Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (12)

2.

Накрая се беше случило. Би трябвало да го предвиди предната нощ, когато й се яви Индианецът, не поиска обаче дори да допусне възможността за някоя беда.

За разлика от Муба, която можеше да я навести по всяко време, Индианецът й се явяваше само в критични моменти. Беше го видяла за първи път в детството си, малко преди родителите й да загинат в злополука. Майка й току-що беше угасила лампата в стаята и бе затворила вратата, когато чудноватата фигура се понесе в полумрака сред играчките, направи й странни знаци, които тя не успя да разгадае, и накрая изчезна в гардероба. Два дни по-късно разплаканата й баба й каза, че вече ще живеят заедно.

Появи се отново няколко години по-късно, когато учеше в горния курс на гимназията, докато събираше тютюневи листа на бригада в Пинар дел Рио. Пак не разбра отчаяните жестове на призрака. На следващия ден именно тя имаше злощастието да открие трупа на едно момиче от бригадата, което се беше обесило в банята. Тогава заподозря за първи път, че Индианеца е вестител на лоши новини.

Сега се беше появил отново. Беше заспала и внезапно я събуди шум, сякаш някаква мишка лази по парче гласпапир. С ужас видя силуета, изникващ от вътрешността на стената, орловия нос и обсипаното с белези лице, което не беше забравила. Този мъртвец отпреди петстотин години отново й правеше знаци. Клаудия се запита дали не е ням, или може би мъртъвците приказваха на езика, който са говорели, когато са били живи. Ако беше така, навярно Индианеца знаеше, че е безсмислено да общува на език, който вече никой не помнеше…

Макар че беше очаквала това да се случи, дълбоко в себе си се надяваше, че ще й се размине, щом обаче пристигна в музея, видя няколко свои колеги да си шушукат в залата за кубинска живопис, но млъкнаха, когато тя се появи. После дойде разпитът, за да се уверят, че не е член на никоя от онези проблематични групи и че тя е просто една „неблагодарница“, критикуваща държавата, която й е дала всичко (с което беше изгубила правото си на мнение, помисли си тя, докато слушаше поученията) и благодарение на която беше завършила университета (да, след като предварително се бе заклела в послушание, съгласи се тя мислено). С други думи, гражданката не можеше да остане на работа в същия музей, където се съхранява културата на страната, която тя беше предала (интересна фраза, каза си тя, от устата на тези, които продаваха тайно националното културно наследство). Другарката… или по-скоро гражданката, имаше ли да каже нещо?

Край, бяха я убили. Беше мъртва за обществото, белязана, прогонена завинаги от собствения си клан. Беше по-лошо от заточение в Сибир. В отговор тя се обърна и излезе, без да се сбогува… за което по-късно съжали. Можеше да им каже толкова неща — шайка крадци, лицемери, задръстени глупаци, душевни педерасти, които ежедневно подлагат задника си на правителството. Акилес щеше да се изкефи на тази обида, вдъхновена — призна пред себе си Клаудия — от изрази, които той обикновено използваше.

Спря на ъгъла, като се колебаеше накъде да тръгне. Реши да потърси приятеля си, когото не беше виждала от два месеца. Последния път го завари ужасно потиснат, защото последната му любов, един пристанищен работник, го беше зарязал заради наскоро пристигнала от Гуантанамо едрогърда мулатка, която говорела, като поголовно гълтала буквата „с“ и замествала безразборно „л“ с „р“ (сведения, които й беше съобщил самият Акилес).

— Кажи ми, мила, как може човек да спи с някой, който ти казва „срънце мое“ вместо „слънце мое“? — беше я попитал той в пристъп на ревност.

Клаудия си помисли, че хората не лягат с някого, за да учат граматика, но предпочете да замълчи.

Сега изпитваше належаща потребност да го види. Неин ред беше да бъде потисната. Както се пееше в песента: „that’s what friends are for…“^[1]. Особено приятелите като Акилес, помисли си тя с яд и съчувствие, вечно хленчещи същества, които ти съсипват малкото хубави дни в годината.

Беше събота. Щеше да го потърси в дома му. За разлика от другите си колеги, Акилес си беше издействал разрешение да работи вкъщи в петък и събота. Работата му, която вършеше с азиатско търпение от две години, се състоеше в класифицирането на монети и други китайски артефакти, които се трупаха с хиляди в една огромна зала. Изглежда, произхождаха от стотиците семейства, дошли на острова през втората половина на миналия век, които в по-голямата си част по-късно бяха емигрирали на север (кубински евфемизъм за Съединените щати), или бяха асимилирани от останалото население и се бяха смесили толкова, че чертите им сега се размиваха върху лица с по-тъмна кожа и с непривично светли за расата им очи.

Клаудия навлезе в лабиринта от улици, като четеше на всеки ъгъл имената, завещани от предишни столетия. Някой ден щеше да провери скритите в тях истории: „Десампарадос“^[2], „Вапор“^[3], „Амаргура“^[4]… Тя самата си измисляше обяснения за тези имена. Улица „Анимас“^[5] сигурно е била омагьосано място, в което се скитали духовете на пиратите и убитите роби. Уличката „Суспиро“^[6] навярно пазеше някоя история за любов и отмъщение. „Лампариля“^[7] сигурно е била първата улица, осветена от стотици фенери…

Прекоси „Драгонес“, без да обръща особено внимание на редките коли, и зави по булевард „Рейна“, който наскоро отново бяха кръстили „Симон Боливар“, но безуспешно — хората продължаваха да го наричат със старото име. Вървеше под колонадите на оживената улица, която по-нататък се превръщаше в „Карлос III“ — нея също се бяха опитали да преименуват на „Салвадор Алиенде“ със същия резултат, — отмина „Амистад“, „Агила“ и „Анхелес“. Там зави наляво към „Естреля“. После продължи пътя си към „Райо“, където попадна в един подземен свят, изпълнен с опасности, изкушения и фантастични гледки — типове, които можеше да са престъпници или безработни нещастници; зловещи като катакомби къщи; жени с пищна гръд, които гледаха с еднакво безсрамие познати и непознати; прозорци, защитени с дебели железни пръчки; тълпи от полуголи и боси дечурлига; старци с дрипави дрехи и празни торби в ръце, напомнящи за жестокия виц за бабата, която се спряла насред улицата, погледнала празната си торба и се запитала: „Отивам на пазар или се връщам от пазар?“.

Най-сетне спря пред една олющена дървена врата и почука. Ирма, майката на Акилес, се показа на прозореца.

— Здравей, скъпа. Ако търсиш Акилито, той току-що излезе.

Тя се почувства разочарована.

— Знаете ли къде отиде?

— На площада, с приятеля си.

— Кой от тях?

— Някакъв нов. Не си спомням името му.

Клаудия кимна. Добрата женица, която приемаше без възражение положението на сина си и глезеше всеки един от приятелите му, бе изгубила навик да помни имената им.

— Привързвам се към тях — оплака се тя веднъж на Клаудия с поверителен тон, — а после, когато вече храня някакви надежди, вземат, че се скарат. Жалко. Все едно че губя син на всеки шест месеца.

Накрая реши да не се обвързва повече емоционално и да забрави имената им.

Клаудия прецени възможностите, които имаше. Щеше да й отнеме половин час, за да стигне пеша до катедралата. Друга възможност беше да чака автобус. Току-виж й излезеше късметът и минеше някой, който да я остави близо до пристанището или поне около Капитолия. Ако успееше да стигне до Централния парк, щеше да си спести половината път.

Тръгна обратно към „Рейна“. Щеше да хване който и да е автобус, който минеше оттам. Качи се на първия, знаейки предварително, че последната му спирка е до кръглата желязна ограда около Дървото на братството. Оттам трябваше да поеме по „Обиспо“ към Булеварда за пристанището. Бяха около десетина пресечки, но щеше да стигне по-бързо пеша, отколкото да чака друг автобус.

Тълпата изпълваше тази пешеходна улица, сякаш никога не беше правила друго от незапомнени времена. Потта се стичаше по телата, а виковете, вулгарните комплименти, смеховете и разговорите от балкон на балкон създаваха атмосфера, която би могла да бъде оприличена на странен празник, честван от гладни и обезумели хора.

Дори без да гледа улиците, Клаудия щеше да разбере, че е близо до катедралата поради видимото увеличаване на броя на чужденците в зоната. Когато зави по „Сан Игнасио“ по посока на малката улица „Чоро“, трябваше да си проправя път почти с блъскане. Човешкият поток бе придобил устрема на бързей, който всеки момент ще се спусне стремглаво между скалите.

Павилионите се притискаха един до друг на тесните тротоари, които бяха прохладни благодарение на големите старинни къщи. Този карнавал на занаятите винаги я уморяваше — дрехите от памук и лен, боядисани в патешкожълто, в тютюневозелено, във виолетово като изгрев в планините, в кървавочервено, в черно като бурна тропическа нощ, в оранжево като залеза на „Малекон“; тъмните дървени фигури, които имитираха пищните бедра и тънките талии на креолките; сандалите, които възраждаха забравените гръцки и римски модели, защото производителите им — почти всички възпитаници на училища по изкуства — ги заимстваха от учебниците си и превръщаха изваяните прасци на кубинските жени във въплъщения на прасците на някогашните средиземноморски обитателки… Клаудия съзерцаваше с възхищение тези крака, обути в древните сандали, и си мислеше, че пророчеството се е изпълнило и че изчезналата Атлантида е изплувала отново в този край на Карибите.

Докато търсеше приятеля си, тя се разходи сред сергиите до плочата, на която пишеше:

ESTA AGVA

TRAXO EL

MAESSE DE

CAMPO IV

AN DE TE

XADA ANNO

DE 1529

Само тя бе успяла да я разчете по време на следването си, когато научи, че буквата X трябва да се замести с J, а V — с U. Така разшифрова това странно струпване на букви, което я интригуваше още от детството й:

ESTA AGUA

TRAJO EL

MAESSE DE

CAMPO JU

AN DE TE

JEDA AÑO

DE 1529^[8]

После провери, че маесе е старинната форма на думата маестро и че маестро де кампо означавало висш офицер в миналото. Клаудия никога нямаше да забрави следобеда, в който разреши загадката. Беше сигурна, че така се е почувствал Шамполион, когато успял най-после да разгадае йероглифите върху черния базалтов камък.

— Каква изненада, скъпа!

Обърна се, когато усети, че я дърпат за ръкава. Видя Акилес и един младеж, който я гледаше подозрително.

— Виж — каза Акилес, като измъкна спътника си от тълпата, която заплашваше да го завлече. — Запознай се с друг гръцки герой.

Клаудия ги гледаше с лека уплаха и недоумение.

— Казва се Патрокло… Па-тро-кло — раздели сричките, сякаш тя не можеше да го разбере. — Не ми ли завиждаш? Аз съм първият Ахил^[9], който се събира с Патрокъл след онези типове от „Илиада“.

Усмихна се, макар че не й беше до смях.

— Това е Клаудия.

— А, прочутата… — за първи път лицето на младежа се озари от усмивка. — Хей! Как не си се сетил досега?! Тя може да бъде девицата весталка.

— Разбира се! — възкликна Акилес. — С нея ставаме трима гърци. Херарда ще се пукне от завист.

— Ще бъде най-зрелищната Нова година в карибската история.

Клаудия ги върна към реалността:

— Слушайте, преди да продължите с плановете си, нека ви уведомя, че нямам призвание на весталка, и още по-малко на девица.

— Най-хубавото е, че ще можем да използваме имената си — продължи младежът, без да й обърне внимание. — Ахил, Патрокъл и Клаудия — двамата воини и весталката… Нали ще дойдеш?

— Къде?

— На едно събиране — измърка Акилес. — Само за близки и посветени.

— Благодаря, но не ми е до купони.

— Какво има?

Тя понечи да му разкаже, но реши, че глъчката на площада не подхожда на личната й трагедия.

— Сега не ми се говори.

— Ела вкъщи, когато решиш… А защо не дойдеш с нас? Търсим обици за Пати.

— За кого?

— За него — посочи той Патрокло.

Клаудия се подвоуми за миг, но после се отказа.

— По-добре да продължа. Трябва да се видя с един човек.

Разделиха се и тръгнаха в противоположни посоки — младежите към уличката между Музея на колониалното изкуство и къщата на маркиз Аркос, а тя — към оранжевите бугенвилии до старинния дворец на маркиз Агуас Кларас, в чийто портал сега имаше масички за гладните плебеи. Там обикновено се настаняваше Рубен.

След първата им среща се бяха видели още два пъти, и то винаги в дни на продажба. Не поиска да му даде адреса си, но не защото живееше в мизерна къща, а защото предпочиташе тя да го търси, когато имаше настроение за това. Малцина знаеха къде се намира стаичката й. Само двама-трима приятели и разбира се, съседите й.

Потърси го сред продавачите, без да погледне изложените стоки, сред които имаше от традиционни кухненски хаванчета до дървени скулптури, имитиращи африканско изкуство. Видя го, преди той да я види; разговаряше с една жена, която се двоумеше между две кожени портмонета. Приближи се едва когато жената плати.

— Каква изненада — посрещна я той с усмивка. — Не си отишла на работа днес или вече е много късно?

— Още е рано — отвърна тя, като пренебрегна първата част на въпроса.

— Ще останеш ли?

— Да.

— Изчакай ме, за да вечеряме заедно.

— Добре…

За изненада на Рубен тя седна да го чака под сянката на бугенвилията, като прояви изненадващо внимание към продажбите, пазаренето и въпросите на клиентите. Това никога не се беше случвало досега. Стана само два пъти, за да се разтъпче. Разхождаше се, без да се отдалечава много, а после се връщаше на мястото си. Рубен я наблюдаваше скришом. Опита се да разгадае изражението на лицето й, но не успя да разбере нищо.

Най-после настъпи вълшебният миг на тропика, в който светлината придобива огнени тонове, редуващи се със сините сенки; това е моментът преди свечеряване, който се повтаря всеки късен следобед, стига да няма циклон или буря. Купувачите започнаха да се разотиват или да губят интерес към стоката; продавачите затвориха огромните плажни чадъри и прибраха принадлежностите си. Когато Рубен се зае да слага чантите и портмонетата в количката си, Клаудия стана от мястото си и мълчаливо му помогна. Въпреки че учудването му нарастваше, той прие помощта й без възражения, сякаш беше най-естественото нещо на света. Прибраха всичко и отидоха при колата, където Рубен постави безбройните си катинари.

— Да вървим — подкани я той тихо.

— Не съм гладна.

— Какво?

Това наистина беше невероятно.

— Всъщност съм гладна, но нямам желание да ям.

Той я изгледа внимателно.

— Нещо се е случило.

— Да, но сега не ми се говори — погледна го с онова изражение, което го обезоръжаваше напълно. — След малко.

— Както искаш — после му хрумна нещо, за да я разведри. — Защо не отидем у нас?

Тя се съгласи.

Не беше далече, но се забавиха заради безбройните минувачи, ходещи по улиците, без да ги е грижа за колите, които се движеха бавно, с предпазливостта на натрапници в чужда територия.

Клаудия никога не беше идвала в жилището на Рубен. Знаеше къде живее, защото той й го беше показал веднъж, но така и не влезе. Беше жилищна сграда, подобна на хиляди други в Хавана. Първо се влизаше през входната врата, която гледаше към улицата. От там се минаваше по тъмен коридор с таван, укрепен с изгнили греди, а после се излизаше във вътрешния двор, заобиколен от покрити коридори, също подпрени на дървени колони — свидетелство за разрухата на един град, който потъваше по-бързо от Венеция, макар че беше издигнат върху твърда скала, наричана от жителите на острова „кучешки зъби“. Само че, за разлика от хилядолетния европейски град Хавана не потъваше по геофизически причини.

Клаудия и Рубен влязоха в сградата и заизкачваха рушащото се стълбище. По пътя си срещнаха момче с училищна униформа, две котки, които си оспорваха една мишка, двойка, която се натискаше без никакъв свян, и силно гримирано момиче, явно принадлежащо към новото поколение проститутки, които на острова наричат с красноречивата и еротична дума „ездачки“.

За разлика от останалата част на сградата, стаята на Рубен бе наскоро боядисана с вар. Изобилието от картини и кожени украшения, окачени на стените, й придаваше почти изискан вид. Вниманието на Клаудия беше привлечено от парче тъмна кожа с неравна форма, разделено на фрагменти с различни цветове. Всеки фрагмент представляваше любопитна плетеница от африкански символи, като онези, които се използват в ритуалите на Пало Монте^[10], а за посветените притежават магически смисъл. От долната част висяха снопчета ленти с черни и червеникави зърна.

— Завърших го преди половин година — каза Рубен, когато забеляза интереса й. — Щях да го продам на един чужденец, но после се отказах.

— Прекрасно е. Не съм предполагала, че от кожа могат да се правят картини с неравни краища.

Рубен я погледна изненадано.

— Никога не съм възприемал тази кожа като картина, но може би си права.

Клаудия вдигна очи към белия дървен таван, който беше толкова нисък, че можеше да го докосне с ръка.

— Там горе е спалнята ми.

Мнозина се бяха възползвали от високите тавани на колониалните сгради, за да построят втори етаж над главите си. Наричаха тези импровизирани конструкции наколни жилища.

През малкия балкон се промъкна свеж ветрец, идващ от пристанището.

— Още ли не ти се яде? — попита той. — Не обичаш ли спагети?

— От векове не съм яла спагети — отвърна тя уморено. — От векове не ям почти нищо.

Заеха се веднага да готвят. Рубен извади истински съкровища от хладилника си — домати, чесън, лук, дори парче шунка. Клаудия помогна съвсем малко. Само наряза лука, защото той не й позволи да направи нищо друго. Приготви й студена лимонада и я накара да седне до него.

— Аз ще готвя, ти само ще гледаш.

Въпреки че нямаше кашкавал, спагетите станаха много вкусни. Клаудия яде почти със сладострастие, докато дъвчеше хрупкавите парченца пресен чесън и докосваше с език меката шунка. После седнаха до балкона и се загледаха навън, където кипеше животът на града.

— Трябваше да уча във Висшия институт по изкуства, вместо да си губя времето в университета.

— Защо говориш така? — каза той, като внезапно изпита носталгия по живота си като преподавател. — Имаш добра работа. Докато аз…

— Не можеш да се прехранваш с история на изкуството — тя се поколеба, после добави: — Да не броим останалите неудобства. Ти поне си имал възможност да бъдеш преподавател и сам си решил да напуснеш.

Рубен прокара език по устните си. След срещите, които бе имал с Клаудия, предчувстваше, че може да й се довери.

— Не зарязах преподаването по мое желание.

Клаудия не каза нищо, но той почувства погледа й.

— Изгониха ме.

Мълчание. Напрежението се усещаше във въздуха.

— По политически причини.

Осмели се да я погледне. Не знаеше дали в очите й се четеше страх или възхищение.

— Не съм направил нищо особено — обясни той. — Само позволих да публикуват една критична статия за „обменното бюро за злато“.

Упоритото мълчание на Клаудия започна да го безпокои.

— Знаеше ли, че всичките скъпоценности и съдове, срещу които правителството даваше на хората вентилатор или скапана кола, после ги продаваха на милионери от чужбина срещу валута? Неща, струващи хиляди долара, се разпродаваха за стотинки…

Той внезапно млъкна, уплашен че е казал повече от необходимото. Не знаеше какво още да добави, затова отпи от чашата си.

— Днес ме изгониха от работа.

Сега той я изгледа, онемял от учудване.

— Станах неудобна, защото бях против продажбата на творби от културното ни наследство.

— Музеят продава картините си? На кого?

— Как на кого? На когото и да е, освен на кубинците… Бил ли си в залата за испанска живопис от деветнайсети век?

— Да.

— Може би ще я затворят.

— Защо?

— Защото картините вече ги няма. По-голямата част са извън страната.

Рубен я слушаше почти ужасен.

— Не мога да повярвам.

— Отиди в музея — отвърна му тя лаконично.

Падна и последната стена, която се издигаше между тях, въпреки че никой от двамата не осъзна това. Гледаше я как се люлее на стола, наследен от баба му — мебел от миналия век, която сам бе реставрирал. След последната фраза бе затворила очи, сякаш искаше да се откъсне от всичко и той неволно я оприличи на котка, която прави същото, когато се храни или позволява да я милват в знак на пълно доверие. В това отношение котката прилича най-много на нас, помисли си Рубен. Ние също затваряме очи, когато целуваме или ни милват, за да се потопим изцяло в удоволствието.

Ръката на Клаудия, която още държеше чашата с лимонада, докосваше неговата при всяко полюшване и той почувства как между телата им преминава електричество. Признанието беше оставило тайна следа, знак за единение. Помисли си, че отсега нататък ще приличат на дали клетва масони, защото двамата се бяха родили в странен момент, когато вярванията се размиваха и отмираха. Тази несигурност пораждаше взрив от емоции, предназначени да спасят вида, както става при останалите животни, когато надушат опасност — в присъствието на смъртта желанието за размножаване се засилва. А нима те не бяха животни, които също чуваха гласа на инстинкта?

Опита да устои на този любовен зов, толкова приличащ на мъчителния копнеж, под чиято форма се проявява плътското желание на този прекрасен и прокълнат остров. Веднага разбра, че е безсмислено. Никой от двамата не разбра кой помилва пръв и кой целуна втори; никой не успя да си обясни причината за порива, който ги накара да се съблекат, да потърсят и да слеят телата си.

Лимонадата се разля от масата върху тях. Дъжд, кисело-сладък като живота. Той облиза от гърдите й сладките капки и парченцата плод, а тя погали измокрения му от сока гръб. Той стана и отиде до хладилника, взе един портокал и го разряза на две. После изстиска всяка половинка върху тялото на Клаудия, докато то заприлича на ливада, обсипана с парченца плод и течност. Едва когато я намокри цялата, започна да ближе сока, покриващ я от лицето до краката. Той също затвори очи като котка, докато езикът му обхождаше колената и бедрата, заобикаляше венериния хълм и продължаваше по корема, гърдите, шията и лицето, след което отново се връщаше към все още недокоснатото място, където се беше събрала — като дъжд във вдлъбнатина — по-голямата част от сока. Вакхическа оргия, която ги опияни.

Беше не толкова любовен акт, колкото акт на облекчение. Двамата се отдадоха на игра, която беше антитеза на всичко научено от новините и от вездесъщите плакати. Насладата на телата им беше признание, че са създадени за живота, а не за смъртта. Страстта, изгаряща слабините им, беше най-доброто доказателство, че никакъв призив за апокалипсис не е валиден. Никой от тях не искаше „да умре за родината“ или „островът да потъне в морето“. Единствено жадуваха да заситят глада си за любов, без да се налага да искат разрешение.

Сирената на някакъв кораб изрева като звяр в нощта над пристанището, докато те ближеха соковете и телесните си течности, забравили да мразят един враг, когото никога не бяха виждали и който въпреки всичките лозунги беше все така неуловимо и несъществуващо създание.