Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

Пета част
Синдромът на провалената надежда

1.

Канеше се да вали още от обяд. Вятърът беше като гъста тъкан, в която хората се мятаха като уловени в мрежа риби. Мирис на леден хлор изпълваше въздуха.

Трите жени побързаха да пресекат булеварда, като се бореха срещу вятъра, който влачеше боклук и листа, изтръгваше предмети от ръцете и заслепяваше редките минувачи. Момчето лежеше върху рамото на майка си, наметнато с одеялце. Няколко души се обърнаха, за да изгледат странното трио — монахиня с тъмни дрехи, млада жена, облечена небрежно с дънки и широка блуза, и друга — с вид на проститутка, по шорти и миниатюрен потник.

— Казах й, че е пълна глупост — повтаряше монахинята.

— Като всичко, което върши.

— Знам, че двете сте прави. Добре, съгласих се, аз съм глупачка. Но нека сменим темата, или накрая ще се скараме.

Навлязоха в тесните улички, които ги предпазваха от вятъра. Въпреки очакваната буря децата продължаваха да играят с ръждясалите си обръчи сред планини от боклук. Единствено възрастните вървяха забързано, притиснали торбите си към тялото. Заваляха едри капки дъжд, които оставяха огромни петна върху прашната настилка.

Изминаха тичешком няколкото метра, които ги отделяха от жилищната сграда, и стигнаха до прага на някогашния дворец точно когато пороят зад тях се разрази. Прекосиха двора, Клаудия отвори вратата и трите влязоха, изтърсвайки дрехите и косите си. Урсула беше донесла няколко портокала, подарени й от един селянин, за чийто баща се грижеше. Сложи ги в умивалника, за да ги измие и да ги изстиска.

— Вече дори не си спомням вкуса на плодов сок — въздъхна Нубия.

— Давид го обожава — каза Клаудия и взе едно шише от лавицата, — но мога да му давам само от време на време. Тези от дипломатическия магазин си мислят, че сме милионери.

След като Урсула напълни половин кана, Клаудия прецеди част от течността, за да отдели кожиците, които можеха да запушат биберона.

— Знаеш ли какво сънувах? — каза Нубия и взе шишето, за да го даде на момченцето. — Че съм в чужбина и отивам в някакъв магазин, препълнен с храни, при това страшно евтини. Но когато се каня да плащам, продавачът ми иска купонната книжка. И какво мислиш? Не я нося! И през целия си сън се питам къде ли съм я оставила и заключавам, че съм я забравила в Куба, но не мога да отида там, защото съм избягала със сал и ако се върна, ще ме вкарат в затвора. Така че трябва да живея в страна, където има всичко, но не мога да купя нищо.

— Като говорим за заминаване — прекъсна я Клаудия, — чували ли сте нещо за лотарията за визи? Казват, че ония гринго в Представителството на САЩ са на ръба на нервна криза. Явно не са предполагали какво ще ги сполети. Молбите са към половин милион.

Урсула беше седнала на стол до кухненската масичка.

— Така си и мислех — възкликна Нубия. — Ще бъде по-трудно да спечелиш виза, отколкото Нобелова награда.

— Ако някой ви чуе, ще реши, че възнамерявате да напуснете страната — намеси се Урсула, заета да търси парченца лед на дъното на чашата си.

— А кой не иска? — каза Нубия.

— Аз никога не бих заминала.

— Говориш така, защото никой не те кара да дежуриш в комитета, да ходиш на манифестация на площада, да полагаш „доброволен“ труд, като събираш картофи, или да ръкопляскаш на всяка новопоявила се глупост.

— Дори да беше така, пак не бих заминала. Това е страната ми.

Нубия се вгледа в дъното на чашата си и заяви:

— Ти си щастливка. Мен нищо не ме свързва с това място.

— Не говори така за родината си.

— Майната й на родината. Все ми е едно дали ще живея тук, или при пигмеите в Африка. Само искам да ме оставят на мира, да мога сама да решавам как да живея и да не дължа отчет на никого.

Момчето изплака и изпусна биберона. Клаудия го взе на ръце и го отнесе в люлката. Сложи го да легне между възглавниците, оправи мрежата против комари и каза:

— Аз бих заминала, но ме е страх.

— От какво те е страх? Никъде не може да е по-зле от тук.

— Заради връзката ми.

Двете жени замълчаха недоумяващо.

— Може да звуча идиотски, но мисля, че ако напусна острова, ще изгубя духовните си покровители.

— Не звучиш идиотски, ти си идиотка — заяви безпощадно Нубия. — Ако цената за измъкването ми от тази трагедия е да престана да виждам два призрака, нямаше дори за миг да се поколебая. Призраците не ти дават да ядеш, нито събират домати вместо теб, нали? Тогава да се примирят с ограниченията си. Твоят живот срещу техния, ако изобщо имат такъв.

Лесно беше да се каже, помисли си Клаудия, но Муба нямаше да я последва до отсрещния бряг на морето, Индианеца също нямаше да напусне острова си. А без тях се чувстваше изгубена… както сега. От две седмици никой от тях не се беше появявал и отсъствието им беше като цвят, липсващ от тъканта на ежедневието. Не бяха обаче само виденията й, които я задържаха на острова. Напоследък беше забелязала как нишката, която я свързваше с града й, става все по-силна; беше връзка от светлина, сила. Предчувстваше, че без нея тя самата ще загине.

От друга страна, животът й ставаше все по-непоносим. Не можеше да се самозалъгва. Искаше й се да напусне острова, да се махне завинаги, да отиде в някое закътано, възможно най-далечно място — Ирландия би била добър избор. Или остров Малта. Как не й беше хрумвало досега? Остров Малта беше идеален, дори не знаеше къде се намира. Би дала всичко, за да промени нещата и да не се налага да върши досегашната си работа, но това нямаше да се случи. Промяна, която да й позволи да започне живота си на чисто, би била истинско чудо, а Клаудия не вярваше в чудеса… поне в този вид чудеса.

— По дяволите, само това липсваше…

От размишленията й я изтръгна не толкова угасването на тока, колкото възклицанието на Нубия. Трябваше да потърси нещо, с което да се осветяват. Прекараха останалата част от бурята сред гръмотевици и на светлината на една свещ. Когато тя изгоря, Клаудия си спомни, че има парче фитил и побърза да измайстори фенер.

— Къде е газената ти лампа? — попита Нубия, като я видя да рови из чекмеджетата и да изважда празна туба от паста за зъби.

— Дадох я назаем на Хеорхина — отвърна Клаудия, докато се мъчеше да разтвори задната част на тубата. Накрая успя и я оформи като триножник.

— Учителката от втория етаж?

— Да.

— Газена лампа не се дава назаем.

— Сестра й от Банес пристигна — тя почисти остатъците от паста във вътрешността на тубата. — Представяш ли си? Живеят четирима в тази дупка, а сега са с трима повече, защото сестрата доведе децата си.

Постави фитила в тубата и извади единия край през горния отвор. Сложи чудноватия уред в буркана, наля в него малко керосин, който държеше в една консервна кутия. Пламъчето затрепери, в началото синкаво, после оранжево, и изпълни стаята с отражения.

— Трябва да кажа на майка Рита за това изобретение — каза Урсула.

Вечерта продължи на светлината на това приспособление. Клаудия поднесе бисквити и сирене (купени с долари от дипломатическия магазин) и наля вино (подарък от един турист). Разбира се, никой не попита — и тя не обясни — откъде бяха тези деликатеси.

— Ммм… Солени бисквити със сирене — изстена Нубия, сякаш беше получила оргазъм. — Ммм… Жълто сирене с дупки, с червена коричка, като онова, което даваха преди в рекламите… Солено, меко сирене, което не вони, а ухае възхитително, любимото сирене на мишоците на Уолт Дисни… Ммм… Сериозно се замислям дали да не си сменя професията.

— Нубия!

— Шегувам се, Урсулита. Кажи ми обаче истината, това сирене не е ли изкушение на сатаната?

Топовният гърмеж в девет отекна в стените на Стара Хавана, стигна до Сентро Хавана, мина през „Ведадо“ и продължи отвъд река Алмендарес, прекосявайки всички крайни квартали на града, като накара двата й милиона жители да погледнат машинално часовниците си.

— Трябва да тръгвам — обяви Урсула, която в този час имаше среща с още три монахини в една къща на шест пресечки от там.

— Рано е.

— За мен не. Освен това трябва да се върна при монахините. Наблизо са.

— Аха! — възкликна Нубия. — Така може да сте сигурни, че никоя няма да отиде да купонясва.

— Не става въпрос за недоверие, а за безопасност.

— Тогава ще те изпратя — заяви Нубия. — В този живот всичко се случва, човек излиза и го нападат по пътя… Така поне ще изнасилят мен, а ти ще избягаш. И без това няма какво да губя.

— Какви неща само говориш!

Приятелките се отдалечиха, докато Клаудия стоеше на прага, загледана в двата силуета, които изчезнаха в нощта. После затвори вратата, върна се на стола си и затвори очи. Мълчаливо призова Муба и изчака известно време, но негърката не се появи. Сякаш покровителката й я беше напуснала, изоставяйки я на благоволението на неизвестността.