Джеймс Осуалд
Книга на душите (42)

42.

Толкова е ядосана на себе си, че подритва издатините по тротоара, за да уталожи гнева си. Какво, по дяволите, си беше мислила? Все едно и също всяка проклета Коледа! Дяволски добре знаеше какво щеше да стане. Онази кучка майка му щеше да дойде, щеше да си вре носа във всичко, да пухти и да гледа злобно. Щеше „просто да проверява“ как се грижи за „малкото й момче“. Малко, друг път! Хари никога не е бил малък. Копелето си беше дебелак и ако се съди по снимките, просто от рождение си бе едно дебело копеле.

Едри мокри снежинки падат по лицето й, докато се изкачва по хълма с бързи крачки. Сняг. Просто перфектно! Сега не може и да се прибере у дома, не и докато онази двулична крава е там. Сигурно пак готви още храна за отвратителния си син. Дори не знаеше защо, по дяволите, се беше съгласила да се омъжи за него.

Някаква кола, която си проправя път нагоре по хълма, я настига и я осветява с фаровете си в гръб. „Включи на къси, копеле!“, мисли си тя. Тялото й хвърля сянка върху близката стена. Не му обръщай внимание, също като другите. Вече няма много хора навън, не и толкова късно, не и днес. Всички са в леглата, защото утре са на работа, освен ако не са си взели цяла седмица отпуск. Като онази харпия, майката на Хари. Защо не вземе просто да се замъкне обратно в Глазгоу и да ги остави на мира?

Гласове. Не, само един глас. Някакъв мъж й вика. Не му обръщай внимание, ще си замине. Какво се влачи, проклетникът? За каква я мисли, за курва? А тя просто иска да се разходи из квартала, може би да стигне до другия квартал, да си проветри главата и да се успокои.

— Казах, че ако искате да ви закарам…

Не се обръщай, не гледай… ох, мамка му!

— Слушай, добре съм! — отвръща тя. Не може да види добре лицето му в тъмната кола. Усмихва ли й се, или я оглежда похотливо? А може и да опита да направи нещо.

— Добре. Само предлагам — отвръща онзи и вдига прозореца на колата.

Лъскаво возило с електрически стъкла и други такива работи. Лъскава кола. Има даже два ауспуха, които бълват едновременно газове в нощния въздух, докато онзи се отдалечава. Снегът се завихря след него и отново се връща към обичайния си ритъм. Господи, наистина е студено! Май трябваше да си облече дебелото палто.

Мрази зимата. Не само защото по Коледа винаги се появява майката на Хари. Късите дни и леденостуденият дъжд също не са особено приятни. Не може да излезе от къщи и заради онзи дебел кит, пльоснал се пред огромния телевизор. Какво въобще беше видяла в него? Със сигурност можеше да си намери нещо много по-добро.

Редица коли са паркирали от едната страна на улицата и снегът започва да се натрупва по покривите им. Снегът й харесва, въпреки че мрази зимата. Може би утре ще се обади на Шели и двете може да излязат в парка, ако се покаже малко слънце. Ще остави Хари и майка му, а може и въобще да не се върне при тях.

В края на редицата има една кола, върху която няма сняг, по нея се стичат само вадички вода. Не е ли същата, която я застигна преди малко? О, мамка му! Последното, което й трябваше, беше кавга с някакъв чекиджия, който си търси компания. Тук не е район с червени фенери, задник такъв! И аз не съм кучка!

Спира се, за да види дали мъжът все още седи зад волана, но колата е празна. Може би все пак не е някой задник. Може би живее някъде наоколо. Да бе! Тогава защо щеше да й предлага да я повози? Сигурно мръсното копеле в момента се крие в храстите и мастурбира. Добре. Чудесно. Значи, ще си отиде право вкъщи. Просто ще се обърне и…

Зад себе си вижда някакъв човек. Исусе, откъде се взе?… Мъжът вдига ръка, в която държи нещо. Спреят я удря в лицето, студен и мокър като снега. Мирише на марципан. Тя мрази проклетия марципан.

И в този миг губи съзнание.