Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (13)

3.

Отново бяха дошли. Оттук ги чувам толкова ясно, сякаш съм в двора, а не в леглото, откъдето виждам къс от небето. Винаги пристигат навреме, веднъж месечно. Приятно ми е да ги слушам, стига да не ми се спи, защото тогава ми пречат на съня. Днес обаче не е така. Днес искам да чуя как плътните им провлачени гласове призовават светците — свещените войнствени ориши, повелители на африканската джунгла, които са дошли в Куба, за да завладеят полетата и горите й и които още населяват ручеите и реките и пазят острова с пояса от вода, закрилян от самата Йеманджа… Какво да ти кажа, Муба, скъпа моя кръстнице на нощите ми? Какво искаш да ти кажа? Че го обичам? Не съм сигурна. Че се нуждая от ръцете му, които да избършат потта от гърба ми и лошите мисли от челото ми? Така е. С него потъвам в толкова гъст мрак, че пропъжда лошите духове около нас. В известен смисъл с него се чувствам в безопасност… или не толкова самотна. И ми е тъжно да го призная, защото смятам, че Рубен изпитва към мен чувства, каквито аз не изпитвам към него… Просто съм празна, Муба. Сякаш са ми извадили вътрешностите. Останах без сърце и без душа. А как да обичаш, когато нямаш с какво? Понякога ми се иска да съм като Урсула. Помниш ли я? Не съм я виждала, откакто отиде в манастира. Беше единственият човек, който ме разбираше; единственият, с когото можех да споделям. Не проумявам как е възможно двама души да са толкова различни и същевременно толкова приличащи си. От малки трябваше да пазим в тайна това, което виждахме, защото винаги ни се караха, когато им споменавахме за него. Именно тя те откри. Винаги съм смятала, че е по-голяма ясновидка от мен. Жалко, че реши да постъпи в манастир. Нямаше да се чувствам толкова самотна през всичките тези години. Смятам, че всъщност се е уплашила от способностите си; затова се укри там… Всичко я плашеше, Муба, дори животът. Аз останах навън, за да се изправя лице в лице с живота, докато тя предпочиташе да се крие. Понякога си мисля, че дори приятелството не си струва, щом накрая губиш всичко — и доброто, и лошото, но особено доброто, което никога не можеш да си възвърнеш. Уверявам те, Муба, че в това имам преднина пред теб — да си жив е по-лошо, отколкото да си мъртъв.