Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (45)

3.

Снощи имаше пълнолуние. Вик, надигнал се от утробата ми, ме събуди в четири сутринта, сякаш беше зима. Тя винаги предупреждава. Станах от леглото, обхваната от внезапно безсъние. Давид спеше толкова безшумно, че приближих ръка до устата му, за да видя дали диша. Децата никога не хъркат, пито издават шум и това ме плаши. Спят като ангели, твърде далече от живота… Надникнах през прозореца. Луната все така виеше над изпочупените покриви на Хавана, а утробата ми стенеше като каеща се душа. Беше знак. Облякох се в тъмнината и излязох. Дворът сякаш беше осветен от НЛО — всичко беше обляно в синя фосфоресцираща светлина. Романс за луната^[1], очертаваща се на небесния свод като огромен кораб; посетител от друг свят, който винаги е бил там, преди нас, и който може би ще стане свидетел на колективната ни смърт, ако не направим нещо в скоро време.

Вървях без посока, или поне така смятах. Може би се движех като сомнамбул. Сомнамбул, страдащ от безсъние. Почувствах се като героя на Вирхилио Пинера^[2]. Само че нямаше да се застрелям, за да се освободя от принудителното безсъние. На първо място, защото нямах пистолет, и на второ, защото луната искаше да ми каже нещо, а аз трябваше на всяка цена да разбера какво е то. Внезапно корабът започна да расте. Светлината, която излъчваше, ставаше все по-ослепителна, сякаш нощната богиня се приближаваше до Земята, за да се сноши с нея. Закрих си очите в очакване на пороя от сперматозоиди, който щеше да рукне от небето и да окъпе улиците, да оплоди растенията, да потече по потоците и реките и да стигне до морето; светлината обаче угасна и видях, че се намирам пред „Темплете“. Не знам как се озовах там, решетката беше заключена. Може би се превърнах в щурец и скочих. Луната не се виждаше никъде, но светлината й беше до мен — излъчваше се от Муба. Точно тогава започнах да си мисля, че сънувам… Негърката блестеше, сякаш беше съд, пълен със светулки. Приближих се до колоната на Богородица и на светлината, която Муба излъчваше, открих надпис, който никога не бях виждала преди. От целия текст обаче запомних само една фраза: „Бди, така че да не загине през бъдните дни вярата на Хавана“. Прочетох я няколко пъти, като я милвах с пръсти. Забелязах датата. 1754 година. Авторът й сигурно е бил пророк, роднина може би на Нострадамус, защото беше предупреждение за единственото, което днес ни остава — вярата. Вяра без любов; любов, която търсим и която не успяваме да уловим.

Превърнали сме се в аутисти. Не ни е останал друг изход, освен да си измислим един вътрешен свят със закони, които можем да управляваме, за да имаме поне нещо, за което да взимаме решения. Въпрос на оцеляване. Мен ме интересува единствено този град. Предчувствам, че крие следи от това, което сме били, от това, което някой ден отново ще бъдем. Старините му пазят онова, което ние, неговите обитатели, сме изгубили — гордостта, надеждата, възможността. Може би това е моята съдба — да се превърна в жрица на някогашния град Сан Кристобал де ла Абана; във весталка, която пази тайните му, която нощем бди, за да не угасне пламъкът му. Бих искала да докосвам камъните му, да влизам в черквите му, да слушам шума от стъпките по старинните му улици… Затова обещах на Муба, че ще бдя над тази вяра. Заклевам ти се, моя прекрасна негърко, ще бъда сибилата на твоята Хавана. Ще стана пророчица на този град, за да запазя духа му; за да има някой, който да си спомня какво сме били; за да мога да разкажа какво може би сме сега; за да съхраня мечтите на предците ни, които някога са слезли на този бряг по своя воля или са били изтръгнати от гъстите джунгли, избягали са от азиатските оризища или са напуснали средновековните гета, или са се сбогували със средиземноморския бриз, за да дойдат всички заедно — доброволно или насила — да напояват със сълзите или с кръвта си тази земя — най-вълшебната, най-красивата, която човешки очи някога са виждали.