Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

8.

Мавърката се приближи до леглото, където синът й упорито дъвчеше една калъфка, и му пъхна шишето с биберона в устата. Той започна да го смуче и тя се почувства щастлива.

— Добре че родих скоро.

Нубия я погледна с недоумение.

— Защо?

— Помниш ли Паула, съседката ми?

— Да.

— Близнаците й навършиха седем години миналата седмица и изгубиха правото на мляко. Паула направо е откачила. Вчера ми призна, че смята да спи с управителя на един магазин, за да й дава по два-три литра седмично.

Положението се беше влошило. Потискащата жега, социалното недоволство и епидемиите, дължащи се на недохранване, присъстваха неизменно в ежедневието. Както винаги обаче, всичко това се случваше под сурдинка. Така или иначе хората продължаваха да живеят по някакъв начин.

Всеки следобед Нубия и приятелката й сядаха на приказки, защитени от влажните и хладни стени на стаичката, в която живееше Мавърката. Този следобед обаче бяха решили да нарушат рутината и отидоха в сградата, където живееше Нубия.

— Ако поне излизах с някой мъж — оплака се Нубия, — щях да имам известна утеха.

— Мъже с лопата да ги ринеш.

— Да, но моят вкус е особен.

— Твоят случай е достоен за изследване — Мавърката замълча, за да оправи биберона на момченцето. — Ако някога ми хрумне да уча психология, ще те използвам за дипломната си работа.

— Не преувеличавай. Тази страна е пълна с къде по-странни от мен жени.

Над града се разнесе далечна гръмотевица. Вятърът почти незабележимо се промени и слънчевата светлина избледня.

— Колко е часът? — попита Мавърката.

— Шест и петнайсет — отвърна Нубия, надниквайки под леглото, откъдето се разнасяше дрезгавото тиктакане на стария будилник.

— Толкова е рано, а вече съм гладна.

— Е, днес мога да ти предложа само последното изобретение — бифтек от кора на грейпфрут. Ако искаш, ще ти дам рецептата.

— Благодаря ти. Сигурно е отвратителен.

— По-скоро ми благодари, че не ти предлагам бифтек от бърсалка за под.

Мавърката я изгледа.

— Това е метафора, нали?

— Кое?

— Това за бифтека от бърсалка за под.

— Каква ти метафора! Да не мислиш, че правя поезия от глада? Би трябвало да съм откачила.

— Тогава ми обясни.

— Наистина ли не знаеш?

Мавърката поклати отрицателно глава.

— Та цяла Куба го знае…

Момченцето изпусна биберона и опита да се обърне в леглото.

— Знае какво?

Майка му го постави да легне по корем и започна да го потупва по дупето, за да го приспи.

— Историята. Случило се малко след като отвориха „Сиърс“…

Имаше предвид едни стари помещения, които бяха принадлежали на американската верига от универсални магазини „Сиърс“. В продължение на години сградата, която още се издигаше в близост до Капитолия, беше използвана за склад. Внезапно се разнесе новината, че там ще отворят голям супермаркет, където ще продават — о, чудеса — свободно, с една дума, без купони, всякакви хранителни продукти, които бяха само за износ или се предлагаха на туристите: мармалад от манго, консерви с кълцано месо, сок от ананас и гуанабана, настърган кокос в сироп, каракуда, сирене „Грюйер“, пръчки от гуаяба, филе от калкан, портокалово сладко… Именно тогава много млади хора видяха за първи път храни, принадлежащи към традиционната кубинска кухня, за които бяха чували от разказваните като легенди истории.

Магазинът отваряше на обяд, но опашките започваха от шест часа сутринта. Цените бяха високи, но гладът беше по-силен от тях. Постепенно разписанието на опашките се изтегли по-рано. Човек трябваше да отиде в пет сутринта, после в четири и половина, после в три… Семействата започнаха да дежурят на смени. Например бащата можеше да отиде в два след полунощ, а към осем да бъде сменен от сина, който на свой ред да бъде сменен от майката половин час преди полицаите — с пистолет на колана — да махнат тежката верига и да започнат да пускат хората на групи от по двайсет, по трийсет души или по колкото те решаха.

Мнозина припадаха по средата на опашката — от глад, от жажда или от дългите часове на чакане под яростното слънце. И точно оттук започваше разказът на Нубия.

Един ден някой казал, че на няколко пресечки оттам някакъв мъж продавал хляб с бифтек на относително умерена цена. Веднага неколцина души от опашката се мобилизирали. Отишли на посочения адрес — като предварително обяснили на чакащите след тях, че няма да се бавят — и се върнали със съответните пакети, което накарало онези след тях да направят същото. Бифтекът доста трудно се дъвчел, особено заради жилите, които оставали между зъбите; може би — предположили някои — защото ставало дума за нискокачествен продукт, шкартиран от преработвателното предприятие.

— След петнайсет дни арестуваха мъжа — каза Нубия, докато местеше вентилатора, за да разхлади детето. — Но не можаха да го обвинят в престъпление срещу държавата, защото се установило, че между филиите е нямало месо, а парчета от бърсалка за под. Наложило се да го обвинят в „измама“.

— Но как може да се сбърка парцал с бифтек? Това е невъзможно!

— Ти само виж моя бифтек от грейпфрут.

Нубия се доближи до малката печка.

— Погледни, това са грейпфрутите, които купих от китаеца… Всъщност корите — тя й ги показа. — Сварих ги малко, за да омекнат. Сега ще ги поръся с много лимон и с малко оцет, за да им отнема горчивината, ще ги изпържа в олио и готово.

— Извинявай, Нубия, но това сигурно има ужасен вкус.

— Не се оплаквай, за да не ти сервирам парцал.

— Още не си ми казала какво е направил онзи тип, за да накара хората да му повярват.

— Не е било много трудно. Месото, което ни продават, не се различава много от бърсалка. Има жили и е нарязано на тънки парчета.

— Но вкусът…

— А, формата и съдържанието. Маркс сигурно щеше да е щастлив да живее на това място. Щеше да открие нови философски противоречия, за да разшири теориите си за историческия материализъм.

— Нубия, не ставай лоша.

— Добре — тя постави една от корите във врящото олио. — Сега ще ти обясня…

И Мавърката чу прехласната тази приказка от „Хиляда и една нощ“.

В която се разкриват кулинарни тайни

Първото условие е да имаш душа на артист. Трябва да знаеш как да нарежеш бърсалката по такъв начин, че да прилича на филе: с неравномерни краища, наподобяващи бреговете на някоя страна. Най-добрите контури са онези, които са много неравни, като на Великобритания или Скандинавския полуостров. За да се постигне това, се изискват известни географски познания, поради което е препоръчително човекът, приготвящ ястието, да притежава някаква обща култура. По този начин видът на предполагаемата храна ще добие необходимата визуална изтънченост, която случаят изисква.

След като се постигне желаният ефект, парчето се сварява, за да омекне, и се оставя два-три дни в смес от оцет и лимон, за да придобие кисел вкус, предназначен да измами небцето. Добре е да се добавят чесън и лук в момента на пърженето — това придава неповторим привкус.

Не е препоръчително да се сервира отделно. Най-добре е да се скрие между две филии хляб съгласно рецептата, измислена от непознатия майстор. Хлябът е необходим по две причини. На първо място, защото допълнителният вкус на нещо, което наистина е храна, ще засили илюзията за вкус. И на второ място, защото двете филии хляб ще създадат необходимата бариера, която ще попречи на окото — което се мами по-трудно от небцето — да различи мистификацията.

Това ястие — достойно да попадне в Гинес заради големия брой хора, които е успяло да измами — не е обаче единственото сред групата твърде оригинални рецепти, появили се на острова в края на XX век.

Друго голямо изобретение е пикадильо[1] от бананови кори. Тук още веднъж се проявява геният на кубинеца, способен да преобрази отпадъците от тропически плодове в рециклирана храна; похвално усърдие, което за съжаление още не е получило подобаващо признание от страна на световните екологични организации.

Рецептата за готвене на това растително пикадильо е следната: вземат се няколко кори от зелен банан, от сорта, който на острова наричат „мъжки банан“ (от него се приготвят прекрасните пържени банани), за разлика от плода банан, който се яде суров. Обелките, които преди се изхвърляха, сега представляват нов продукт, предизвикал революция в кубинската диета. Първо се попарват във вряща вода, за да омекнат. После се мелят, все едно че са месо. Получената маса се подправя с чесън и лимон и се готви с обилно количество доматена паста (ако има такава), която ще й придаде необходимия червеникав цвят, за да създаде илюзията, че става дума за пикадильо или мляно месо. За разлика от бифтека от бърсалка, пикадильото от бананови кори може да се сервира открито, евентуално с гарнитура от ориз (в случай че има) или с някакъв зеленчук (в още по-трудния случай да се намери такъв).

Съществуват и други подобни деликатеси — всичките също толкова живописни и типични за страната. Жалко, че не ги показват на туристите.

Бележки

[1] Мляно месо или ястие от мляно месо със зеленчуци. — Б.пр.