Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

7.

За по-малко от седмица Давид свикна с децата благодарение на плана, предложен от Хулия. Първия ден Клаудия отиде с него, седна в хола, където в момента децата си играеха, и в продължение на два часа разговаряше. Давид гледаше и след известно време се включи в групата. Тя изчака десетина минути и в разгара на едно автомобилно състезание с кибритени кутийки обяви, че е време двамата да си тръгват. На следващия ден повтори операцията. Веднага щом пристигнаха, Давид седна на пода при останалите. На третия ден, докато той играеше, тя се престори, че си тръгва сама. Момчето се разхлипа, но Клаудия му каза, че слиза за малко долу, и излезе. Той плака известно време, после тя се върна, гушна го и продължи да разговаря, сякаш нищо не се бе случило. Следващите три сеанса протекоха по същия начин, единствено отсъствията й се удължаваха всеки ден, докато достигнаха три часа. По това време момчето вече дори не забелязваше оттеглянето й.

Един следобед излезе за два часа и реши да се обади от обществен телефон на майка Инес. След дълго обикаляне намери един, който работеше и чийто процеп не беше задръстен с монети… Монахинята й обясни, че в момента няма нищо, но може би следващия месец ще се открие място за чистачка в една енорийска черква. Клаудия й благодари и й каза, че ще отиде да си търси работа.

Намери я в една пицария в нейния квартал — заведението беше мръсно, пълно с хлебарки и мишки, както навсякъде в Стара Хавана, но в крайна сметка беше работа. За по-малко от седмица разбра, че там също се краде на едро. Затова нито пиците имаха достатъчно доматен сос, нито спагетите — достатъчно сирене, нито лазанята — достатъчен пълнеж. Управителят беше пръв в кражбите. Клаудия го познаваше, защото бяха учили заедно в гимназията. Благодарение на това получи мястото на линията за разпределяне на храната и скоро се приобщи към колектива, с една дума, включи се в процеса на присвояване на брашното, сиренето, доматения сос и оскъдните продукти, които идваха от неопределено място. Беше лесно да се разпореждат със стоката — също като на всяко друго място, където държавата е единственият собственик и следователно никой не се интересува от щетите. Някои предпочитаха да взимат от наливната бира, която се разтоварваше от камиона цистерна направо в охладените резервоари; други — от доматения сос; трети — от брашното. Поради тясната си връзка с разпределянето на спагетите Клаудия имаше широк достъп до сиренето. Скоро установи, че е открила златната кокошка, когато си даде сметка, че може да запази предишните си луксове. Сега, когато всички търгуваха с долари, тя започна да продава сиренето срещу зелените банкноти. Разбира се, бяха по-малко от преди, но имаше достатъчно, за да се изхранват с Давид и да не ходят мръсни. (Сапун! Щеше да има сапун!). Направи изчисления. С малко повече късмет бельото щеше да се износи след четири-пет години. Всекидневните дрехи можеха да издържат много повече, стига да не надебелееше… което беше невероятно при постоянната й диета. Щеше да има пари за дрехи и обувки на сина си. Нямаше да се налага да се откаже от дребните екстри — от кутийката си с гримове, от дезодорантите си, нито дори от вечерните си рокли. Можеше да оправдае всички тези придобивки пред Рубен като резултат от работата, благодарение на която получаваше долари.

Беше оставила сина си при Хулия и сега, унесена в мечти, вървеше към пицарията. Разбира се, новият й живот щеше да бъде изпълнен с рискове заради незаконната занаятчийска дейност на Рубен и заради крадената храна, която тя продаваше. Би искала да открие ресторант, книжарница, каквото и да е, което да й позволи да живее, без да се крие, само чужденците обаче имаха разрешение да търгуват свободно. Останалата част от населението трябваше да се предпази от вируса на свободното предприемачество, СПИН-а на комунизма; СПИН, който се беше разпространил подмолно, зад гърба на полицията, и който заразяваше все повече населението. Незаконната търговия се разрастваше, хайките следваха една след друга, броят обаче на носителите на вируса непрекъснато се увеличаваше…

Клаудия се спря насред улицата. Стори й се, че видя на две пресечки от нея, близо до Булеварда на пристанището, десетки хора да тичат нанякъде. Разумът й ли се беше размътил, или отново имаше видение? До нея достигнаха викове, но не успя да чуе какво казват. Тръгна отново; в началото бавно, опитвайки се да разбере дали става дума за мираж, после ускори крачка, след като се увери, че не бълнува. Какво ли се е случило? Да не са откраднали друга лодка? Да не са я потопили? Саботаж ли беше, атентат, експлозия?… Стигна до „Малекон“. Не десетки, не стотици, а хиляди хора — повечето младежи — тичаха във всички посоки, носейки плакати и викайки отделни фрази, които постепенно се сляха в една-единствена дума: Свобода, свобода, свобода… като в песента на Уили Чирино[1], която беше забранена, но която всички слушаха.

Веднага разбра. Натрупаното през последните седмици напрежение след потопяването на влекача, пълен с жени и деца, най-после беше избухнало. Сега яростта изригваше на струи като намерила излаз пара на запечатан котел. Хората удряха капаците на малобройните коли, почти всички принадлежащи на чужденци, които гледаха ужасени този армагедон, настъпил неочаквано на островче, където — според туристическите агенции — не съществуваха социални безредици. Няколко младежи преобръщаха кофи за боклук, други вече се сблъскваха с първите сили на реда, които пристигаха на мястото и вкарваха протестиращите в затворническите коли. Повечето хора обаче подскачаха неуморно — правеха огромни подскоци, сякаш бяха птици в плен, които сега искаха да полетят, въпреки че крилата им бяха подрязани.

Клаудия застина на място, въодушевена от красотата на разкриващата се пред нея гледка. Никога не беше виждала подобно нещо и очите й се напълниха със сълзи. Движението по булеварда беше спряно, автобусите — отклонени, полицията раздаваше удари с палки наляво и надясно, без оглед на възраст и пол. Виковете обаче продължаваха да изпълват знойния и солен августовски бриз с единствено възможната мантра, с най-жадуваната мечта: Свобода, свобода, свобода… Тя изпита желание също да закрещи, да заподскача като птица от ятото, да се втурне лудешки нанякъде. Беше непознато усещане, аромат, невдишван дотогава, и не знаеше какво да прави с това чувство на еуфория. В този миг през ума й мина мисълта, че вижда не само частица от своето настояще, но и един свят, който все някога ще настъпи.

Бележки

[1] Кубински певец на салса (р. 1947), емигрирал в Маями. — Б.пр.