Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (4)

2.

Рубен веднага разпозна лицето й. Беше го виждал десетки пъти преди години, когато още учеше във Висшия институт за изкуства и се бе наложило да отиде в Националната библиотека за някакви справки. Оказаха се в една и съща зала, където всички, изглежда, прелистваха книги по изкуство. Тя обаче не го забеляза, а Рубен беше твърде стеснителен, за да се опита да я заговори. В продължение на седмици наблюдаваше извивката на шията й, като нарисувана от Модилияни, наведена над трактат по грък-римско грънчарство. Изпадаше в екстаз, докато съзерцаваше почти прозрачния й профил и огромните й, често скрити от миглите очи, които проследяваха контурите на рисунките или снимките в книгите. Приличаше на една от онези викториански наяди, които Уотърхаус е рисувал преди сто години.

Един ден момичето не се появи. Той продължи да ходи в библиотеката дори след като приключи проучването си, но не я видя отново и споменът за нея се превърна в едно от онези дребни огорчения, които остават скрити в паметта, готови да избухнат в най-неочаквания момент. Точно това се случи, когато я срещна отново сред тълпата от любопитни, които изпълваха Площада на катедралата. И именно тревогата и тъгата, изписани по лицето й, някога толкова спокойно и вдъхващо страхопочитание, го накараха да се реши.

Тя вървеше между павилионите и сергиите, на които по-леките стоки трептяха, подухвани от идващия от залива вятър. Скоро щеше да се озове пред него. Рубен разбра това, защото забеляза, че тя следва известен план в обиколката си. Беше дошла от другия край на площада, като избягваше тълпата, която заплашваше да я повлече в друга посока. Сигурно беше от хората, които при влизането си в някой музей решават да го разгледат, спазвайки определен ред — първо от едната страна, после от другата, от страх да не се объркат и да пропуснат някой ценен експонат. Рубен също страдаше от тази мания, която може би се дължеше на професията му. Макар и да не бе разбрал какво учеше непознатата от библиотеката, сега го осени предчувствието, че е свързана с неговия свят.

Бризът се промъкваше по уличката, свързваща площада с Булеварда на пристанището, и разхлаждаше минувачите от топлината, която излъчваха нагорещените плочки — беше едно от онези сполучливи съчетания, произтичащи от постоянното съжителство между хората и природата на острова. Всички улици на Хавана сякаш винаги сочат към морето, благодарение на тази загадъчна прозорливост вятърът постоянно духа към сърцето на столицата.

Тя се спря за момент пред съседния павилион, където бяха изложени бродерии и плетени изделия. Погали с ръце кърпите и покривките, обшити с фестони с преплетени растителни фигури, завъртя един миниатюрен слънчобран и вдигна една пурпурна ленена рокля, за да я види срещу слънцето. Погледът й се плъзна към неговата маса и се спря върху кожените чанти и портмонета, които се полюшваха на куките. Веднага след това започна да докосва стоките, сякаш погледът не й беше достатъчен, за да прецени стойността или красотата им. Погали многоцветната кожа на една дамска чанта, която беше останала скрита зад другите.

— Колко струва? — попита, без да погледне продавача.

Той каза цената. Едва тогава момичето вдигна очи от чантата и срещна очите му.

— Много е скъпа.

А тя беше по-хубава, отколкото си спомняше.

— Материалът се обработва трудно — отвърна Рубен, като се опитваше да запази неутралния тон на търговец.

Тя отново погледна чантата, ръцете й я погалиха и се отдръпнаха от нея почти с тъга.

— Дълго ли ще останеш?

Тя повдигна въпросително вежди.

— Ако си тук, когато затворя, може да ти направя отстъпка — каза той тихо, за да го чуе само тя. — Не мога да се пазаря пред хората. После ще трябва да го правя с всички.

Тя кимна почти уплашено.

— Ще бъда наблизо — прошепна и в очите й се появи наченка на усмивка, която така и не разцъфна.

Продължи пътя си към следващата сергия с непроницаемо изражение, сякаш изобщо не беше разговаряла с него. Рубен я видя да потъва в човешкия прилив, където всеки можеше да се удави или да се изгуби завинаги. Отговори машинално на въпросите на една двойка, която се опитваше да надвие глъчта, а после на един младеж, който търсеше специален подарък за жена на неопределена възраст; после изгуби представа за лицата на хората, които се спряха при него, като вниманието му беше погълнато единствено от удължаването на сенките. Стотици пъти огледа множеството около него, но не видя отново непознатата; разбра, че не му остава нищо друго, освен да чака тя да се появи отново едва когато слънцето започне да залязва над морето и настъпи моментът да прибере стоката.

Когато сянката на двореца, където се помещаваше „Ел патио“, някога принадлежал на маркиз Агуас Кларас, докосна вратите на ателието по графично изкуство — в миналото дом на маркиз Аркос, — се разнесоха пронизителни звуци, които отекнаха из целия площад и отвлякоха вниманието на туристи и зяпачи от стоките. От „Емпедрадо“ се появи група танцьорки с шеметно развети поли, които се въртяха и се движеха с необуздаността на афрокубински богини: сладострастната и оргазмична Ошун с паунските си пера; Йеманджа с одеждите си от морска пяна, плъзгаща се като птица по водата; хорото от жрици, които възбуждат пламенността на божествата; и сред бурните танци — неудържимата истерия на барабаните.

Скоро вниманието се раздвои: мнозинството от местните жители се върна към сергиите, докато чужденците наблюдаваха удивени спектакъла, който продължи чак докато силуетите на сградите започнаха да потъмняват. Тогава Рубен махна яркоцветния чадър, под който се предпазваше от слънцето, и прибра стоката си в чудноватото съоръжение, което, след като го затвореше, се превръщаше в количка. На площада останаха малко хора. Повечето бяха туристи, на които един бабалаво^[1], явно нает от правителството, им предсказвате бъдещето на дъската си. Единствено кубинците обаче можеха да забележат разликата. Чужденците наблюдаваха удивени триковете на самозванеца, който в този ден беше решил да премести оперативния си център в тази зона.

Рубен затвори вратичките на дървената количка и махна клиновете, с които бе застопорил колелата. После я забута към ъгъла на катедралата, където беше паркирал очукания си шевролет. Докато се бореше с неравните плочки, той хвърли последен поглед към групата в средата на площада. На фона на каменните колони от осемнайсети век мулатките, облечени в жълтите си, сини и бели дрехи, се смесваха с италианци, шведи, канадци и испанци, които бяха нарамили камери, пакети и носеха на главите си алпинистки шапки. Всички чакаха на опашка предполагаемият жрец — бяла въздушна дреха върху тъмната му като нощ кожа — да им измърмори бъдещето между едно и друго всмукване от пурата.

Рубен понечи да продължи пътя си, но някакъв проблясък на интуицията му го накара да спре и да огледа отново групата. Сред маските откри фигура с магнетичен поглед, чието изражение не успя да разгадае. Там, облечена с дългата си бяла рокля от лен и с римските си сандали, беше непознатата от библиотеката.