Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (10)

8.

Небето се изливаше над Хавана. Дъждовните струи шибаха покривите на града, който се рушеше на парчета всеки път, когато валеше проливен дъжд. Единствено растенията, пуснали корени в пукнатините на стените и в счупените плочки на балконите, се облагодетелстваха от яростта на небето. Зеленината, която се разрастваше и избуяваше между вековните стени, подкопаваше целостта на старинните сгради. Уникалните образци на един град, обявен за културно наследство на човечеството, постепенно се разпадаха.

Жената заобикаляше локвите по разнебитените улици на Карибския Бейрут — така жителите на Хавана наричаха града си — и тичаше сред разливащата се по тротоарите вода, стичаща се от улуците върху земята, или, което беше още по-лошо, от балконите. Всеки път, когато се налагаше да тича под дъжда, се чувстваше като Шварценегер във филма „Терминатор“. Представяше си, че има електронни очи и те оглеждат пейзажа около нея и я предупреждават предварително за препятствията, които трябва да избегне. На два метра — пълна с кал дупка… Заобиколи я! По-нататък — истински ручей, който блика от вградена в стената тръба… Прескочи! Така си представяше, че се появяват предупредителните надписи в мозъка й. Тази игра на „дистанциране“, както тя я наричаше, й помагаше да понася като на шега ежедневните проблеми. Представяше си, че всъщност не преживява всичко това; че тревогите й са в действителност част от филм, защото тя е известна актриса, на която всички се възхищават. Скоро режисьорът ще извика „стоп“ и някой ще дотича при нея, за да й избърше изкаляните крака, да й даде сандвич и да я придружи до гримьорната, където ще си вземе топъл душ и ще облече бял копринен халат, като онзи в каталога, който донесе един приятел от чужбина. Цялата тази мизерия около нея, всичките тези неудобства, неприятности и тревоги не бяха истински; бяха само част от сценарий, който някой ден щеше да свърши. Това беше любимата й игра. Постоянното й развлечение. Последната й надежда.

Прекоси тичешком тесния вход на сградата, като не успя да избегне многобройните водопади, които се изливаха буквално върху главата й от балконите. Стигна до края на двора и бутна вратата — знаеше, че е отключена. Нубия играеше с момчето на леглото.

— Как се държа? — попита тя и постави върху масата големия хартиен плик, който всеки момент щеше да се разпадне от дъжда.

— Много добре, както винаги — Нубия подаде на момчето дървено кубче, което някога е било червено.

— Толкова съм гладна…

— Какво донесе? — Нубия се приближи до масата, където приятелката й вече изваждаше пакетите от торбата.

— Ориз. Дадоха ми само половината от миналата дажба, защото този месец още не са го получили. Това е твоят. Донесох също кафе, олио и яйца.

— Толкова малко олио?

— И трябва да стигне за целия месец.

— Шест яйца?

— За половин месец. Захарта не е пристигнала, казаха, че ще закъснее — извади още три пакета. — Купих връзка чесън и половин килограм фасул от пазара.

— Донесе ли месото?

— Четвърт свинско, което един селянин ми продаде на черно… Дължа ти шейсет песо. Накрая платих с твоите пари.

— Не ставай глупава, вече ти казах, че всичко днес е от мен. Хайде да сготвим нещо, защото умирам от глад.

Заизважда тенджерите, докато приятелката й я гледаше — беше твърде изтощена, за да й помогне.

— А с работата какво става? — попита Нубия от ъгъла, където се намираше импровизираната кухня.

— Нищо.

— Не можеш да продължаваш така. Не можеш да се надяваш на нормална работа. Защо не потърсиш нещо друго?

— Какво например?

— Не знам. Хората все измислят нещо — отварят нелегално заведение, частен ресторант, продават храна на улицата или откриват работилница.

— Ти си луда, Нубия. С какво разполагам, за да направя каквото и да е от тези неща? Първо, тук няма място дори за една маса. Второ, за да продавам храна, трябва да имам връзки с човек, който може да я открадне от някой дипло^[1] или склад. А това за работилницата… не съм техник, не разбирам нищо от ремонт на ютии или телевизори.

— Говоря за шивашка работилница, глупаче. Бродиране на бебешки дрехи, плетене…

— Та аз на сина си не можах да ушия, какво остава за други.

— Ще те науча.

— Остави, по-добре да превеждам.

Нубия я изгледа с известна досада, после се обърна към котлона, за да осоли месото. Още не беше навършила трийсет години, но вече изглеждаше на повече.

— Не знам как живееш — измърмори тя. — С това, което ти плащат за тези два-три превода месечно…

— Добре, че и тях имам.

Нубия знаеше, че приятелката й преживява благодарение на помощта на един тайнствен благодетел, когото тя не познаваше лично. Той й пращаше текстовете, които получаваше от едно издателство. Приятелката й ги превеждаше вкъщи, после му ги връщаше, а той ги предаваше на издателството, все едно че са негови; получаваше чека и след като го осребряваше, даваше парите на момичето. Изглежда, благодетелят й, който и да беше той, не се нуждаеше особено от тези преводи. Нубия бе успяла да провери, че той работи в музей или нещо подобно и преводите са странична дейност за него. Когато нямаше време или спешна нужда от пари, даваше преводите на приятелката й. Това обаче не й осигуряваше сигурен доход и много пъти Нубия й се бе притичвала на помощ, както бе направила и в този ден.

Миризмата на пържен чесън изпълни стаята. Оризът вече вреше във водата, без много сол, за да я пестят. Мавърката усети как устата й се пълни със слюнка от аромата на свинско, който вече се разнасяше из стаята. През последните седмици беше живяла само с ориз и хляб; няколко пъти успя да купи малко фасул. Когато Нубия научи, се развика, даде й пари и я изпрати на селския пазар.

— Така и не ми каза как завърши онова излизане.

— Кое?

— Вечерта, когато ме помоли да гледам Дависито, защото отиваше в „Тропикана“.

Мавърката си спомняше онази вечер, но не защото шоуто в кабарето беше нещо особено, нито защото отиването в „Тропикана“ се беше превърнало в истинско събитие за кубинците без долари като нея, а защото тогава за последен път яде месо.

— Пълен провал.

— Как ти се сториха приятелите на Сиси?

— Можеш да си представиш. Ходи с един месар, когото само като видиш, ще повърнеш.

— Е, когато човек се захване с този занаят, не може да подбира много.

— Всъщност не знам дали да я съжалявам, или да й се ядосвам. Понякога ми се иска да я раздрусам хубавичко, задето се държи като проститутка. Но после, като си спомня каква беше като малка, сърцето ми се свива.

Нубия й направи мълчалив знак. Момчето беше заспало сред избелелите дървени кубчета. Майка му започна да ги прибира, като добави по-тихо:

— Накрая не знам какво да й кажа.

Нубия се опита да отклони разговора от неприятната тема:

— А как беше партньорът ти?

Мавърката сви рамене.

— Някакво момче.

— Как се казва?

— Хилберто.

Нубия разбърка месото с дървена лъжица и помириса парата, която се издигаше към почернелия от дима таван.

— Почти е готово.

Мавърката отиде до полицата, окачена над мивката, и извади две чинии.

— И с какво се занимава този Хилберто?

— Помощник е на месаря, макар да твърди, че е икономист. Сигурно е завършил почти по същото време като нас.

— Видя ли? Още един, който се е наредил. Такъв мъж ти трябва.

— Не искам да се забърквам повече с никого.

— Не е хубаво да си сама…

— По-добре така, отколкото с лоша компания.

Седнаха на масата. Нубия се хранеше лакомо, докато приятелката й хапваше по малко, заситена почти от началото.

— Не го ли видя отново?

— Кого?

— Хилберто.

— Изпрати ми куп съобщения по Сиси, като ме канеше къде ли не, но не му отговорих.

— Защо?

— Защото е женен.

— А…

— Каза, че не се разбира с жена си.

— Тогава?

— Не съм сигурна. Може да е номер.

— А как ще разбереш, ако не му дадеш шанс?

Тя сви рамене и Нубия настоя:

— Поне се виж с него. Може да излезе свестен тип.

Никога не би признала това на глас, нито дори пред Нубия, която беше най-добрата й приятелка, но съзнаваше, че има нужда от някого, и не защото баба й повтаряше колко е важно „да има мъж, който да я представлява“, а защото във времена на криза семейството беше важно. Така бяха оцелели хората през епохата на неолита и така оцеляваха всички на острова й. Колкото повече членове имаше в едно семейство, толкова по-големи бяха шансовете му за прехрана — малкото, което носеше единия, се прибавяше към малкото, което намираше другият. Това беше най-мъдрото решение.

Преди също е било така, каза си тя. Човек е растял в обкръжението на рода или се е присъединявал към някое по-многобройно племе, ако неговото е било изтребено по време на някое бедствие, и го е правел доброволно, без никой да го обвини, че е предател, задето търси прехрана при друг народ, макар че тогава човешките права още не са съществували като понятие. Логиката на индивидуалната свобода се е налагала от само себе си. Освен това не е трябвало да се тревожат като тях, ако няма електричество в продължение на двайсет часа, защото не е съществувала опасността оскъдната храна, която им се полага за месеца, да се развали в хладилника. И е нямало значение, че не е имало електричество, защото винаги са могли да намерят парче кремък и да запалят огън на някоя поляна или да грабнат факла и да обиколят околностите. Тя обаче живееше в цивилизацията и не можеше да се разхожда из къщата с факла. И тъй като нямаше свещи, нито кибрит, нито гориво за лампата, трябваше да стои на тъмно цялата нощ и да предъвква отчаянието си сред задушаващата горещина… Не, определено е било по-добре, когато хората са живеели в пещери. Никой не ги е принуждавал да гласуват на избори, чийто резултат е предварително известен; нито са ги притискали със заплахи, ако са отказвали, защото статистиките на участие е трябвало да бъдат неизменно високи; нито са били принудени да ходят на събранията на комитета и да ръкопляскат, макар и да са нямали желание да го правят. В племето нещата са били различни — никой не ги е изхвърлял от работа само защото са имали различно мнение от това на вожда. Може би понякога са се хващали за гушата, но със сигурност не е имало толкова страх и толкова травми…

Съставяше своя нов филм на части. Този път обаче тя не беше главната актриса. Беше отстъпила великодушно главната си роля на самия сюжет. Пресъздаваше филма на Ано^[2] — завоевателите на огъня… или по-скоро съставяше собствената си версия, за да я нагоди към обстоятелствата. Представяше си се как върви заедно с останалите из една равнина, където снегът блестеше по скалите — о, какво блаженство, студ — и тя се навеждаше, за да бере ягоди… Дали ягодите растат по места, където има сняг? За всеки случай намали броя на белите островчета в сцената. Сега имаше само няколко белезникави петна по близките планини, но беше все така студено, а факлата в ръката й пращеше, облъхвана от леден вятър. Въздухът беше кристалночист и миришеше на влажна гора, на трева и на древни плодове, подхранвани от самите изпарения на земята, която още не беше замърсена от зловонните химически торове. Нямаше миризма на нефт, носещ се по повърхността на залива, нито на изгнил боклук, защото от една седмица камионът за смет не е минавал, нито на гнезда на мишки, от които градът гъмжи, нито на изгорено масло от автомобили и автобуси, които оставят петна по улиците… Не, този друг мирис беше на чистотата, на живота в диво и първично състояние, прозрачен като водите на изворите, които бликаха за първи път на планетата, а ледената епоха оставаше назад и се приближаваше — о, нещастие — ерата на цивилизацията и прогреса.

Там, където въображението е хляб за душата

Храната е честване на живота — празнуваме всяка годишнина с най-различни лакомства; придружаваме сватбите със символичния акт на разрязването на многоетажна торта, сякаш щастието зависи от количеството „сладост“, с което започваме нашия брак. Любовта обикновено започва с вечеря в някое специално място. Дали не е смътен спомен от едно минало, в което завоевателят е дарявал най-ценната си ловна плячка на този, когото е искал да покори? Истината е, че храната е един вид ключ към сърцето. Затова хлябът е синоним на общение с духовния свят.

Какво обаче се случва, когато изпитваш глад за всичко и във всеки момент? Какво става, ако този глад продължава поколения наред, които израстват, без да разберат какво значи да споделиш храната си с ближния, или пък го правят с тревогата, че ще изгубят и малкото, което имат? Резултатът е изчезването на връзката, която съществува между храната и обичта — явление, изплъзващо се като змия, която оставя следата си навсякъде.

Преживяла съм бедствието на трите вида глад — мъчително трио, което ни преследва от раждането. Адско трио, което ни отнема съня.

Най-осезаем е физическият глад; глад, от който страдат тези, които са израснали с вечен копнеж за храна; глад, който не ти позволява да отпразнуваш факта, че си жив, наслаждавайки се на вкуса на лангустата на брега на морето. Несъмнено този глад е най-обичайният, но не и най-болезненият.

По-мъчителен е духовният глад, особено когато човек започва да се пита как е възможно да сънуваш или да имаш паранормални преживявания, ако съществува само осезаемото, видимото, това, което може да се премери, да се фотографира. Така започна религиозният глад на моето поколение. Нуждаехме се от ориши^[3] и чудеса. А сега сме се превърнали във всеядни същества. Гълтаме жадно като анархисти. Копнеем да погълнем Бог. Това е резултатът от смесването на европейска и африканска кръв и от подлагането им на бавен атеизъм в продължение на четирийсет години — ние сме най-големите консуматори на божества в западното полукълбо. Блажени Маркс и компания, защото благодарение на тях наше ще бъде царството небесно… Може би там ще успеем да заситим най-силния глад, единствения, който се самоизяжда — глада за любов.

Този глад за обич е страст, инстинкт, плам на душата, където търсенето на една ласка се превръща в трескаво и безогледно дирене; където естеството на секса няма особено значение, защото копнежът за любов е толкова силен, че не е здравословно да подбираш. Взимаш това, което намериш… Всеки един е открил собствен начин да съхрани този оскъден и жизненоважен еликсир. Аз предпочетох да пиша — пиша за онова, което нямам, което съм мечтала да имам и това ме пречиства. Все едно че съм докоснала Граала. Дадох храна на фантазията си и с нея унищожих герои, разсъблякох богове, идеализирах влюбени… Изкъпах се в меда, дестилиран от въображението, и си създавах фантастични светове. Предреших се на вещица и на циганка, на парий и бунтарка. Отрекох пола си — това покорство, на което ме бяха научили, — за да го превърна по-късно в моя броня, в моя гордост, в съвършена маска. Намерих нови приятели. Научих много от тези различни, потискани хора; и разбрах, че аз също принадлежа към тази каста. Използвах въображението за духовни оргии и с тях най-после опознах себе си, защото човек може да съжителства с тялото си, но никога да не успее да разбере кои са неговите тайни и страхове, мании и пороци. Въображението е най-силният афродизиак. С него дори гладът се превръща в нескончаем оргазъм.