Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (26)

8.

Тя беше Сигърни Уивър в „Пришълецът“. Движеше се насам-натам, чупеше печати и разкъсваше кашони, от които вадеше предмети със страховит вид, докато накрая намери мощна огнепръскачка, заредена с непозната енергия (лазер, неутрони, плазма?), прикри се зад клетката на котката си в края на лабиринта от коридори и надникна предпазливо, за да види дали Съществото е наблизо; през това време алармите на кораба пищяха пронизително, а компютърът майка нежно съобщаваше за самоубийството си… Това беше сценарият в съзнанието й, което се подготвяше да посрещне непознатото.

Пудреше си челото и носа със смлян ориз, боядисваше си веждите с боя за обувки и разнасяше върху клепачите си зелената сянка, измайсторена от крем дезодорант — не го използваше, защото запушваше порите на мишниците й, към който беше добавила капка зелен акварел. Единственото истинско в грима беше изсъхналото червило, което беше почти шестгодишно, но още изпълняваше достойно задачата си.

Сигърни Уивър извиси пред огледалото ръста си от метър и деветдесет — в действителност беше висока само метър и шейсет и шест, но не би имала нищо против да бъде като американската валкирия — и взе една ръчна граната. Вгледа се за няколко секунди в предмета и се приготви да махне взривателя. Почисти космите, полепнали по четката. Намести шлема си, който щеше да я предпази от липсата на налягане, когато отвореше външния шлюз, за да изхвърли Съществото от кораба. Четката изтръгна искри от косата й, заредена със статично електричество поради влажния въздух в скривалището й. Огледа бързо циповете на скафандъра, тръбите за дишане, индикаторите на шлема… Обърна се към огледалото, оправи роклята си и опъна полата… Огледа се, без да се вижда. Не беше ли променила последователността на кадрите? Астронавтката Рипли първо трябваше да се преоблече и да нагласи скафандъра, после щеше да отиде да вземе оръжието и котката. Или не? Ядоса се, че е забравила тези подробности. Беше време обаче да тръгва. Реши да остави новата версия за друг път.

Имаше среща с приятелката си при хотел „Хавана Либре“, но не близо до вратата, където ченгетата можеха да заподозрат нещо, ако видеха млада жена да се разхожда наоколо. „Не че ще вършим нещо лошо — каза й Сиси, — но винаги имам неприятности с тях. Само като ме видят, ми искат документите.“ Затова й предложи да се срещнат при хотела откъм Двайсет и трета улица, където салонът със стъклени стени и плътни завеси щеше да ги скрива от погледа на стоящите при входа.

Приятелката й се беше облегнала на парапета и наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от книжарницата.

— Вече са тук — съобщи й тя веднага щом я видя.

— Къде са?

— Отсреща в книжарницата. Не ме видяха, но току-що влязоха. Да вървим.

Пресякоха улицата, следвани от любопитните и дръзки погледи, толкова обичайни сред кубинците, както и от комплиментите, подхвърляни от преминаващите коли. Две англосаксонки останаха удивени от този безочлив публичен израз на „сексуален тормоз“ — постъпка, която в тяхната страна щеше да предизвика съдебен процес, — но която в това кътче на Карибите не бе удостоено с ни най-малко внимание от страна на жертвите.

Приятелите на Сиси нямаха вид на мексиканци; поне не приличаха по нищо на онези мургави мустакати типове, които даваха по филмите. Представиха се изключително възпитано. Артуро и Хенри, на услугите на госпожиците.

— Приятно ми е, казвам се…

— Всичките й приятелки я наричаме Мавърката — прекъсна я Сиси. — Нали е романтично?

Те веднага поискаха да узнаят причината за прозвището и Сиси им разказа историята за изгубения пръстен и изрецитира стихотворението на Марти за мавърката, която хвърлила перлата си в морето, а после горко се разкаяла.

— Защо не ме остави да си кажа името? — попита тя тихо приятелката си, докато вървяха по „Рампа“ и търсеха такси.

— Да не си луда? Когато излизаш с туристи, никога не казвай истинското си име. Ако полицията вземе да ги разпитва, това може да те съсипе.

— Ще бъда само екскурзовод.

— Няма значение. За ченгетата всички жени, които излизат с чужденци, са курви.

Най-после туристите спряха едно такси и двете изтичаха към тях. Колата потегли към морето. За да стигнат до пристанището, трябваше да се движат край брега, но Мавърката видя как таксито прескочи бетонната стена благодарение на две стоманени крила, които блестяха на слънцето, и продължи към хоризонта… За пореден път Фантомас се изплъзваше от засадата на Скотланд ярд по най-необичаен начин. Дочу подигравателния му смях под синята маска.

— Топовният гърмеж прозвучава точно в девет — каза Сиси в момента, когато колата завиваше към пристанището. — Този обичай датира от епохата на пиратите. Никога не съм го виждала, но знам, че го изстрелват от крепостта, която се намира на отсрещната страна на залива. Казват, че по онова време входът му е бил по-широк…

Стигнаха до кея „Кабалерия“ и се отправиха към „Дон Джовани“. Въпреки че по стените на реставрираната къща вече избиваха петна, образували се под въздействието на селитрата, видът й беше все така внушителен. Изкачиха тъмната стълба, чиито стари стъпала отекваха гостоприемно. Артуро отбеляза, че за разлика от старинните сгради в други географски ширини, шумовете в хаванските къщи притежавали странното качество да пропъждат враждебните призраци от миналото. Хенри се съгласи с него.

— Знаете ли, че не приличате на мексиканци? — престраши се да каже Сиси.

Сервитьорът обаче вече идваше към тях. Избраха маса близо до един балкон — през него нахлуваше вятър, който развяваше покривките, сякаш бяха празнични знаменца. След като поръчаха вината и ястията, научиха семейните истории на двамата чужденци — бащата на Артуро беше чилиец, потомък на германци, емигрирал през 70-те години в Северно Мексико, където бе открил миннодобивна компания; семейството на Хенри произхождаше от САЩ и се беше заселило на мексиканската граница преди две поколения. Двамата се запознали, докато учели инженерство. Дошли в Куба, защото чули за бонусите на туризма й.

— Какво искаш да кажеш с това за „бонусите на туризма“? — тонът на Мавърката отвори ледена пукнатина в разговора.

Изплашена от въпроса на приятелката си, Сиси се намеси:

— Знаете ли на колко години е тази къща?

— На повече от сто — предположи Хенри.

— На повече от двеста — уточни Сиси.

— Невероятно!

Канелоните и лазанята пристигнаха и разговорът замря. Ядоха и пиха сангрия, докато статуята на Христос пред залива се обагри в червено от залеза.

— Не, благодаря — Мавърката отказа чашата, която Хенри й подаваше. — Вече пих много.

— Да отидем в „Копа“? — предложи Сиси.

Взеха такси до хотел „Ривиера“. Когато обаче пристигнаха, кабарето още не беше отворено. Решиха да чакат в „Елеганте“.

— Искам да седна на бара — каза Сиси и дръпна Артуро. — Обичам да гледам как приготвят напитките.

Застанаха пред бармана, който раздробяваше лед.

— Заповядайте — каза им той и им подаде менюто.

— Искам един „Красива Куба“ — обяви Сиси.

Младият мъж взе шейкъра и сложи в него гренадин, лимонов сок, малко ром и парчета лед; разтърси шейкъра с ръка; изля струйка ментов крем в една чаша; прецеди съдържанието на шейкъра в чашата, като внимаваше да не се разтвори в крема, и го украси с резен портокал, стрък мента и една вишна. Накрая поръси коктейла с отлежал ром.

— Бихте ли ми казали с какво се приготвя коктейл „Мулата“? — попита Хенри, докато четеше листа.

— Какаов крем, отлежал ром, лимон и захар.

— Звучи добре.

— А „Севиля“? — попита Артуро.

— Гренадин, лимонов сок, бял ром, ангостура и сироп.

— Сироп в коктейл? Не, благодаря.

— Аз искам един — каза Мавърката.

През останалата част на вечерта сравняваха вкусове, като пиеха от чужди чаши и поръчваха нови смеси. Когато кабарето отвори врати, всички бяха пияни. Докато гледаха шоуто, изпълнено с пайети, пера и полуголи танцьорки, Хенри прошепна на Мавърката:

— Купих ти това.

Тя се обърна, без да го разбира за какво говори, и видя голяма лилава кърпа от коприна, която той завърза на врата й като шал. В съзнанието й светна предупредителна лампичка.

— Не, благодаря — прошепна тя. — Нямам нужда от никаква кърпа.

— Но аз искам да ти я подаря. Подаръците се правят за удоволствие, а не от нужда.

При други обстоятелства може би щеше да си тръгне с достойнство. Чувстваше се обаче толкова добре на това прекрасно място. Беше нахранена, сънлива, приятно отпусната в прохладната обстановка, където цветовете прогонваха сивотата на ежедневието. Остави се на горещия дъх, който пареше шията й… Глъчката стихна и тя се озова в огромно, огромно легло и някой я разсъбличаше и тя не оказа съпротива, когато разтваряха краката й, а лилавата коприна обхождаше бедрата й, издигаше се към корема й и галеше гърдите й, и чувстваше, че повдигат кръста й, проникват в нея, а тя се отдаваше на удоволствието, на чистото удоволствие, после я поставяха пред отворения балкон и тя усещаше, че се подмокря и нещо топло се стичаше отзад по бедрата й, изпитваше оргазъм като кучка, коленичила в нощта в някакъв луксозен хотел… Даже не забеляза, че невидимо същество съзерцава сцената, седнало на дивана в стаята.

Дори сутринта, когато се събуди гола в чужда стая, не разбра какво се е случило. Едва при вида на доларите до нощната масичка осъзна, че се е превърнала в поредната Сиси. Чу шума в ключалката. Бързо се пъхна в банята, за да си измие лицето. Някой почука леко на вратата на банята. Тя избърса сълзите си с кърпата и излезе. Хенри й подаде шепата долари, увити в копринената кърпа.

— Помислих, че си тръгнала без тях.

Тя усети как кръвта нахлува в лицето й, но една мисъл прогони мигновено всякакви скрупули. С тези пари можеше да влезе в който и да е дипломатически магазин и да купи храна и дрехи за сина си. Не можа да се познае, когато взе най-хладнокръвно доларите и ги прибра в чантата си.

— Виждал ли си Сиси?

— В кафенето е с Артуро. Ще дойдеш ли при нас?

— Трябва да тръгвам.

Тя се дооблече.

— Може ли да ти се обадя отново?

За малко да го прати по дяволите, но се сдържа. Беше я обзело някакво инстинктивно чувство на решителност и сила.

— Нямам телефон — отвърна спокойно тя. — Можеш да оставяш съобщенията си при Сиси.

Понечи да отвори вратата, но той я задържа, притисна я към стената и започна да я целува. Тя не се възпротиви, сякаш това нямаше нищо общо с тялото й. Би предпочела да го отблъсне, но мъжът отново се бе възбудил. Вдигна полата й и проникна в нея най-безцеремонно. В същия този миг зърна познатата фигура на мулата в отсрещния край на стаята. Тя го погледна, без да мигне, докато чужденецът се движеше в нея. Стори й се, че видението също се опипва, макар че не можеше да види цялото му тяло, полузакрито от ваза с цветя. Накрая мъжът я остави.

— Не ми каза името си — заяви той, заставайки между нея и вратата.

— Сиси ме нарича Мавърката, откакто…

— Не увъртай — той стисна ръката й. — Как се казваш?

Без да го погледне, тя прошепна:

— Клаудия.

Където любовта се подхранва от миражи

Ние сме образът, който другият отразява със сърцето си. Когато ме гледаш, ставам красива като трева, току-що окъпана от росата. Този илюзорен огън, който прониква в невроните и разстройва възприятието, блика от нашия дух. И аз я отведох на реката, бях сигурен, че е девойка. Играе си с разума ни, подлъгва сетивата ни, изпълва въздуха с измамливи ухания. Спри се, сянко на моята изплъзваща се радост, образ на вълшебството, за което тъй копнея. Иначе как бихме обяснили факта, че човек се променя напълно, когато минава през илюзорното сито на любимия? Лоша шега на любовната химия, защото любовта не е сляпа, както гласи поговорката, просто влюбените измислят това, което го няма, и виждат това, което не съществува — никога не е възможно предварително да отгатнем какво се случва с тях. Не ме обича тоз, когото любя, не любя тоз, чиято съм любима; измъчва ме един, но аз не стена, измъчвам друг, а той ме обожава. Никой не успява да се изплъзне от тази съзнателна слепота, която накрая ни наранява. Няма лекове, нито отвари, които да ни изцерят. След като веднъж попаднем в мрежите й, остава ни само да се молим. Как спят, Господи, самоубийците? Любовта е мазохизъм. Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ. Любовта е присъда. Не умирам от любов, умирам от теб. Любовта се гмурка из телата на други обсебени, излиза на повърхността и вдишва въздуха, който винаги се променя. Вече е готова да бъде отново измамена. При все това ние винаги се преструваме на мъдри, на опитни изследователи, познаващи до болка терена, по който стъпваме за кой ли път. Няма нищо по-срамно от това да признаем собствената си непредпазливост. И не сме в състояние да сторим нищо. Любовта е опиум. Рози, рози, рози от пръстите ми разцъфтяват. Любовта е марихуаната на разумните. Полудявам, моя любов, полудявам. Любовта е салата от хашиш. Какво е поезия? Любовта винаги се повтаря — и ти ме питаш? — защото е неспособна да се учи.^[1]

Интерлюдия

Грее слънце, морето е пенливо, пясъкът — ситен^[2], и кубинските жени излизат пременени с подарените им от туристите дрехи. Вълните се разбиват в „Малекон“, свидетел на любови и разлъки, на обещания и самоубийствени съюзи, или на спомена за някой любим, заминал много далече, където водите са посолени…

В тази гореща привечер Клаудия върви сред погледите на мъжете, които изучават улиците от наетите с долари коли; не обръща внимание на другите жени, които също като нея се стремят единствено да оцелеят, докато някое чудо не им позволи просто да продължат да живеят. Много пъти е минавала по същата асфалтирана отсечка край брега, много пъти е ставала свидетел на това, което никога не би пожелала за своя дъщеря. Върви, прекрасно девойче — казва бащата и я целува. — Върви, мое пленено птиче, и ми донеси ситен пясък. И момичетата тръгват да търсят зелени банкноти в страната, където се смесват най-бялата захар и най-тъмният тютюн на света.

Тя върви понесла всичко необходимо — обръч, лопатка и кофичка… И почукването на токчетата й привлича вниманието върху възхитителното полюшване на тялото й. Дори един мъж с овехтели дрехи, който седи върху стената, вдига поглед при преминаването й, докато вятърът се опитва да изтръгне листовете, върху които пише.

Наблизо спира кола, но тя я отминава с безразличие. Някой я чака на друго място. Коварният вятър повдига полата й, а мъжете в колата й подвикват.

Човекът с овехтелите дрехи наблюдава хищните погледи на мъжете, втренчени в омайващата походка на жената. Иска му се да ги удари, но знае, че никога няма да ги достигне. Той е само призрачна сянка, присъствие от друг век. Костеливата ръка трепери над хартията и той пише вдъхновените си стихове: Стичат се да ги видят как минават; никой не иска да ги види как си тръгват… И отново се взира с отчаяние в момичетата, които се разхождат край брега. Разглежда ги, докато те минават край него: влажни устни, изваяни крака, очи с египетски и еврейски контури; цялото изящество на Испания и Африка, подправено с френски съставки, фламбирано с португалско вино, парфюмирано с ливански есенции, очертано с великолепните щрихи на dolce^[3]. Италия и гъвкавите линии на азиатския бамбук… Смесица, приготвена под тропическото слънце. Превъзходно карибско ахиако^[4]. Точно така изкусителни изглеждат всичките в очите му на някогашен любовник. Вълните се издигат и опръскват продупчените му обувки, но той е погълнат изцяло от една мавританска силфида, която го вдъхновява да напише стиховете, изникващи подобно на талази от друга епоха… от собствената му епоха: Пяната ме опръска, вдигнах взор и съзрях пред мен това момиче с шапката му с перо.

Порив на вятъра отнася един лист, който пада в краката на Клаудия. Тя се спира и го взима, търси собственика му и го вижда седнал на разядената циментова стена. В погледа му долавя нещо магическо и тя има чувството, че го познава отнякъде. Оглежда гъстите мустаци, бледото чело, вида му на тъжен поет. Струва й се толкова познат, но същевременно толкова не на място… Или може би се лъже.

Обръща се и продължава пътя си, докато мъжът с горчивина се пита какво е станало с мечтите на тези разцъфнали момичета. Търси сред пожълтелите страници, които е написал за един Златен век, който вече не съществува. Колко далече е духът му от пламенността, с която е написал: А за жестокия, който изтръгва сърцето, с което живея, не отглеждам ни коприва, ни бодили — отглеждам роза бяла. Сега разбира, че не си струва да даряваш цвете на този, който позволява да се стъпче най-крехкото от всички.

Вятърът духа към морето. Нарочно изпуска листовете, които полетяват и кацат върху вълните. Някои се отдалечават от брега, в посока на Флоридския проток, с бързината на корабокрушенците, които бягат от острова постоянно; други попадат в течение, което ги връща обратно на сушата. Знае, че те ще останат там и постепенно ще пожълтеят и остареят под невъзмутимото небе. Не знае, че някои ще стигнат тази нощ до потайно място на брега, където един доведен до отчаяние военен решава да рискува своя живот и живота на децата си и спуска лодка в морето…