещо е било влачено — посочи Ричи, приклекна до задната броня на колата на Нийди и се взря в чакъла на пътеката. Маклейн също се доближи.

— Какво?

— Вижте тук — посочи тя една плитка бразда в чакъла. — Явно нещо тежко е било свалено от багажника и влачено в онази посока.

Маклейн прокара внимателно длан върху дребните камъчета и усети грубите очертания на две успоредни следи. Две пети се бяха влачили, оставяйки бразди в пътеката към задния вход на къщата.

Той се изправи, извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране, докато следваше грапавата диря по посока на вратата. Детектив Макбрайд вдигна при второто позвъняване.

— Трябва ми заповед за обиск на дома на Нийди — каза Маклейн, преди младият детектив да успее да изрече каквото и да било. — Освен това трябва да намерим и самия него.

— Заемам се веднага, сър — отвърна Макбрайд. — А, и между другото, оказа се, че сте прав.

— Аз ли? За какво?

— Металургична фабрика „Макмери“ е била построена на място, притежавано от старата Гилдия на странниците. Оказва се, че това е била първата им сграда. Там са се установили, след като градските гилдии на търговците са ги изгонили от града в началото на шестнайсети век.

— Добре, детектив. Може да продължиш с урока по история, когато намерим Ема. Просто гледай да извадиш тази заповед. След това ела тук колкото можеш по-бързо.

 

 

Не беше в стила на Маклейн да стои и да чака нещата да се случат. Той се поразходи наоколо, погледна през прозореца на кухнята, за всеки случай опита отново заключената врата и провери за скрит резервен ключ. Ричи също се присъедини към търсенето му.

— Знаете ли, почти мога да се закълна, че преди малко чух някой да вика „Помощ!“ — каза тя.

— Какво? — обърна се Маклейн от мястото си до задната врата.

— Ето пак — отвърна Ричи. Наоколо се възцари тишина, нарушавана само от далечното жужене на трафика по околовръстното шосе и воя на двигателите на прелитащ високо самолет.

— Мисля, че си права, сержант. Изглежда, някой наистина спешно се нуждае от помощ. — Маклейн пъхна ръката си в ръкава на палтото, след това взе голям камък, който лежеше до задната врата, и с него разби едно от прозорчетата. Оказа се, че ключът все още е в ключалката. Той се пресегна внимателно, завъртя ключа и отвори вратата.

— Господи! Каква е тази миризма?

Ричи сбърчи нос още щом пристъпи във вестибюла. Маклейн подуши въздуха и му се дощя да не го беше правил. Носът му веднага бе атакуван от воня на гниещ боклук и отворена канализация. Дишайки леко и през устата, той отвори вратата към кухнята и пристъпи вътре.

Тук въздухът миришеше малко по-слабо, но все така неприятно. По-голямата част от миризмата се носеше от голямата двойна мивка, препълнена с немити чинии и прибори. Масата бе затрупана с боклуци: празни кутии от пица, картонени опаковки от китайска храна, кутийки от бира и опаковки от шоколад. В средата на масата се виждаше купа, пълна с развалени плодове с коричка от зеленикав мухъл. Всичко това ярко контрастираше с безупречната чистота, която Нийди поддържаше в офиса си в участъка.

— Не очаквах това — каза Ричи. Маклейн можеше само да се съгласи.

Бързо и тихо си проправиха път към стаите на долния етаж. Повечето от тях явно не се използваха от години. Прозорците им бяха затворени с капаци, така че да не влиза светлина, и всичко бе оставено да прашасва на спокойствие. Светли петна по стените показваха къде са били картините, които Маклейн си спомняше от предишните си посещения тук, в стаите не бяха останали много мебели. Колкото по-навътре навлизаха в къщата, толкова по-слабо се усещаше лошата миризма от кухнята и все по-отчетливо се долавяше миризмата на плесен. Инспекторът включи осветлението в голямата всекидневна в предната част на къщата и видя черните петна от плесен, които се спускаха под орнаментираните корнизи, кафявите кръгове по тавана, лющещата се боя по стените.

На горния етаж беше още по-зле. Покривът отчаяно се нуждаеше от ремонт, на места таванът бе пропаднал и бе оставил само голи греди. През дупките се виждаше бледа дневна светлина, която проникваше през прозорците на таванските помещения. Цялата сграда изглеждаше изоставена, сякаш от години тук не живееше никой. И все пак бе заключена отвътре и ключът все още беше на вратата. Колата на Нийди беше спряна отзад, но той самият не се виждаше никъде.

Ричи първа откри стаите на тавана, закътани в задната му част. Полускритото просто дървено стълбище беше тясно и създадено така, че прислугата можеше да стига до местата си за спане, без да притеснява господаря. Повечето от стаите бяха празни и покрити с петна от влага. В една от тях бяха струпани стари дюшеци, покрити с прах и паяжини. А в друга Нийди беше дал воля на своята обсебеност.

Пред високия прозорец, гледащ към алеята с дърветата и фабриката, стоеше издигнато на подиум бюро. Беше покрито с изрезки от вестници и тетрадки със спирала, изпълнени с прилежен почерк, и хвърчащи листове, нашарени с несвързани драсканици и безумни рисунки. Едно доста опърпано копие от книгата на Джо Далглийш се подаваше изпод купчина полицейски папки, а още няколко кашона от хранилището бяха струпани в ъгъла. Но един поглед към стените бе достатъчен, за да накара Маклейн да потръпне.

Нийдъм беше окачил по тях десетки снимки на Андерсън — от съдебната зала, от магазина му, тук бяха дори полицейските снимки, заснети при задържането му. Имаше и други снимки: на жертвите, забодени с карфици върху всяка свободна повърхност в отчаяна пародия на работна дъска в някоя от оперативните зали в участъка. Върху тях бяха залепени цветни листчета и по-големи парчета хартия, изписани с кодирани надписи и прихванати с жълто тиксо. „Как ги е избирал?“, „Защо под мост?“, „Къде е книгата?“ и поне двайсетина, на които пишеше просто „Защо?“.

— От колко ли време се е занимавал с това? — попита Ричи, докато Маклейн ровеше из хартиите по бюрото, вдигайки ту една, ту друга тетрадка. Почеркът на Нийдъм беше труден за разбиране, но на предната корица бе изписана дата отпреди две години.

— Отдавна — отвърна той, остави тетрадката обратно и взе нещо, което приличаше на писмо. Погледът му бе привлечен от познатото лого на Адвокатска и нотариална кантора „Карстеърс Уедъл“.

— Какво имаме тук? — изви врат Ричи, за да надзърне, и се доближи толкова, че Маклейн можеше да усети лекия полъх на парфюма й.

— Писмо, в което са описани подробностите около данък наследство върху имота, оставен от бащата на Нийди. И по-специално тази къща. Изглежда, дължи на общината приблизително един милион лири.

Сержантът подсвирна.

— О, това и мен би ме побъркало — каза тя.

— Мисля, че сумата само е ускорила още повече падението му — отвърна Маклейн и пусна писмото обратно на бюрото, след което отново огледа стаята. — Нийди е откачил доста преди това. Само дето ние не сме забелязали.