Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

2.

Клаудия пристигна към два след полунощ и видя страховитото известие, залепено на рамката на вратата и обсипано с печати, подписи и предупреждения. Стоя вцепенена няколко минути под бледата светлина на нащърбената луна, която осветяваше двора и балконите на сградата. Един мъж мина покрай нея, но беше толкова пиян, че дори не я видя. Клаудия не си направи труда да разпитва за случилото се. Не беше необходимо.

Още в болницата, където лежеше леля й, прочете новината в един вестник отпреди четири дни. Заглавията гласяха, че операция „Врабец в мрежата“ е била успешна. Само за една сутрин бяха арестувани стотици занаятчии и хора, работещи за собствена сметка: лица, които произвеждаха различни стоки — обувки, дрехи, чанти, както и такива, които ремонтираха електроуреди, като хладилници и ютии, водопроводчици, дърводелци и други подобни. Съобщението във вестника известяваше, че „престъпниците, които са се обогатявали за сметка на народа“, били предадени на разположение на съдилищата.

Разтреперана, Клаудия прочете обширната уводна статия. Искаше й се да се обади по телефона, но в градчето подобен лукс не съществуваше; не можеше да се върне, защото състоянието на леля й беше тежко и нямаше кой друг да се грижи за нея. Бе принудена да остане още двайсет дни в очакване старицата да се подобри и да я изпишат от болницата.

След три седмици, през които не можеше да си намери място от тревога, най-после успя да се върне в Хавана. Пътуването с влака, чакането на такси и изкачването по стълбите на жилищната сграда й се сториха най-дългите в живота. За малко да припадне, когато установи, че предчувствието й се е оказало вярно. Там бяха хартиите с печати и подписи, които препречваха достъпа до жилището. Едва тогава си спомни за появата на Индианеца няколко дни преди да получи телеграмата от Лае Виляс.

Не се опита дори да разбере в кой затвор е. Предположи, че полицията е оставила указания да бъде уведомена веднага щом тя се появи. Със свито сърце и с пътническата чанта в ръка напусна сградата. Запъти се към старото си жилище, което беше на двайсетина минути оттам, като често се спираше, връхлетявана от необясними пристъпи на неразположение. За щастие си беше взела всичките ключове, включително и този от стаята си. Беше толкова изтощена, че се просна на голия дюшек облечена, но не заспа веднага. Стоя известно време загледана в небето през прозореца, докато призори сънят я обори.

Събуди се с неприятно чувство на гадене. Отвори чантата си. Имаше само тристата песо, които леля й бе настояла да вземе, и петдесет долара (скрити в подплатата на портмонето), които Рубен й беше дал за спешни случаи… Спомни си за тайника, където той криеше доларите, и се запита дали полицията го е намерила. За момент й мина мисълта да се върне призори, да отвори вратата и да вземе парите и вещите си; осъзна обаче, че няма да се осмели. Веднага щом от Държавна сигурност откриеха, че някой е счупил печата, щяха да потърсят виновника и тя щеше да бъде главната заподозряна. Разбира се, нито един съсед не знаеше къде живее, но винаги можеха да доведат страховитите си кучета, които щяха да подушат следите и да стигнат до стаичката й. Не, нямаше да извърши подобна лудост.

Отново й се повдигна и тя изтича до умивалника, но не успя да повърне. Стомахът й беше празен. Изби я студена пот. Прерови етажерките над печката и откри кутия с останки от кафе. Свари си малко и го изпи без захар. Веднага се почувства малко по-добре. Извади вещите си от чантата, преоблече се и излезе.

Беше петък около обяд. В този час и в този ден само един от приятелите й със сигурност си беше вкъщи. Докато вървеше, пресмяташе колко време би могла да живее с тези пари. Най-много два месеца; два месеца, за да си намери работа или щеше да умре от глад. Ако Акилес не можеше да й помогне, щеше да се наложи да измисли нещо друго. И то бързо.

Завари приятеля си до отворената врата да си вее яростно с ветрилото. Целуна го сърдечно, доволна, че може да поговори с някого.

— Предупреждавам те, че днес ми е лош ден — измърмори той, като побутна към нея един стол, за да седне.

— Майка ти къде е?

— На опашката за хляб.

— Какво ти е?

— Депресиран съм — той млъкна, а после каза с треперещ глас — Пати се скара с мен.

— Окончателно?

— Май да. Толкова ми е писнало…

Клаудия не знаеше какво да му отговори. Вече беше ставала свидетел на подобни сцени.

— Истината е, че не знам за какво съм се родил — той раздвижи ветрилото. — За да страдам. За да се мъча! Винаги ми се случва едно и също — прелъстена и изоставена.

Клаудия мълчаливо се люлееше на стола в очакване на познатите оплаквания, които щяха да продължат поне половин час. Едва след това щеше да е в състояние да я изслуша.

— По-добре да не се бях раждал. Ако не беше мама, може би щях да се обеся на някое дърво… Дори баща ми щеше да се зарадва.

— Не говори така — прекъсна го тя.

Акилес престана да се взира в тавана, с който сякаш си говореше от няколко минути, и погледна приятелката си.

— Ти не знаеш нищо — каза най-после той с тон на съжаление.

— Ти си този, който не знае нищо. Децата винаги са си деца.

Той въздъхна.

— Не съм ли ти казвал защо са ме кръстили Акилес?

Клаудия поклати отрицателно глава.

— Задръстеният ми баща фелдфебел решил, че синът му трябва да бъде дръвник като него. И за да ме вкара в правия път, първото нещо, което направил, било да ми даде името на воин, когото видял в един американски филм… Можеш да си представиш как се вкисна, когато научи, че от проекта му „Велик мачо“ се е получил отявлен гей — той прогони една муха, която кръжеше около него. — Намрази ме до смърт, особено когато му казах, че този гръцки Ахил, от когото толкова се възхищаваше, е бил най-прочутият педеруга в древността.

— Въпросът е, че на теб…

— Но това, което никога не ми прости, е друго — казах му, че той е виновен да съм такъв, защото, колкото повече се напиваше и тормозеше майка ми, толкова повече исках да се дистанцирам от всичко, свързано с това „да си мъж“. За нищо на света не исках да съм като него. За мен той беше животно.

— Това е…

— Знам, схема. Но узнах това твърде късно, когато вече бях опитал сладостта на плода и нямаше как да преразгледам травмите си.

— Говориш така, сякаш не се харесваш такъв, какъвто си.

— На настроения съм. Понякога съм щастлив, понякога не. Ти щастлива ли си?

Това беше знакът, който чакаше, за да му разкаже за рязката промяна в живота си, включително за двумесечния срок, с който разполагаше, за да си намери работа.

— И от какво ще живееш?

— Нямам представа. Дори не мога да работя на полето, защото имам изкривяване на гръбначния стълб. Не мога да стоя наведена над някоя бразда в продължение на десет часа. Ще умра от болка!

Приятелят й се залюля два-три пъти на стола.

— Може да ти изнамеря нещо. Нищо особено, но поне ще си изкарваш хляба.

— Какво е?

— Нека го обмисля няколко дни. Сега няма да ти кажа нищо, защото не съм много сигурен. Може ли да се видим следващата седмица?

— Когато кажеш.

— Но не се надявай много. Не обичам да обещавам нещо, което после… Господи! — възкликна внезапно той, като чу кукувицата на часовника. — Закъснявам.

— За какво?

— Имам събрание.

— Днес? Петък е.

— Това е събрание за заслуги и критики. Кандидатствам за вентилатор.

— И имаш толкова заслуги?

— Ами да, дори да не вярваш — влезе в стаята и извика оттам: — Събрал съм трийсет часа работа в селското стопанство през последното тримесечие, освен това отидох на последните две манифестации на площада…

Подаде глава през завесата от мъниста.

— … И се изтъпанчих отпред и виках колкото ми глас държеше. Сама прецени дали имам достатъчно заслуги, за да спечеля скапания вентилатор.

Отново се скри в стаята, порови в чекмеджетата и излезе след пет минути.

— Вземи — каза той, като сложи няколко банкноти в ръката на Клаудия, — да имаш с какво да изкараш междувременно.

Тя се опита да му ги върне:

— Благодаря ти, но леля ми даде малко пари.

— Няма да ти стигнат.

— Не, наистина — настоя тя. — Освен това не знам кога ще мога да ти ги върна.

— След десет-двайсет години става — отвърна той и я побутна към вратата.

Тръгнаха към „Рейна“ сред рояци деца, които играеха полуголи, и старци, вървящи като зомбирани с празни торби в ръка. Дори не успяха да се сбогуват като хората. Щом стигнаха до булеварда, Акилес се затича, за да хване един автобус, който спря на четирийсетина метра от тях. Клаудия го видя как изчезва сред тълпата от хора, които си проправяха път с блъскане и викове. Когато автобусът потегли, тя му махна с ръка за сбогом и се запъти към дома си. Сега се чувстваше обнадеждена и по-спокойна. Беше сигурна, че приятелят й няма да я остави да умре от глад на улицата. Тази мисъл й напомни, че няма нищо за ядене. Преди да се върне в стаята си, реши да мине през магазина и да купи някои неща.

За щастие не бе променила адреса в купонната си книжка и изпита благодарност към своя ангел хранител, че я бе предпазил да не допусне тази огромна грешка. Ако името й се беше появило в книжката на Рубен, това щеше да разкрие съжителството им — непоправима непредпазливост при стеклите се обстоятелства. Осъзна, че запазването на легалната й независимост я беше спасило от неприятности с полицията и вероятно от затвора. Би трябвало да се благодари на Муба — тя я беше посъветвала да не променя адреса си, когато Рубен й предложи. Така и така от три месеца живееха заедно — беше й казал той, защо да се затруднява да се реди на опашка в друг магазин? Тя за малко щеше да отиде в службата за адресна регистрация, но Муба я предупреди категорично да не го прави. „Твоят най-добър приятел е най-лошият ти враг“ — каза негърката на древния си пророчески език. Когато се върна, Клаудия обеща на Рубен да направи това друг ден, мина обаче време и прехвърлянето така и не се състоя. За щастие.

Сега имаше доста продукти — всичките, които се бяха натрупали за почти цял месец: около два килограма захар, четвърт килограм сол, седем яйца, два килограма и седемстотин грама ориз, двеста и осемдесет грама пръжки, двеста и осемдесет грама черен боб, един сапун и половин литър олио. В месарницата я очакваше дажбата месо, полагащо й се за последните две деветдневия: триста и четирийсет грама обемно мляно месо и двеста двайсет и пет грама фрикадели. Освен това й оставаше половин килограм традиционно пилешко, полагащо се за едно деветдневие.

Клаудия си спомни колко шокирани от тази терминология останаха две журналистки — колумбийка и испанка, — които бяха на посещение в музея. Двете дочуха разговора между Клаудия и една нейна колежка, оплакваща се от закъснението, с което се разпределяше месото през последното деветдневие. Изпълнени с любопитство, жените се приближиха, за да ги попитат, и Клаудия реши да се позабавлява.

— Да предположим чуеш, че продават традиционно пилешко, полагащо се за едно деветдневие — обърна се тя към испанката. — Ти за какво ще си помислиш, че става дума?

Жената се замисли за няколко секунди.

— Ами че продават птица, която е била отглеждана свободно в някое място. А деветдневието[1] са молитвите, нали? Но не знам какво общо има едно пиле с църквата.

— Не е ли пиле, което всички могат да ядат и което е талисманът на някой бейзболен мач? — намеси се колумбийката.

Клаудия и приятелката й се превиваха от смях. Най-забавната част обаче дойде, когато споменаха за обемното мляно месо. Испанката помиеш, че става дума за пикадильо, дъъълго като свинска наденица, докато колумбийката, току-що пристигнала от Маями, помисли, че е „огромно плато с пикадильо, като онези, които сервират в ресторантите в Малка Хавана[2]“.

— Блажени са наивните, защото няма да страдат — прошепна Клаудия.

И им обясни, че традиционното пилешко е дажбата пилешко, полагаща се на всички. Наричаха го така, за да го различават от диетичното пилешко — малка допълнителна порция, която можеха да купят възрастните хора и някои болни. Фразата обемно мляно месо — и тук Клаудия заговори с поучителен тон — трябвало да се приеме като принос на карибския социализъм към поетичните течения на XX век. Ставало дума за антифраза, за фигура от риториката, която се употребява с противоположно значение на основното. С други думи, обемното мляно месо в действителност е „намалено“. Това, което преди е било нормално мляно месо, сега съдържало малко количество истинско месо и голямо количество странни смлени продукти, като кокали, хрущяли и други, които още не били уточнени. Оттам произлизало научното име, с което кубинците назовавали тази кулинарна находка: НЯО (Неидентифициран ядлив обект). Що се отнасяло до деветдневието, така наричали дажбата месо, която се полагала на всеки девет дни. Истинска утопия, разбира се — понякога минавали месеци, но месото не се появявало нито дори ако го призовавали в духовните центрове… Даже не си направи труда да ги попита какво мислят за думата фрикадели. И без това не би успяла да им ги опише. Ставаше дума за една отвратителна паста с вид на месо, приготвена бог знае от какви тайни продукти, чийто състав не бяха успели да разгадаят дори най-вещите домакини.

Докато вървеше с покупките към стаичката си, спомни си почти с носталгия за онзи следобед. Журналистките ги поканиха да изпият по едно дайкири и четирите отидоха във „Флоридита“. Разделиха се като най-големи приятелки.

— Клаудия.

Усети парфюма още преди да се обърне.

— Откога не сме се виждали! — двете с Елена се разцелуваха. — Някой твой роднина ли е пристигнал?

— Защо питаш?

— Не се преструвай, Елена. Погледни си само дрехите.

— Трябва да се обличам добре заради новата си работа.

— Не само да се обличаш, но също да ухаеш и да носиш хубави обувки — каза Клаудия, като я огледа подробно. — Къде работиш? В Централния комитет?

— Студено, студено…

— В някое посолство?

— Топло.

— В дипломатически магазин?

— Горещо, още малко и ще се опариш.

— Стига с тези гатанки и ми кажи най-после.

— Първо трябва да поговорим.

— Защо е тази тайнственост?

— Ще видиш — и тя добави с поверителен тон: — Може дори да те уредя… макар че нямаш нужда. Казаха ми, че ти е провървяло с онзи занаятчия.

— Винаги си била голяма оптимистка — тя понижи глас. — Знаеш ли, че Рубен е в затвора?

Другата я погледна ужасена.

— Да не би защото много говори?

— За незаконна търговия.

— Все същото е… Значи за това?

— Да, и най-лошото е, че запечатаха стаята и останах без дрехи и почти без пари.

— Е, сега наистина трябва да поговорим — каза Елена със съзаклятнически тон.

— Защо не дойдеш у нас?

— Днес не мога. Утре?

Разделиха се с обещанието да се видят на следващия ден. Елена изтича към ъгъла, махайки на едно такси, а Клаудия се прибра в стаята си. Когато затвори вратата след себе си и се обърна, за малко да изпусне пакетите. На стола до масата беше седнал мулат с дръпнати очи. Имаше светли дрехи и нахално изражение на лицето си.

— Готова си.

— За какво? — попита със запъване тя. — Ти кой си?

— Скоро ще ядеш от ръката ми, като птичка.

Тя онемя от изненада.

— Не знам за какво говориш — каза тя най-после.

— Трябва да благодаря на приятелката ти.

Внезапно Клаудия осъзна, че не говори с реален човек. Тогава се осмели и направи няколко стъпки, за да види дали ще си отиде.

— Харесвам жени като теб.

— Върви си — каза тя, като стисна устни. — Махай се.

Този мъж не й се нравеше. Различаваше се от Муба и от Индианеца заради студенината, която излъчваха думите му и не изглеждаше готов да й помогне. Заприлича й на пратеник от ада. За нейна изненада мулатът стана и тръгна към нея. Усети на лицето си ледения му дъх.

— Изгубих живота си заради една курва. Сега се възползвам от тях — той се разсмя с неприятен клокочещ звук. — Почти всички се ужасяват, като ме видят, казват, че съм вампир… Ти не се ли страхуваш?

— Аз не съм курва.

Мъжът се разсмя.

— Но ще станеш, красавице.

Тя замахна, за да го зашлеви, но ръката й премина през празно студено пространство. Образът затрептя като повредено холографско изображение, постепенно избледня и изчезна. Клаудия падна на колене, защото отново й се доповръща. Господи, какво й ставаше? Да не би да е болна?

Спомни си парфюма на Елена и дрехите й. Не работеше в дипломатически магазин, нито в посолство, а… топло, топло. Трябва да поговорим… Аз не съм курва… Но ще станеш… Изтича към умивалника, за да не повърне на пода.

Бележки

[1] В католическата религия деветдневието е посветено на определен култ. — Б.пр.

[2] Популярен район в Маями, в който живеят предимно кубински имигранти. — Б.пр.