Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

6.

Всичко трябваше да е готово, когато камионът с месото пристигнеше и започнеха да прииждат хората, нетърпеливи да получат оскъдната дажба, която им се полагаше. Преди това обаче трябваше да почистят хладилниците, ако можеше да се нарече чистене обливането с кофи с вода и с маркуч, както и премахването на остатъците от съсирена кръв с една проскубана метла.

Трудно е да се поддържа хигиена в място, където липсва всякакъв почистващ препарат. Хилберто обаче беше изобретателен при намирането на решения в битката си срещу смрадта. Както винаги, наля вода в една огромна метална кофа и я постави върху импровизираното тухлено огнище пред месарницата, после изми с маркуч стените и вътрешността на хладилниците и остави за накрая кипящата в опушения съд вода. Стените изпуснаха пара, когато ги обля с кипящата течност, която загребваше с една очукана кана и после я изливаше в хладилниците, върху пода и върху тезгяха.

Когато Тоньо се появи в шест и половина сутринта изкъпан и свеж, малкото запазени плочки в месарницата лъщяха с матовия блясък на старостта, която се опитва да запази някогашното си достойнство.

— Зает ли си в събота?

Тоньо седна да пуши върху една бъчва, докато наблюдаваше как помощникът му окачва на куки стоката, която сваляше от камиона.

— Не — отвърна той, без да го погледне, докато се мъчеше да отреже парче кокал, което му пречеше да отдели останалото месо. — Защо?

— Имам резервация за четирима в „Тропикана“.

— Как успя да се снабдиш с нея?

— Един портиер там ми я даде срещу килограм и половина кайма.

— Съжалявам, човече. Знаеш, че Летисия не обича да оставя децата сами.

— Защо трябва да идваш с жена си? Сиси ми каза, че една нейна приятелка… — млъкна, като видя погледа на Хилберто, и побърза да добави: — Готина е, истински бонбон! Виждал съм я.

Хилберто се зае отново с работата си.

— Както и да е, не мога. Какво ще кажа на Лети?

— Не се тревожи, вече съм го измислил. В събота следобед ще дойда у вас и ще й разиграя истинско шоу.

— Какво шоу?

— Че е починала една моя пралеля, която ме е отгледала от малък. Горкичката, толкова беше добра! Не можеш да ми откажеш да дойдеш на бдението.

Самата Летисия настоя мъжът й да прекара нощта с горкия Тоньо, защото благодарение на филетата от черен дроб, които им беше подарил, Лоренсито се бе излекувал от анемията. А Хилберто дори успя да си пръсне малко одеколон, без тя да заподозре нищо. В крайна сметка покойната беше отгледала шефа му и той трябваше да прояви към него уважение.

Двете двойки се срещнаха на входа на кабарето привечер. Когато пристигнаха, жените вече бяха там и се възхищаваха на многоцветните светлини, които примигваха сред растителността. Бяха психеделични светлинни феерии, които контрастираха с псевдокласическия стил от петдесетте години. Гледката на гръцките статуи, които сякаш танцуваха сред електрическата вакханалия, винаги беше необикновено преживяване.

Сиси поздрави непринудено двамата мъже и се обърна, за да представи приятелката си. Момичето изглеждаше леко нервно. Почти нищо не каза по време на вечерята и още по-малко по време на шоуто. Докато другите двама се натискаха, тя и Хилберто си размениха няколко забележки относно музиката и танцьорките. Хилберто бе предположил, че приятелката на Сиси е някое лесно момиче или може би една от онези нещастници, които проституират, за да оцелеят. Обаче беше сгрешил. През цялото време момичето гледаше към сцената, седнало като истукано и със сериозно изражение на лицето. Хилберто започна да се изнервя, след като за пореден път бе направил остроумен коментар, а в отговор бе получил единствено кимване с глава. В началото се опита да разкаже от вицовете, които обикновено имаха резултат при другите жени — смесица от уличен хумор и двусмисленост, които разведряваха обстановката. Забеляза обаче, че вместо да я разсмеят, сексуалните намеци я дразнят. После опита с няколко критични забележки за сценографията, с които тя се полусъгласи и които явно я поуспокоиха. По едно време, докато Тоньо и Сиси танцуваха на дансинга и той се преструваше, че ги гледа, с крайчеца на окото си забеляза как партньорката му пъха два-три сандвича в чантата си. Това съвсем го потисна. За какво беше дошла тази жена в кабарето, щом дори не искаше да танцува? Реши да не прави нови опити за сближаване и да се наслаждава на шоуто… или да се преструва, че се наслаждава. В действителност поради някаква неясна причина почти ужасното мълчание на момичето го смущаваше дълбоко.

Другите се върнаха на масата, без да забележат мълчаливия двубой, в който всеки удар с шпага бе посрещан от непробиваема стена. Държането на двамата обаче биеше на очи. Застиналите им като маски лица сред тази обстановка, която се люшкаше между карнавала и оргията, бяха повече от странни. Хилберто забеляза, че Сиси хвърля питащи погледи към приятелката си и че няколко пъти й прошепна нещо на ухото, но сфинксът й отговори шепнешком, без да промени изражението си.

Мъчението продължи още два часа. Още два часа съзерцаваха потните тела, чиито движения пораждаха искри — естествено явление, което може да се наблюдава само в генератор за високо напрежение или в тялото на родено в тропика създание. Накрая Сиси заяви, че иска да се прибира. Часът беше два и половина след полунощ.

Взеха такси за Стара Хавана. Колата се спусна по стръмната Седемдесета улица до Пето авеню; после зави надясно, мина по безлюдния булевард с подрязани дървета и влезе в тунела на река Алмендарес. Излязоха от него и се озоваха в сърцето на „Ведадо“. Таксито премина по целия „Малекон“, по това време пълен с продавачи, проститутки и чуждестранни туристи, и пое по Булеварда на пристанището. Минаха покрай кея „Кабалерия“, където лодката прибираше някоя и друга нощна птица, за да прекосят залива, и спряха след пет пресечки, пред кея „Лус“. Тоньо и Сиси тръгнаха по една от тесните улички, съществуващи още от колониалната епоха, а Хилберто и сфинксът останаха да съзерцават водите на един от най-замърсените заливи в света.

— Повдига ми се — каза тя.

— От кое?

— От вонята на изгорял петрол. Иска ми се да изчистя всичко, да остана сама и да усещам мириса на морето.

Хилберто не каза нищо. Беше не само сфинкс — говореше като сфинкс.

— Далече ли живееш?

— Не.

— Ще те изпратя до вас.

Закрачиха мълчаливо и се отдалечиха от брега.

— Защо те наричат Мавърката?

— Само Сиси ме нарича така.

— Защо?

— Знам ли. Сиси е малко откачена. Веднъж си изгубих пръстен с перличка и го търсих в продължение на много дни. Когато за втори път ме завари на същата улица да надничам в шахтата, където мислех, че е паднал, започна да рецитира стихотворението „Една мавърка от Триполи имала перла розова“[1]… Оттогава ми е това прозвище.

— Мислех, че е заради циганското в теб.

Тя го погледна въпросително и той добави:

— Никога ли не са ти казвали, че имаш очи на циганка?

— Не знам как изглеждат циганките. Не съм виждала нито една досега.

— Както и да е, аз ходя на кино. Човек може да научи много неща от филмите. Не си ли гледала „Любовна магия“ или „Таборът отива на небето“? Винаги съм си представял циганките с издължени и дръпнати очи, като на индийските статуи.

Сфинксът го погледна, без да спира да върви. Той не успя да разбере дали изражението й е подигравателно, или заинтригувано.

— С жена ми не се разбираме — излъга той.

— Женен ли си?

— Да, но едва ли ще продължи дълго.

Тя, изглежда, не се заинтересува нито от едното, нито от другото. Лицето й имаше онова изражение… същото, което Хилберто щеше да види много пъти по-късно; сякаш се намираше в друг свят, на хиляди километри от там.

— Искаш ли да се видим пак?

Тя сви рамене.

Работя при Тоньо, в месарницата, която е близо до бара. Никога не съм предполагал, че някога ще се снабдявам толкова лесно с месо…

Млъкна, когато усети гневния й поглед.

— Какво искаш да ми кажеш с това?

Хилберто вътрешно се прокле. Беше търсил отчаяно начин да събуди интереса й и не му хрумна нищо друго, освен да използва същото средство, което беше използвал с определен вид жени. Мавърката обаче беше различна. Хрумна му една спасителна идея.

— Щях да ти обясня какво правех преди това.

Изминаха няколко метра в мълчание.

— Бях икономист.

Тя проговори едва когато стигнаха до една сграда, чиито балкони бяха подпрени на дървени подпори, а стените й бяха просмукани от влага.

— Благодаря, че ме изпрати — каза тя и му протегна студената си ръка.

Той я задържа в своята, като се молеше да го осени поне малко вдъхновение. Беше очевидно, че изтърканата му стратегия няма да проработи. Пред тази жена клишетата не минаваха. Трябваше да потърси нещо в себе си, което да е наистина автентично, стига да му беше останало поне капка от онова, което беше преди години.

Видя я как се обърна и прекоси прага, чу стъпките й, които заглъхваха в тъмния коридор.

— Искаш ли да отидем на рокконцерт?

Бележки

[1] Стихотворение от кубинския поет Хосе Марти (1853–1895). — Б.пр.