Джеймс Осуалд
Книга на душите (4)

4.

Едва минаваше пладне, а късноесенното слънце вече клонеше към заник. Маклейн се взираше в перестите облаци високо над Солсбъри Крегс и потръпваше при мисълта за настъпващата зима. Скоро бетонната грамада на участъка щеше да го погълне в своя свят с изкуствена светлина и затъмнени прозорци. Затова сега искаше да усеща колкото е възможно по-дълго вятъра по лицето си. Където и да е, но не и вътре.

— Цял ден ли ще стоите навън, сър? А там вътре ме чака чаша чай с моето име.

Навъсения Боб затръшна вратата на служебната кола и тръгна напряко през паркинга към задния вход на участъка. Не беше направил повече от шест крачки, когато мощен клаксон го стресна и той отскочи назад. Изсвириха спирачки и лъскав нов ягуар спря на рампата, която водеше надолу към охраняемото хранилище за веществени доказателства в подземието на сградата. Нечия едра фигура се измъкна с усилие от шофьорската врата и закуцука към предната част на колата.

— Съжалявам, Боб. Не те видях заради светлината.

— Господи, Нийди, почти ми изкара акъла. — Навъсения Боб театрално сложи ръка на гърдите си, а с другата потупа покрива на колата. — Страшна машина. Май съм пропуснал новината за увеличение на сержантските заплати.

— Е, Боб, това е само защото си харчиш всичките пари за бира и разпуснати жени — вметна Маклейн и погледна многозначително към Нийди — сержант Джон Нийдъм за тези, които не го познаваха твърде добре. Той беше кралят на подземните дълбини на участъка, пазител на хранилището за веществени доказателства и лабиринта от архиви и складове. Нийди обикновено откриваше повод да се пошегува във всяка ситуация, но сега изглеждаше напрегнат и уморен, лицето му бе посивяло.

— Добър ден, сър — обърна се сковано Нийди към Маклейн. Увреденият му крак очевидно му причиняваше повече болка от обикновено. Антъни си спомни атлетичния детектив, който го беше взел под крилото си преди толкова години. Ако не беше онази злощастна среща с пияния главорез, въоръжен със счупена бутилка, най-вероятно сега Нийди щеше да ръководи разследването, а Маклейн щеше да го нарича „сър“.

— Добър ден, Нийди — отвърна той и кимна към Навъсения Боб. — Прав е, машината наистина си я бива. Да не си решил да се поглезиш с подарък за пенсионирането? Сигурно времето наближава.

— През февруари — отвърна Нийди, който изобщо не изглеждаше въодушевен от тази перспектива. — Само да минат Коледа и Хогманай^[1] и ще кажа сбогом на всичко това. — Той вдигна ръце, сякаш се молеше пред двора и тъмнеещите стени или очакваше аплодисменти от притихналите прозорци. — Има и други с фамилията Нийдъм, които са работили като полицаи дълго преди да построят тази сграда. Общо стотина години служба. Аз съм последният.

— А как е старецът ти? — попита Маклейн.

Том Нийдъм беше работил като полицай четиридесет години. Синът бе наследил професията му. От последната му визита в участъка бе минало доста време. Старецът имаше навика да се разхожда наоколо, сякаш всичко тук е негово, и да пъха чворестия си бастун в чуждите работи. Въпреки че беше пенсионер от дълги години и нищо не оправдаваше присъствието му в участъка, нямаше да се намери нито един старши офицер, който да посмее да му каже да се прибира у дома.

По лицето на Нийди премина сянка. Той се зае отново с изнурителния процес по наместването си обратно в колата.

— В болницата е. Тъкмо отивах да го видя.

— Поздрави го от мен — каза Маклейн. — Нека не те бавим повече.

— Тъй да бъде — отвърна Нийди. — Искам да съм възможно най-далеч оттук, когато Дървеняка научи за тазсутрешната ти акция.

— Ти пък откъде знаеш за това? — попита Маклейн, но Нийди само се усмихна, затвори вратата и потегли.

Напрежението нарастваше с всяко следващо стъпало нагоре по стълбището от задното фоайе до тъмните дълбини на управлението. Маклейн го усещаше в неподвижния въздух, тежестта на раменете си и напрежението в синусите. Миризмата на страха сякаш се бе просмукала в коридорите. Или просто някои от младшите полицаи отчаяно се нуждаеха от баня.

Най-голямата оперативна зала в сградата заемаше значителна част от първия етаж и високите й прозорци гледаха към натоварения трафик от покрайнините към центъра на града. Маклейн мина през двойната врата и се задържа миг-два при входа, за да огледа обстановката. Униформени полицаи се суетяха напред-назад между редицата компютърни екрани, бялата дъска и картата на града, заемаща цялата стена в дъното. Две дузини гласове приказваха едновременно по радиостанциите. Все повече и повече работна сила изчезваше в бездънната бюджетна каца на извънредното работно време. И за какво бе всичко това? Бяха стигнали само до калпава следа, водеща до отдавна изоставено място, което вероятно нямаше нищо общо с текущото разследване.

— Виж ти какво ни е донесла котката. Вече започвах да се чудя какво става с теб.

Маклейн се обърна по посока на гласа, като мислено благодари за възможността да съобщи новината най-напред на някого, който нямаше да го сдъвче и изплюе с дрехите. Инспектор Лангли си беше съвсем наред, доколкото можеше да е наред един детектив от отдела за борба с наркотиците. Технически погледнато, той би трябвало да ръководи това разследване, а Маклейн да му оказва „логистична подкрепа“, каквото и да означаваше това. Но на практика и двамата бяха принудени да се занимават с друго заради постоянната намеса на един определен старши инспектор, който за радост на Маклейн в момента, изглежда, не беше наоколо.

— Е, как мина? — попита Лангли с поглед, който почти успя да убеди Маклейн, че действително не знае отговора на въпроса.

— Твърде рано е да се каже — сви рамене той. — Криминалистите може да измъкнат нещо, оставихме им доста работа за вършене.

— Да, чух — отвърна Лангли и се почеса с нокът по носа. После внимателно огледа върха на пръста си, сякаш обмисляше дали да не го пъхне в устата си, но в крайна сметка реши да го изтрие в сакото си. — И шефът е чул — добави той, след което хвърли поглед към отворената врата зад рамото на Маклейн. В същия миг температурата сякаш спадна рязко и в залата настъпи гробна тишина.

— Къде, но дяволите, беше досега, Маклейн? Цял ден те търся.

Антъни се обърна и видя на вратата едрата фигура на човека, когото най-малко искаше да види. Беше старши инспектор Чарлс Дъгит, или Дървеняка, както го наричаха всички, когато беше достатъчно далеч, за да не ги чуе. Явно беше седмицата на кафявите костюми. Този, който носеше в момента, беше от избелял полиестер, с протрити ръкави и излъскани лакти. Не приличаше на детектив, а на гимназиален учител, който изпитва огромно удоволствие да тормози недотам умните деца и с цялото си поведение провокира непокорство у учениците. Всичко в него — от рядката прошарена рижа коса и бледото луничаво лице, което почервеняваше от гняв дори при най-дребния повод, до длъгнестата фигура с огромни увиснали ръчища и дълги кокалести пръсти — напомняше на Маклейн за орангутан в костюм. Само дето този пред него далеч не бе приятелски настроен.

„Опитай се да се държиш разумно — каза си той. — Поне в началото.“

— Както навярно си спомняте, сър, казах ви, че ще проверя потенциална следа, за която ми съобщи един от моите информатори. Знаете колко е трудно да ги заковем в този случай. Реших да направим светкавичен удар на място и да ги заловим, преди да са изчезнали.

— Значи, в момента разследването върви по план? Сигурно, докато си говорим, престъпниците вече са натикани зад решетките? И градът може да си отдъхне от заплахата, която представляват тези разпространители на канабис? — изръмжа Дъгит. — Доколкото си спомням, допреди месец все още беше обикновен сержант.

— Измина почти година оттогава, а и не разбирам какво общо има това с…

— Някои от нас просто имат малко повече опит във воденето на разследвания от теб, Маклейн. Дори Лангли навремето успя да отстрани неколцина дилъри. А знаеш ли какво е единственото най-важно нещо във всеки разследващ екип, а? Сигурно го помниш от времето на обучението си, а?

С всяко следващо „а?“ Дъгит се приближаваше все повече и повече, извисявайки се над Маклейн с целия си внушителен ръст.

— Става въпрос за онази малка дума, Маклейн — натърти Дъгит и насочи към него кокалестия си показалец с пожълтял от цигарен дим нокът. — Казва се екип. Е-К-И-П. Никога не се тръгва на мисия, без предварително да си координирал действията си с всички останали. А какво си направил ти? Хванал си първите униформени, до които си успял да се докопаш, и си се втурнал презглава.

Антъни понечи да възрази, дори отвори уста, но я затвори отново, когато усети дразнещото предизвикателство в тона на старши инспектора. Не, не беше забравил за екипната работа и инспектор Лангли бе първият, с когото беше говорил още в шест часа сутринта. Чест му правеше, че се намеси в негова защита, вместо да се измъкне незабелязано към компютрите в средата на залата, преструвайки се на прекалено ангажиран с безсмислените действия, които се вършеха на тях.

— Е, да видим с каква информация се връщаш — каза Дъгит и бръкна нетърпеливо в джобовете на сакото си, откъдето след миг измъкна леко пожълтял ментов бонбон. Избърса от него няколко прашинки, които Маклейн се надяваше да са парченца тютюн, и го напъха в устата си.

— В сградата, за която научихме от информатора, намерихме мощни лампи и хидропонно оборудване — информира той старши инспектора за сутрешните си занимания. За пръв път Дъгит не го прекъсна нито веднъж, вероятно защото бе твърде зает да се наслаждава на пропития с никотин ментов бонбон.

Накрая зачопли пожълтелите си зъби и огледа находките, останали под счупения му жълтеникав нокът.

— Значи, в момента за нас работи екип от криминалисти, който се рови сред две дузини вмирисани торби с боклуци, а ти твърдиш, че мястото изглежда така, сякаш е необитаемо от известно време?

— Поне знаем, че са били там — намръщи се Маклейн.

— Знаем къде са били, Маклейн. Знаем за половин дузина места из целия град, където са били — каза Дъгит и размаха огромната си ръка по посока на компютрите и заетите полицаи, които чаткаха по клавиатурите и се взираха в екраните. — Можем постоянно да намираме нови и нови места, където са били, обаче трябва да разберем къде са сега.

— Знам, сър, но…

— Не искам да го чувам. Достатъчно се наслушах на Лангли, който цял ден блее тук като овца. Ангажирах те в това разследване, защото главен инспектор Макинтайър реши, че идеята е добра — отвърна Дъгит и направи гримаса, щом спомена началничката си, сякаш дори самата мисъл за нея му разваляше настроението. — Очевидно е била подведена от самоуверената ти физиономия, но тези номера на мен не ми минават.

— Сър, ако не желаете помощта ми, имам още куп неща, с които мога да се заема. Все още не знаем кой пали онези стари сгради например — отвърна Маклейн с тона на раздразнен ученик. Почти веднага съжали, но нямаше как да си вземе думите обратно. Дъгит избухна и лицето му в миг почервеня като разтревожен октопод.

— Изчезвай оттук, Маклейн! — Гласът му се извисяваше с всяка дума. — Изчезвай да гониш онзи дребен подпалвач и остави истинската полицейска работа на хората, които знаят какво правят!…