Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (14)

4.

Учеше се да оцелява по-бързо, отколкото предполагаше. Първите седмици след като се премести при Рубен, бяха истинско приключение. Първо се запозна с тайнствените типове, които го снабдяваха с необходимите материали за работата му — търговци от черния пазар, чукаха на вратата му предпазливо и се оглеждаха няколко пъти, преди да влязат. После с жените от квартала, които обявяваха контрабандната си стока открито. „Виж, Клаудита, снабдих се с тази дузина яйца. Искаш ли? Само за двайсет песо.“ Друг път някой чукаше по вратите, като викаше силно: „Долу е зарзаватчията!“. И тогава се чуваше тропот на крака, отваряне и затваряне на врати, сякаш беше връхлетял циклон, бързи стъпки по коридорите, а кучетата лаеха ожесточено, възбудени от човешката суетня. Клаудия също слизаше тичешком с останалите, като прекъсваше работата си по подготовката на няколко кожи. Когато той идваше от работилницата, вече имаше нови провизии, които иначе щяха да пропуснат.

Странен беше този свят на занаятчиите от Площада на катедралата. От една страна, търговията беше официално разрешена. От друга, трябваше да купуват суровините от черния пазар, защото нямаше друго място, откъдето да се снабдяват законно с тях. Беше полулегална професия; привилегировано, но опасно положение. Както винаги властите си затваряха очите за известно време — то можеше да продължи седмици, месеци или години — докато настъпеше Армагедон, който помиташе всичко. По-късно отново щяха да отпуснат въжето под натиска на протестите и потребностите на хората, а после отново да обявят търговията за незаконна. И така, вовеки веков. Амин.

— Месото пристигна!

Викът, нададен от дълбините на двора, се издигна към горните етажи.

— Тичай, скъпи…

— Разкарай се от пътя ми.

— На тази пък какво й става?

— Ей ти, повлекано такава, не ме предизвиквай. Не знаеш с кого си имаш работа.

— Голяма драка е тази жена!

Бяха обичайни фрази, които се разнасяха из сградата, особено в напрегнат момент като този — пристигането на месото с купони след закъснение от две седмици.

Клаудия чу трополенето, виковете и караниците. Този път обаче не си направи труда да слезе, защото беше сигурна, че опашката вече се вие зад ъгъла заради големия брой хора, които си бяха „запазили“ ред от предната вечер.

Отвори широко вратата на балкончето, за да проветри помещението. Беше потна и кожата й миришеше на боя. Или поне така й се стори. Щеше да си вземе душ. Е, душ беше силно казано. Щеше да влезе в малката баня, която ползваха с още десет семейства на етажа, със своята кофа с вода и празна ламаринена кутия, и щеше да се облива, докато се почувства освежена. Сапунът беше свършил. От четири месеца не бяха получавали. Ако имаше долари, щеше да купи няколко от дипломатическия магазин. Те обаче не принадлежаха към привилегированата каста, която получаваше пари от роднините си в Маями, а от две седмици Рубен не беше успял да продаде дори една гривна на някой чужденец. Поне щеше да си измие косата с шампоан… Е, и това беше силно казано. Беше смес, измислена от изобретателните кубинци, която се приготвяше с почистващ препарат, оцет, малко вода, захар и няколко капки одеколон, за да прикрие миризмата на оцета. Клаудия така и не разбра ролята на захарта във всичко това, но съседката, която й даде рецептата, й каза да я направи така, защото формулата й я била дала една нейна племенница, която учела химия, и захарта била съществена съставка в тази смес.

Отиде в стаичката с циментов под, изкъпа се и си изми косата с импровизирания шампоан. Минаваше три часът. Чу, че децата се връщат от училище, усети как червата й къркорят и си спомни, че не е обядвала. Щеше да хапне нещо, за да залъже глада, докато дойдеше Рубен.

Беше останала да живее при него и понеже не си намираше работа, двамата решиха, че тя може да допринася за семейното производство. Създадоха един вид гилдия, в която той беше майсторът, проектираше изделията, купуваше суровините, продаваше готовия продукт и беше главният отговорник за работата. Тя се превърна в негов чирак и навлизаше постепенно в занаята.

С все още мокра коса опипа парчетата кожа и установи, че са станали меки и еластични. Щеше да си изпържи едно яйце. Само едно, защото от дузината, която беше купила от Серафина, оставаха само пет, а никога не се знаеше кога отново ще има. Нямаше олио, но това вече не беше проблем. Някой — някой просветлен в тази благословена земя — беше открил, че обикновената, пълна с амеби вода, която понякога тече от крановете, замества отлично олиото, когато става дума да се изпържи яйце. Единственият проблем бяха ужасните пръски, но това беше за предпочитане пред вероятността яйцето да се залепи за дъното на тигана.

Приготви яйцето, като се прикри зад един огромен похлупак, който държеше като щит между себе си и котлона, сякаш се предпазваше от огнения дъх на дракон. Изяде го права, като топеше жълтъка с парче хляб — последното от всекидневната й дажба.

Зае се да почисти кухненския ъгъл, доволна, че няма да харчи от препарата за миене. Скоро Рубен щеше да се върне. След три месеца на съжителство беше свикнала с неустановеното му работно време, с допира на мазолестите му ръце и дори с депресиите му, с оплакванията и вечното му желание да потърси нещо различно, макар че той самият не знаеше какво точно търси, защото също като нея никога не бе могъл да надникне отвъд синия и еднообразен хоризонт около тях. Клаудия се беше вкопчила отчаяно в него. Беше единственият й спасителен пояс в океана. Двамата заедно бяха като Стив Маккуин и Дъстин Хофман в един „Синг-Синг“, заобиколен от вода^[1]. Тя също мечтаеше да избяга. Някой ден щяха да измислят гениален план и щяха да бъдат свободни, щяха да опознаят света и да ядат яйца, пържени в олио, и спагети с много кашкавал…

Чу шум зад гърба си и се обърна, очаквайки да види Рубен. Високият полупрозрачен силует, застанал насред стаята, се оглеждаше наоколо, като че ли се опитваше да разпознае мястото. За миг се наведе, сякаш искаше да докосне парчетата кожа, но веднага след това отново обърна очи към нея. Клаудия изстена от тревога. Индианецът протегна утешително ръка, за да помилва нейната. Тя усети леден полъх на мястото, където сякаш я бяха докоснали полупрозрачните пръсти.

— Върви си — прошепна тя. — Върви си.

Той обаче все така протягаше ръце към нея, без да успее да я стигне, и я гледаше с кротките си, тъжни като на страдащо животно очи.