Джеймс Осуалд
Книга на душите (65)

65.

Тя идва при него в агонията му като ангел на милосърдието. Гола е, но в това няма нищо срамно. Лицето й е радостно, а косите й се спускат по раменете като буен черен водопад.

— Не се паникьосвай, Тони. Скоро всичко ще свърши. По един или друг начин.

Не е чувал гласа й от толкова много време. Някога го имаше на запис, но пожарът го унищожи, както му отне и всичко друго, свързано с нея. Останаха му само спомените. Тя се привежда над него и погалва челото му с длан, хладна като първия зимен сняг.

— Кърсти — изрича името й той, но думата излита като грак. Гърлото му сякаш е посипано с нажежен пясък. Толкова е горещо, че усеща как започва да гори.

— Шшшт. Тук съм. Всички сме тук. Всичко ще бъде наред.

Тя е права, всички са тук. Вижда ги една по една: Триша Лубкин, Кейт Маккензи, Одри Карпентър, Лора Фентън, Даян Киниър, Роузи Бъкли — списъкът продължава с всички убити от Нийди и Андерсън, които преминават покрай него една по една и докосват челото му с хладните си пръсти. Всички те са голи, но се усмихват и са радостни, щастливи. Всички са свободни. Има и други — хора, които не познава, както и такива, които познава. Джон Нийдъм такъв, какъвто беше преди десетилетие, взиращ се в нищото и с ужасено изражение. Доналд Андерсън, по-млад, облечен скромно като монах и с удивен поглед от това, което е извършил, това, което книгата го е накарала да направи.

— Кърсти — мълви с глас, малко по-силен от шепот. Вече чува воя на вятъра, лицето му усеща изпепеляващата жега, която опърля кожата му. Вихрушката отнася всички около него и ги вдига във въздуха като торнадо. Тръгват си радостни, с широко разперени като за прегръдка ръце и вдигнати нагоре възторжени лица. Твърде късно разбира, че и тя трябва да тръгне. Посяга към ръката й и хваща дланта й. Тя е хладна на допир и толкова гладка. Забравил е това усещане. Тя му липсва толкова много. — Не тръгвай.

— Трябва да си вървя — отвръща тя бавно и търпеливо, с онзи типично неин маниер. — Трябва да ме пуснеш да си вървя. Време е да продължиш напред.

Пръстите й се изплъзват от ръката му. Тя се понася във въздуха, а косите й играят около лицето й. Поглежда надолу към него и му се усмихва, след това изчезва от погледа му.

— Обичам те, Кърсти — казва той, а нея вече я няма.

— Какво казахте, сър?

Маклейн отвори рязко очи и се озова вперил поглед право в лицето на сержант Ричи. По челото й се стичаха капчици пот. Чувстваше се така, сякаш някой го беше бутнал във фурната и бе усилил газта на максимум. Не беше чудно защо — всичко около него бе в пламъци.

— Трябва да излезем! Веднага. — Ричи се наведе и го задърпа да се изправи. Той бегло си спомни, че тя също бе ранена. Защо беше дошла тук, застрашавайки собствения си живот? Реши, че по-късно ще я отпрати.

Всичко го болеше, но краката му все пак намериха някакви сили и веднъж щом се изправи, той успя да изкуцука до най-близката врата обратно към административната част на фабриката. По тавана се кълбяха облаци пушек, пламъците вече облизваха дървените бюра и лавиците. Двамата с Ричи слязоха или по-скоро се изтърколиха надолу по спираловидното стълбище и паднаха в тунела. Тук въздухът беше малко по-поносим заради постоянното течение, предизвикано от бушуващия горе огън. И все пак дишаха трудно.

Маклейн спря по средата на параклиса.

— Трябва да запазим всичко тук. Това е сцена на местопрестъпление — каза той с прегракнал глас. Сержант Ричи задъхано опря гръб на стената до вратата.

— Моето уважение, сър, обаче майната му на местопрестъплението. Трябва да се махаме оттук, преди всичко да експлодира.

И сякаш за да подчертае думите й, откъм тунела зад тях се чу глух пукот, последван от още по-силен рев на огъня. Лишеният от кислород мозък на Маклейн късно осъзна какво се случваше. В този момент дървената врата, замаскирана като подвижен панел, изчезна в кълбо от пламъци. Горящи трески се забиха в лицето му, а въздушната струя го просна на земята. Той успя да изпълзи навън, когато пламъците започнаха да изяждат дървените мемориални плочи и аналоя с форма на орел.

— Права сте, сержант. Майната му на местопрестъплението.

Подпряха се един на друг за опора и се изкачиха по каменните стълби, извеждащи до мазето, а след това и нагоре във вестибюла. Лютивата миризма на пушека беше навсякъде, дори и в коридора, и даже надмогваше ужасната воня на гнилоч и развалени яйца. Маклейн се опита да определи на какво миришеше, но съзнанието му отказваше да назове мириса — може би беше блатен газ? Или скапана канализация?

Въздухът навън беше студен, сладък и чист — истинска благодат за сетивата. Двамата с Ричи се запрепъваха по чакълената алея към колата. Все още нямаше и следа от поисканото подкрепление или медицинския хеликоптер. Бяха изминали едва половината разстояние, когато мощна експлозия зад тях раздра тишината. Маклейн се обърна и видя гигантски черен облак да се издига на мястото на металургичната фабрика. Последва странен свистящ звук, сякаш влак излизаше от тунел с пълна скорост, и цялата предна част на къщата на Нийди избухна в стълб от пламъци. Стъклата на прозорците се разбиха със звън, изхвърляйки остри като бръснач парчета към пътеката отпред.

Ударната вълна събори и двамата на земята. Маклейн заби лице в чакъла и вкопчи ръце в камъчетата, сякаш, ако се пуснеше, щеше да изпадне извън света. Главата му пулсираше от експлозиите, от горещината и от полученото мозъчно сътресение. Лека-полека зимният студ облекчи изгарянията му и световъртежът започна да отшумява. Едва тогава чу далечния вой на сирени и монотонното бучене на приближаващ хеликоптер.