Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (42)

8.

Реши да си вземе няколко дни почивка. Беше работила много и имаше добри спестявания. Толкова, че почти можеше да се пенсионира.

— Няма да излизам известно време — каза тя на Елена. — Ще ти се обадя.

— Ако си стоиш вкъщи, ще изгубиш клиенти.

— Уморена съм — прозя се Клаудия и сви рамене. — Не съм сигурна дали ще продължа още дълго с тази работа.

— Не можеш да напуснеш сега, когато печелим толкова много.

— Елена… Остави ме на мира.

Фактът, че се обръщаше към нея с истинското й име, макар че в продължение на месеци бе спазвала уговорката да я нарича с „артистичното“ й прозвище, беше по-красноречив от всякакво „не“. Няколко секунди приятелката й я гледаше как шета из кухнята с полуразтворен копринен пеньоар и с уморено изражение на лицето.

— Е, оставям те — каза тя и си тръгна.

Клаудия закуси и даде сок на Давид, после се облече и излезе с него, за да вземе Нубия — щяха да ходят в зоологическата градина, ако така можеше да се нарече зловонното място, славещо се някога като най-доброто в света по рода си.

Част от славата му през петдесетте години се дължеше на разнообразието от видове, събрани в пространство, чиято уредба беше истински шедьовър. Там въображението вървеше ръка за ръка с гения — лагуна, представляваща Карибско море и островче, възпроизвеждащо Куба и охранявано от два фара във всеки край — Пунта де Маиси и Кабо де Сан Антонио. Разбира се, в частта, съответстваща на Сиенага де Сапата, бяха крокодилите. Клаудия обаче предпочиташе огромната клетка на виещите маймуни. Когато беше малка — а маймуните бяха по-добре хранени, те виеха през целия ден. Днес радостните им крясъци бяха редки или по-скоро спазматични.

След като обиколиха главните клетки, спряха за малко пред една от най-големите загадки на мястото — високата тръстикова къща за един жираф… който така и не пристигнал. Или поне така твърдяха най-старите служители на зоопарка. Спорът датираше от години и се предаваше от поколение на поколение. Мнозина се кълняха, че са видели жирафа да подава главата си над тръстиковата ограда; много деца — днес възрастни хора — уверяваха, че са го зърнали; безброй възрастни — днес старци — потвърждаваха това. В архивите на зоопарка обаче нямаше доказателство, че е имало какъвто и да е жираф. Случаят беше коментиран дори в един документален филм. Загадката продължаваше. Беше заплетена мистерия, която очароваше Клаудия. С удоволствие би прочела някое есе, озаглавено „Неидентифицираният жираф“ или нещо подобно, защото той беше хаванският НЛО — обект, който според властите никога не бе съществувал, но за който голяма част от населението твърдеше, че са го виждали със собствените си очи. „С тия оченца, дето ще ги изядат червеите изядат“ — беше я уверила баба й.

Завършиха разходката в „Копелия“, където опашката стигаше до тротоара. Можеха да обядват в дома на Клаудия, но момчето поиска да яде сладолед и тя реши да му угоди — чувстваше се виновна, защото почти не го виждаше. След като постояха петнайсетина минути, то заспа.

— Не знам дали ще издържа толкова време — прошепна тя на Нубия.

— Когато се умориш, дай го на мен.

Почакаха още десет минути, а опашката не беше мръднала.

— Ти стой тук — каза Нубия. — Ще отида да попитам колко време ще се забави.

Тя се отправи към касата и се изгуби сред множеството. След няколко секунди се върна.

— Ще ни вмъкнат — прошепна тя.

— Кой?

— Ние си тръгваме — обяви Нубия на двойката след тях и докато вървяха към началото на опашката, отново прошепна на Клаудия: — Срещнах една приятелка.

— Коя?

— Гая. Не я познаваш. Беше в горния курс на гимназията, преди ти да влезеш, но се премести в друго училище.

— Във факултета имах една състудентка с това име…

Гая имаше големи очи и отнесен и унил вид. Някои хора от опашката запротестираха.

— Бях им запазила ред — отвърна тя най-спокойно, без да обръща внимание на протестите, които накрая затихнаха.

— Как си? — попита Нубия.

Гая повдигна рамене.

— Оцелявам.

— Добре че те срещнах.

— Чиста случайност.

— Защо?

— Имаше голямо задръстване в зоната на пристанището. Отвлекли са една лодка.

— Каква лодка?

— От онези, които прекарват през залива.

— И защо?

— Отплавали са за Маями.

— Но кога?

— Вчера. Казват, че пристигнала невредима. Някакъв мъж я отвлякъл, а останалите пътници останали с него. Мисля, че само един се е върнал… Поне тези са стигнали благополучно.

— И друго бягство ли е имало? — намеси се Клаудия.

— Опит, но е завършил със стрелба.

— Кога?

— Не много отдавна. Не чухте ли за скандала? Вдигна се голям шум… Знаете ли кой е бил в нея?

Двете поклатиха отрицателно глава.

— Ернесто.

Двете вее така я гледаха недоумяващо.

— Онзи гей от Ведадо, който постоянно се навърташе около училището.

А, да — Клаудия си го спомни, защото беше имал връзка е Акилес. — Заловили ли са го?

Ти в кой свят живееш? Казах ти, че бреговата охрана е стреляла по лодката.

— Господи…

— Какво?

— Беше близък приятел на Акилес. Мислиш ли, че той вече е научил?

— Предполагам, че да.

— Горкият Акилес.

— По-скоро „горкият Ернесто“… Акилес си е жив и здрав.

В същия момент стигнаха до гишето.

— Има само „Сънди“, салата и шейк — каза продавачката.

— Няма ли „Туркино“?

— „Сънди“, салата и шейк — повтори тя с монотонен като на робот глас.

Нубия си помисли, че жената може би е получила късо съединение, като компютъра в „Одисея в космоса“. Обърна се към приятелката си.

— Какво ще поръчаш?

Клаудия си мислеше за юношата с нежни черти на лицето, който хвърляше трохи на врабчетата, седнал на пейка на алеята на „Прадо“, за тълпата пред канадското посолство, както и за една кандидат филмова режисьорка и за една бивша специалистка по история на изкуството.

— Какво ще поръчаш? — повтори Нубия.

Клаудия обаче беше изгубила апетит.

Където никой не знае за какво да се хване

В Куба думата болас^[1] означава слухове, били те верни или неверни. Това е синонимия чрез асоциация, тъй като топките, също като слуховете, се търкалят, плъзгат се, преодоляват препятствия, забавят или ускоряват ход в зависимост от терена, който прекосяват, и стигат до най-неподозирани кътчета.

В страна, където официалните новини никога не са това, което изглеждат, и никога не изглеждат това, което са в действителност, ролята на слуховете придобива особено значение. Обществото научава за това, което се случва, чрез тях. А теорията относно скоростта, с която слуховете се разпространяват, придобива космически измерения, с рекордно време на разпространение, което може да се изрази чрез формулата Vp= 3 х i, където 3 е минималният среден брой на хората, на които обикновено се разказва някоя новина, i е коефициентът на важност, която има новината за заинтересуваните, и Vp — скоростта, с която се разпространява въпросният слух.

Хавана би трябвало да стане обект на изследване от страна на Обединените нации… и не само защото старинната част на града е обявена за културно наследство на човечеството. В град с два и половина милиона жители един слух с много висок коефициент i, който се пуска в седем часа сутринта, стига до четири пети от населението преди десет. Това се случи например с мълвата, че канадското посолство, разположено в красивата сграда на Седмо авеню в „Мирамар“, дава изходни визи на всеки, който желае да работи в мините в Австралия. От гледна точка на здравия разум би изглеждало невъзможно подобна идея да бъде приета сериозно дори от десет души. В тази лудница обаче, каквато е островът, този вид слухове пораждат спонтанна и енергична реакция, която е много по-масова, отколкото когато принуждават хората да манифестират на площада с усмивка на уста, под заплахата да изгубят работните си места. Отчаянието е майка на бълнуването. Затова не е странно, че всеки слух, колкото и налудничав да изглежда, предизвиква струпване на хиляди хора, което от своя страна създава хаос в уличното движение.

След няколко дни хората започнаха да подозират, че „онова за посолството“ е бил един от триковете, използвани от Държавна сигурност. Известно е вече, че много от слуховете, които пораждат лъжливи очаквания, идват от скритите механизми на идеологическия апарат. Целта е ясна — да се създаде надежда, свързана със света навън, а после да бъде отречена, което предизвиква всеобщо обезкуражаване. Когато този стимул се повтаря многократно, създава се един вид условен рефлекс, създаващ чувство на несигурност относно всичко, което е „там навън“. Хората започват да свързват този външен свят с врага. И чувството на тревога, предизвикано от повторението на формулата надежда/провал, се превръща накрая в синоним на „това, което ни очаква, ако системата бъде разрушена“. Всичко, което излиза извън идеологическата норма, се превръща в нещо несигурно и подозрително. Това е дългогодишна работа. Най-младите, които са преживели по-малко манипулации, обикновено са по-непокорни и се осмеляват да мислят за промяна. По-възрастните — уморени опитни зайчета, които вече са участвали в твърде много експерименти — са паднали духом и се превръщат в постоянни носители на обезсърчението.

Друг начин за смазване на непокорството са произволните промени — това, което днес е позволено, утре се превръща в престъпление. И обратното. Повторението на този modus vivendi^[2] създава у човек усещането, че живее върху подвижни пясъци, на терен, който всеки момент може да го погълне. Хората почти не се осмеляват да взимат решения, защото на следващия ден те могат да ги пратят в затвора.

Живее се в несигурност, в нещо като обратно броене, в очакване нещо да се случи. Само неколцина посветени се осмеляват да мислят или да планират различна възможност, защото, за да се роди тя в главата ти, за да се бориш за нея, трябва да си сигурен, че светът се управлява от постоянни закони. Всеки план изисква логика, която да позволи да предвидиш определен резултат. „Ако тръгна по права линия в тази посока, утре ще стигна до подножието на онзи хълм“ — мисли си този, който се движи в аристотелово измерение. Онзи обаче, който е израснал в лишен от логика, неевклидов свят, знае, че поредицата от събития не функционира така. Можеш да вървиш към онзи хълм, но утре да откриеш, че си стигнал до дъното на океана.

Когато тази надежда се проваля година след година, хората стават скептични и губят способността си да действат. И при тази несигурност не остава друг изход, освен пълното бездействие или бягството в друг свят, където естествените закони са по-предвидими. Всяко същество, предизвестено за опасността, би побързало да потърси защита срещу този синдром на социална смърт; но не и един объркан народ, който накрая се оказа в капана на огъня, който той сам помогна да бъде запален. Или, ако го кажем по кубински, който сам се уби като Чакумбеле^[3].