Джеймс Осуалд
Книга на душите (6)

6.

Откъм полуотворената врата на оперативната стая долетя смях. Маклейн се спря отвън, ушите му още пищяха от лекцията, която му беше дръпнал Дъгит. Винаги се чувстваше зле, когато знаеше, че се е провалил и си заслужава упреците. Но и винаги му беше трудно да приеме, че старши инспекторът е прав. Последното, от което имаше нужда в момента, бе весела компания, но и не му се щеше да се затваря в миниатюрния офис, за да работи по графиците с извънредните часове или каквото там дежурният сержант беше решил да струпа на главата на най-младия детектив инспектор в участъка. Погледна часовника си. Прекалено рано ли беше, за да си ходи? Вероятно да, въпреки че бе започнал работа дълго преди изгрев. Е, поне беше вярно, че имаше и много други случаи, които се нуждаеха от вниманието му. А какво по-добро място да се заеме с тях от хранилището в подземието, далеч от всеки, който би могъл да му напомни за претърпяното поражение.

Сградата на участъка представляваше архитектурен урод, проектиран от специална комисия и издигнат през седемдесетте, когато голият бетон се е възприемал като последния писък на модата. Както повечето сгради в Единбург, и тази бе построена върху нещо друго, което в случая беше старият полицейски участък от викторианската епоха. Ето защо настоящите подземни нива бяха нещо съвсем различно от останалата част на сградата. Слизането по старите каменни стъпала, изтрити в средата от безкрайните върволици крака, беше като преминаване в друг свят. Стените тук бяха тухлени, боядисани с безброй дебели слоеве бяла боя, имаше прекрасни сводести арки, изработени от умели майстори, които очевидно са се гордеели с работата си. Стаите долу бяха малки и без прозорци, истински килии от отминали времена. И тъй като вече не отговаряха на изискванията за настаняване на затворници, бяха преобразени в хранилище за веществени доказателства и архивни дела. Една от тях беше превърната в офис, от който сержант Джон Нийдъм ръководеше своето подземно царство.

Маклейн доближи тихо до вратата не защото смяташе да се вмъкне незабелязано, а защото атмосферата на мястото предполагаше тишина, каквато цареше в катедралите и криптите. Когато дойде по-наблизо, забеляза, че вратата на офиса е отворена, светеше, а от вътрешността долитаха звуци, които трудно можеха да бъдат сбъркани. Човекът вътре полагаше отчаяни усилия да не избухне в сълзи. Маклейн надникна и видя сержанта, захлупен върху бюрото си с гръб към вратата, докато тялото му леко потрепваше.

— Нийди?

Хълцането изведнъж спря, сякаш изключено от щепсел. Сержант Нийдъм вдигна глава, разтърка бузите си и се опита да фокусира погледа на силно зачервените си очи.

— Кой… О, инспектор Маклейн, сър.

Антъни си спомни предишния им разговор, в който бе станало дума за стария Нийдъм. Баща и син бяха доста близки по онзи странен и резервиран начин, характерен за семействата, лишени от женско влияние. Имаше само едно нещо, което би предизвикало подобна реакция.

— Баща ти ли? — попита Маклейн.

Нийди кимна.

— Да. Преди близо два часа — подсмръкна той и измъкна омачкана бяла носна кърпа от джоба на панталона си, издуха си носа, след което използва едното й ъгълче да попие очите си. — Бедният старец. Днес щяха да го оперират от рак, но когато докторите са го отворили… не е имало смисъл да го режат.

— Наистина съжалявам, Нийди. Той беше добър полицай.

— Да, така си е. Макар че понякога едва се траеше. — Нийди се усмихна криво и хвърли поглед покрай Маклейн. Той проследи погледа му към часовника на далечната стена. Беше пет и половина единбургско време. — Е, какво те води долу тази вечер? — попита той.

Маклейн го погледна и си спомни детектива, който някога, преди толкова много години, го бе разигравал като новак, току-що започнал работа в полицията. Нийди беше добър детектив, сериозен и прецизен в работата си. Според някои дори маниакално прецизен, но не и според Маклейн. Двамата бяха приятели, макар и недотам близки. А и какво се очакваше от приятелите в момент като този?

— Не беше нещо важно. Само някакви предварителни проучвания, но те могат да почакат. Защо не излезем оттук? Да идем да изпием по бира? Май и двамата сме заслужили по една, нали?

— Интересно. Мислех, че си от хората, които си падат по истинския ейл.

Нийди седеше на евтината пластмасова пейка в нишата, която изглеждаше като декор от скапан гангстерски филм. Ръцете му лежаха с преплетени пръсти върху евтината маса, имитация на дърво. Маклейн остави двете халби леденостудена наливна бира — единствената що-годе прилична напитка в цялото заведение, и седна на отсрещната пейка.

— Нямах кой знае какъв избор.

Той притегли едната халба към себе си, като междувременно забеляза, че нито една от тях не можеше да мине за измита. Кръчмата беше близо до участъка и това май бе единственото й предимство.

Нийди взе своята халба и я вдигна във въздуха, игнорирайки мръсния кръг от утайка по средата й.

— За Естер Маклейн.

— Да. И за Том Нийдъм — добави Маклейн и вдигна своята чаша.

Двамата отпиха, след това притихнаха за един конфузно дълъг момент. Пръв наруши тишината Нийди:

— Колко време продължи? Колко време баба ти беше… Нали се сещаш? Преди да…

— Осемнайсет месеца плюс-минус един-два дни.

— Исусе, толкова дълго? Как успя да се справиш с това?

— Не знам. Предполагам, ме просто свикваш. Няма какво друго да направиш.

— Да, май знам какво имаш предвид — отвърна Нийди и отпи нова дълга глътка. — Но това не значи, че е лесно да гледаш как някой малко по малко гасне пред очите ти.

Този път тишината се възцари за още по-дълго. Маклейн се опита да навакса с пиенето, но бирата се оказа твърде газирана, за да я гаврътне наведнъж.

— Мислил ли си какво ще правиш? — попита Маклейн, но веднага си даде сметка, че въпросът е глупав. Разбира се, че не беше мислил. Та старият Нийдъм още не бе изстинал. Собствената му баба беше починала преди половин година, а той още не бе започнал да урежда нещата й.

— Господи, не. Има време за това, предполагам.

— Да пием за това — вдигна отново чашата си Маклейн.

Нийди отпи малка глътка и се облегна уморено на стената.

— Знаеш ли, това е почти като едно време. Ние двамата седим в някаква ужасна кръчма и се оплакваме от живота. Липсват само Боб Леърд и Мак Дъф, за да се съберем целият екип.

— Ако искаш, мога да се обадя на Навъсения Боб — отвърна Маклейн и измъкна мобилния телефон от джоба си. — Но Дъф…

— Чух, че е настанен в дом някъде в Бордърс^[1]. Алцхаймер…

Това ликвидира разговора за още някое време. Нийди изучаваше халбата си, плъзгайки нервните си пръсти по стъклото. Накрая заговори, без да вдига очи:

— Винаги съм се питал, Тони, как го направи? Как го откри?

Това беше и причината, поради която старият им екип така и не се събра повече. Маклейн нямаше нужда да пита кого има предвид. Доналд Андерсън, Коледния убиец, никога не беше далеч от мислите му, а най-малко в дългите, тъмни и студени нощи.

— Извадих късмет — засмя се Маклейн, но прозвуча като стон на човек, наръган в корема. — Наистина късмет. Така и не знам защо влязох в магазина му. Не мога да си спомня много неща оттогава. Но той си беше запазил спомени, знаеш го. Пазеше онова парче от роклята й.

Нийди вдигна поглед. Маклейн видя тъгата в очите му и осъзна дълбоката емоционална връзка между сержанта и баща му. Колко точно години бяха минали, откакто собствените му родители бяха починали? Твърде много, а и тогава той е бил твърде малък, за да осъзнава напълно случилото се.

— И все пак не разбирам как го направи след всичко, което той ти причини. Господ ми е свидетел, ако бях на твое място, щях да го пребия до смърт — каза Нийди и сви пестници. Кожата му бе тънка, осеяна с петънца, костеливите пръсти напомняха нокти на хищна птица. — Щях още там на място да съм го хванал за гушата.

Маклейн се пресегна за халбата си и отпи солидна глътка, като внимаваше да не стигне до кафявата утайка, мержелееща се на дъното. Погледна часовника си.

— И аз съм си мислил за това. Все още си го мисля. Виж, трябва да тръгвам. Трябва да приготвя нещата за инструктажа на Дървеняка в шест и ще е добре да се добера до вкъщи и да си взема душ.

— Имаш право — отвърна Нийди. Взе чашата си и разклати остатъка от бира в нея. — Аз обаче мисля да си поръчам още една. А може би и нещо, което да ми оправи вкуса.

— Ще можеш ли да се прибереш сам?

— Не се тревожи за мен, инспекторе. Ние, Нийдъмови, винаги сме оцелявали, оцеляваме и ще оцелеем и занапред.

Мазни локви трептяха по тротоара, когато Маклейн излезе от старата кръчма и се завърна в реалния свят. Дъждът беше спрял, но откъм морето духаше поривист вятър, който се нахвърляше върху минувачите и ограбваше и последната оскъдна топлина. Антъни се сгуши в яката на палтото си, сведе рамене и тръгна пеш по дългия път към дома. Във време като това притежаването на автомобил, или по-скоро на подходящ автомобил, му се струваше напълно разумно. Това не се отнасяше до непрактичната алфа ромео, която беше наследил от баба си. Щеше да е хубаво да е скрит на топло и сухо, но от друга страна, трафикът бе толкова натоварен, че колите направо пълзяха и пеш щеше да се придвижва по-бързо. Освен това нямаше къде да паркира в центъра и щеше да се наложи да плаща значителна сума на градската управа за тази привилегия. Разбира се, таксито също бе решение, но в момента наоколо не се забелязваха такива. Не и тук, не и сега.

Телефонът отново завибрира в ръката му, пъхната дълбоко в джоба на палтото. Маклейн го извади и се взря в екрана. Беше номерът на участъка. Вероятно Дървеняка отново искаше да му стъжни живота.

— Тони? Вкъщи ли си?

Не беше Дървеняка.

— Госпожо главен инспектор… Не, навън съм. Аз… — Наистина не знаеше какво точно да каже. От Нийди беше останал с впечатление, че много малко хора знаеха за баща му, и сержантът вероятно предпочиташе това да си остане така възможно най-дълго. От друга страна, не бяха много нещата, които можеше да се скрият от Джейн Макинтайър. — Заведох Нийди на кръчма.

Тишината от другия край на линията подсказваше, че главният инспектор обмисляше какво ли може да значи това. Не й отне много време, за да се досети.

— По дяволите! Ще му бъде много трудно.

Той ще се оправи, госпожо. Тези Нийдъмови са корави стари копелета.

— Да, за това си прав. И все пак… — Линията отново замлъкна за момент.

— Предполагам, че не ми се обаждате за това — каза Маклейн.

Допускаше, че мълвата за изпълненията му от тази сутрин беше успяла да стигне до висшестоящите, подходящо украсена от Дъгит, за да го накара да изглежда още по-глупав, отколкото се чувстваше. Дори вече очакваше първата доза професионална критика.

— Не, за нещо друго е — отвърна Макинтайър и отново направи пауза, сякаш се опитваше да намери точните думи. Леле, чак толкова зле ли се беше изложил? — Реших, че трябва да го чуеш първо от мен, преди да си го научил от другаде. Става въпрос за Андерсън.

Маклейн усети ледени тръпки, които нямаха нищо общо с вятъра.

— О, да не би да го пускат по-рано за добро поведение?

— Не точно, Тони. Току-що получих съобщение от Питърхед. Изглежда, някой го е намушкал с нож в кухнята. Мъртъв е.