Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (17)

7.

Още един неудачник. Още един недоволен от живота. Още един, който може би заслужаваше доверието й. Може би. Не успя да избегне употребата на това заклинание. Тези може би, с които сме израснали, са коренът на несигурността ни. В действителност никога не се осмеляваме да направим каквото и да е, защото нещата може да станат още по-зле, отколкото са, и така живеем, с тези може би, надвиснали над главите ни като меча на някакъв шизофреничен Дамокъл.

При все това трябва да бъда предпазлива. Не че Хилберто изглежда опасен, по-скоро прилича на готин тип. Само че съм станала истинска параноичка. Бях вече такава и преди да родя, но сега съм параноичка през цялото време. Разумът ми се крепи на тънка нишка. Оцелявам благодарение на дребните неща, които нарушават рутината, като разходките ми с Хилберто. Разведряват ме. Сега знам, че постъпих добре, като приех поканата му за концерта — първото ни официално излизане. Оттам отидохме в „Копелия“, рая на сладоледите… Или поне беше такъв преди години. Най-невероятните сладоледи се появиха там, както и най-екзотичните комбинации — портокалово-ананасов (с парченца от тези плодове), леден кокос (истински оргазъм, сервиран в половинката от черупка на кокосов орех), карамелов (с вкус на сок от захарна тръстика), мускатов (със стафиди), сметанов с ром (предпочитан от любителите на алкохола), тути фрути (с цветен желатин), с канела (който подпомага менструацията)… Спомням си също за онези, които имаха неповторим вкус — на малц, праскова, кафе, бадем. Да не говорим за съчетанията, които възбуждаха и най-фригидната жена. Умирах за шоколадовите сладоледи — шоколадов с орехи, шоколадов с бадеми, шоколадов с малц, с парченца шоколад. Каква наслада! А специалитетите… „Туркино“ с ложето си от целувчен кейк, обградено от два сладоледени хълма. „Трите грации“, който се състоеше от три средни топки, увенчани със захарен фондан и залети със сироп. „Банана сплит“ (доста порно на вид), който съдържаше банан с две сладоледени топки. „Суеро“ — чаша със залят със сироп сладолед, толкова гъст, че човек с труд пъхаше лъжичката в него. „Копа Долита“, с крем карамел и две топки сладолед… Сега, когато се замисля, имаше безброй от тези комбинации с плод или сладко в средата, и две топки сладолед отстрани. Дали това не е било синдром на еротична фиксация?

Спомням си, че по време на следването си се запознах с един американец. Посещаваше острова, откакто бе изоставил живота си на хили и бе решил да опознае Третия свят. Обожаваше кубинските сладоледи и се кълнеше, че всеки път, когато опитвал мелбата с бадеми в „Копелия“, имал „пътуване“ без странични въздействия (бил се отказал от ЛСД-то преди единайсет години). След първата лъжичка обелваше очи, вдигаше лице към небето, а после започваше да издава едно непрекъснато „ммм“, което приличаше на хиндуистка мантра.

В тази сладоледена къща по едно време имаше над петдесет вида сладолед, но всичко това принадлежи на праисторията. Днес са останали едва четири-пет за кубинците, които трябва да сядаме долу, на масичките на открито, защото салоните горе са за чужденците. Там разнообразието е по-голямо, макар че не е като по време на златната епоха на кубинския сладолед.

Разбира се, опашката беше километрична. Чакахме два часа и половина, докато ни обслужат. Имаше шоколадов и с ванилия. Поръчахме си по една салата — пет топки с шапчици от захарен фондан и заливка със сироп, стичаща се в чинийката, по две вафлени тръбички. Имах късмет — сложиха ми три. Допускаха се само две, но понякога сервитьорките — от бързане или от умора — грешат.

После се разходихме по „Рампа“. Стигнахме до „Малекон“ и продължихме да вървим до Булеварда на пристанището. Чувствах се така, сякаш отново бях в гимназията. Не си спомням за какво разговаряхме — за всичко и за нищо. Какво удоволствие беше да забравиш къде живееш и дори как живееш.

Може би моят приятел хипи имаше право за това, че сладоледите в „Копелия“ са халюциногенни. Колко глупости изрекохме! Въпросът, който отприщваше бълнуването, беше: ти какво щеше да правиш, ако всичко беше различно? Загадката на моето поколение. Опитвала съм се много пъти да отговоря на този въпрос, но никога както онази вечер.

Ако всичко се променеше, бих могла да си имам мой собствен дом, мажа къща с градина с рози, които нямаше да загинат поради липса на тор, и плодови дръвчета в двора — манго и мамея, от които щях да правя млечни шейкове, защото млякото вече щеше да се продава свободно и всички щяхме да можем да си купуваме колкото искаме.

Ако всичко се променеше, бих могла да открия магазин, в който да продавам риба и всякакви колбаси и… Как се казваха онези цилиндрични меса, които приличаха на препържен бекон, но не бяха толкова тъмни? Да видя дали ще си спомня! Шунка? Не. Гърди? Също не. Кървавица? Точно така!… И много кървавица, и скариди, и лангусти и щях да ги продавам евтино, така че всички да могат да купуват и децата никога да не страдат от анемия.

Ако всичко се променеше, щях да мога да си купувам дезодоранти, от онези, които миришат на трева и цветя и когато се пръскаш с тях, са толкова студени и освежаващи, че се чувстваш като Грейс Кели, обгърната в тюлове.

Ако всичко се променеше, щях да посетя Далай Лама и щях да го помоля да ми каже като на съмишленик истината за прераждането, за да видя дали съм сторила нещо лошо в някой предишен живот и да проверя дали следващият ми ще бъде по-лек.

Ако всичко се променеше, щях да отида веднага в музея „Прадо“, за да видя „Менините“, които една моя приятелка видя, когато замина за чужбина и поиска политическо убежище. За малко щяла да припадне, получила синдрома на Стендал — това е потресът, в който човек изпада, когато види прочуто произведение на изкуството.

Ако всичко се променеше, щях да си купя всяка книга, която прочетох скришом, и щях да имам пълните произведения на Варгас Льоса и на Милан Кундера, и на Мануел Пуиг, и на Анаис Нин, и на Мухика Лаинес, и цялата поредица еротични класици от „Вертикална усмивка“, от „Акал“ и „Ръцете на Лукас“.

Ако всичко се променеше, щях да отида в Египет и щях да копая между краката на сфинкса, за да видя какво има в онази загадъчна камера, която така и не успяват да отворят и която според Едгард Кейс крие тайни, способни да променят историята, и да разбера дали е вярно това, което говорят за Куба — че е наследила кармата, оставена от атлантите, и затова сме в това положение, докато не изкупим всичките си грехове, но ако се държим добре, някой ден островът ще се превърне в рай.

Ако всичко се променеше…

Така продължихме през останалата част от пътя, като си мечтаехме за невъзможни неща, които не решаваха нищо, но бяха добър начин да се освободиш от напрежението и да избегнеш стреса. След тези игри винаги вярвам, че светът е по-хубаво място. Чувствам се така, сякаш съм изпила коктейл с диазепам.